Джейн Фалън
Да си остане между нас (22)

22
Тамсин

Двете с Мишел пазаруваме дрехи. Тоест, тя пазарува дрехи, а аз гледам и от време на време въздишам отегчено. Аз обичам да купувам тоалети. Просто не обичам да ги купувам от големи търговски вериги за конфекция, каквато носи половината женско население. Мишел, от друга страна, не се впечатлява. Тя иска практични, функционални, класически дрехи. Затова веднъж в годината тя ме подхваща и тръгваме по магазините и тя запълва дупките в гардероба си. Толкова.

Намирам стол, на който да седна, докато тя рови по щендерите. Цъкам си в телефона. След цяла вечност Мишел се материализира пред мен, нарамила един куп дрехи.

— Пробвай всичко — инструктирам я аз. — Без онова синьото. То е в стила на Лейди Ди.

— Откъде знаеш, че не се стремя към нейния стил? — Тя килна глава на една страна и нахлузи изражение, което можех да опиша само като глуповата усмивка. — Не е зле, нали?

— Много ти отива.

— Патрик май е имал слабост към Лейди Ди. — Тя се засмива с умиление. — Преди да се влюби в мен, естествено.

Аз едва се сдържам да не кажа „към нея и близо половината жени в Кралството“. Но тъй като не искам да вляза в тона на разговора „Патрик е възхитителен“, аз само завъртам очи неутрално, надявам се.

— Червената е точно в твой стил — казвам, за да разсея Мишел и посочвам червената рокля в ръката й. — Облечи първо нея.

Мишел изглежда очарователно във всеки един тоалет. Аз се мъча да наподобя интерес към подбора. Дори подхвърлям коментар „купи ги всичките“, който я кара да ме погледне строго изпод вежди. Накрая тя заявява, че не може да реши — Мишел никога не може да реши, това е една от причините да не обичам да ходя на пазар с нея — и отива да върне дрехите по местата им.

— Май днес не съм в настроение за покупки — казва тя.

Добре. Това означава, че можем да седнем в някое кафене и да пием чай и да ядем сладкиши.

— Излизаш ли с някого? — пита тя, докато наливам чая. — Затова ли си толкова разсеяна?

Аз рядко отегчавам Мишел с подробностите около моя любовен живот. Тя вече е чувала десетки такива истории и обикновено, докато й обясня с кого се виждам, аз вече съм скъсала с него. Нямах намерение да споменавам срещата ми с Оуен. Не че тя щеше да се шокира от елемента на мимолетен секс за една нощ (по-точно секс за час и половина, ако подходя педантично), но трябваше да изтърпя лекция за личната безопасност и рисковете от това да поканиш непознат в дома си.

— Не. Отказах се от Тиндър.

— Слава богу.

— За малко бях активизирала профила си във „Втората половинка“, но напоследък не съм излизала с никого. Обаче преди няколко седмици излязох на по питие с един приятел на Иън и Фиона.

Това я заинтригува.

— С кого? Разкажи ми всичко!

Реално, аз не мога да обясня на Мишел цялата история с Адам (тя щеше да попита защо съм била толкова разсеяна и груба, а аз трябваше да кажа „Защото се питах какво би могло да се случи между Патрик и Беа“), затова измислям някакъв друг мъж и причините, поради които няма да се видя отново с него — прекалено млад, има дъщеря от предишна връзка, която прекарва всички почивни дни при него — и го наричам Джъстин, защото е първото име, което ми идва наум и го дарявам с хипстърска брада и каскет. Към края на моя разказ аз съм почти влюбена в него. Лъжите явно ми се отдаваха.

Следващия следобед лежа полузаспала на дивана и гледам Коломбо, когато телефонът ми позвънява. Когато виждам на екрана името на Патрик, моята инстинктивна реакция е да хвърля телефона в пералнята и да я пусна на супер програма. После осъзнавам, че не мога да не се обадя. Дали нещо не се е объркало? По дяволите. Вече разбирам защо любопитството е убило толкова много невинни котки.

— Здравей — казвам нервно.

— Здравей. Добре ли си?

Той определено не се обажда да се чуем. Способна съм да говоря само с кратки словосъчетания.

— Да.

— Добре. Искам услуга.

Това ме събужда.

— Шегуваш се, нали?

Той не реагира.

— Ако Мишел попита, би ли й казала, че днес съм бил няколко часа при теб? Тя отиде на спа процедури и аз не очаквах да се прибере преди пет часа, защото имаше час за масаж, но когато се прибрах преди няколко минути, се оказа, че се е прибрала по-рано, защото масажистката била болна или нещо такова. Тя се опитала да ми позвъни, но… телефонът ми беше изключен. Съжалявам. Просто първо ми хрумна твоето име.

Не мога да повярвам на ушите си. Налага се да го накарам да повтори още веднъж и тогава пак не съм сигурна, че съм чула правилно.

— Искаш да те прикрия?

— Не е голяма работа, Тамсин.

— Как можеш да кажеш, че не е голяма работа? Ти искаш да излъжа Мишел, за да прикрия факта, че си бил с твоята любовница? Предполагам, че си бил там, нали?

— Да излъжеш отново, имаш предвид.

— Не можеш да искаш това от мен.

— Само ако Мишел те попита. Макар че тя сигурно няма да те попита.

— Не. Не е честно. Кажи й, че си бил някъде другаде, ако искаш, но недей да ме замесваш.

— Късно е. Аз вече й казах. Моля те, Там. Това е за последно, обещавам.

— Защо просто не й каза, че си бил на разходка, на пазар или нещо друго?

— Защото това ми дойде наум. Видя ми се като най-доброто решение — да кажа нещо, което тя може да провери, ако иска, предвид обстоятелствата.

Това е кошмар. Давам си сметка, че трябва да сложа точка. Така че някой ден да го заловят на местопрестъплението. Но дали наистина вярвам, че той ще ме издъни пред Мишел?

Всъщност, да. Аз вече не познавам този човек. Той изглежда способен на всичко.

Но дали Мишел щеше да му повярва? Патрик щеше да й каже само ако тя разкриеше изневерите му. Тогава тя вече щеше да знае, че той е изпечен лъжец. Дали Мишел щеше да повярва, че аз бях способна на такова предателство, на такъв удар? Неговата дума, която нямаше да струва нищо, срещу моята?

Не, Мишел нямаше да му повярва.

Решавам да не се поддавам на блъфовете му.

— Не мога.

— Не можеш?

— Не. Не мога да продължавам да трупам измами и лъжи, дори ти да можеш.

Патрик издиша шумно.

— Представяш нещата сякаш има друг изход. Ти знаеш, че ако Мишел научи за мен и… нея… ти също ще загазиш.

Добре, точно това очаквах.

— Аз реших да поема този риск.

Патрик мълчи около секунда, вероятно за да осмисли чутото.

— Ах — казва накрая той. — Ти мислиш, че тя няма да ми повярва. Вероятно си права. Мишел е много доверчива.

— Така че…

— Аз не мога да те принудя да ми помогнеш. Но беше голяма грешка да ми изпратиш онзи есемес.

Струва ми се, че пропадам. Сякаш земята се е отворила под мен. Вече съм седнала, затова се вкопчвам в облегалката за опора.

— Мислех, че си го изтрил — казвам, хващайки се като удавник за сламка.

— Така ли? Помниш ли какво пишеше в него? — Чувам го как натиска бутоните на телефона си. Не помня съобщението дословно. Само основната идея. Това е достатъчно.

— А, ето го — казва Патрик отнесено. — „Още не мога да повярвам какво направихме снощи. Прекалихме с виното, ха-ха. Чувствам се ужасно виновна, сигурно и ти също. Не трябва да казваме на Мишел. Това само ще я разстрои, въпреки че не означава нищо. Т.“

— Мисля, че „ха-ха“ беше много приятен акцент — добавя той.