Джейн Фалън
Да си остане между нас (18)

18

Патрик отговаря на третото позвъняване. Знам, че не мога директно да го обвиня в нещо. Честно казано, нямам представа какво смятах да кажа.

— Ти ходи ли в Нотингам да видиш как вървят снимките преди няколко седмици? — изтърсвам направо.

Струва ли ми се или гласът му прозвучава предпазливо?

— Да. Защо?

— На шестнайсети юли?

— Не си нося дневника, но май така беше. Какво те интересува, Тамсин?

— И снимките бяха в Нотингам, а не някъде в Лондон?

Настъпва моментна пауза.

— Защо ми задаваш тези въпроси?

Вече няма смисъл да крия. Комбинацията от думите Нотингам и 16-и юли сигурно е включила сирени в главата на Патрик.

— Заради нещо, което каза Мишел.

— Какво каза тя?

— Аз… не знам. Нещо за извлечение от кредитна карта за престой в хотел…

Гробна тишина, която сякаш продължава вечно.

— Идвам у вас.

— Не… чакай. Не трябваше да ти казвам нищо. Не искам да знам.

— Тогава защо ми се обади?

Всъщност, не е вярно, аз искам да знам.

— Жена ли си водил там?

— Какво те интересува? — срязва ме Патрик с леден глас, какъвто никога не съм чувала да използва. Прилошава ми и ми се завива свят.

— Моля те, кажи, че не й изневеряваш. — В ретроспекция това беше глупава реплика. Предвид, хъм, вие знаете какво.

— Какво, както направих с теб ли?

— Онова беше различно…

— Не се тревожи, няма да й кажа. Знам, че ми се обаждаш заради това, нали? Инстинкт за самосъхранение.

— Защо се държиш толкова гадно? — възкликвам аз. Не трябваше да му се обаждам. Трябваше да стоя настрана.

— Ти си онази, която ми се обади и започна да ме замеря с обвинения.

— Не е вярно. Аз просто ти зададох въпрос. Ти ми каза да ти кажа, ако смятам, че Мишел те подозира в изневяра и случаят е такъв. Разбра ли?

— Аха, затова ти просто ми казваш, водена от добро сърце?

— Няма да водя този разговор — казвам аз, забравяйки, че първа го бях започнала. — Предупредих те.

— Ау, благодаря, Тамсин. Твоята приятелска загриженост е трогателна.

— Затварям. — Обаче не можах да го направя.

Настъпва мълчание и после той казва:

— Ами хайде, давай.

За малко да се засмея. Напомня ми за тийнейджърските години, когато си говорехме часове наред с момчето, с което ходех в момента. „Затвори телефона“, „Не, ти“, „Казвам ти, затварям“, „Ами, хайде, направи го“, „Не, първо ти“. Пропилях много от скъпоценните ми юношески години, водейки този разговор.

Но този път няма флирт. Само инат. Вече съм прекалено стара за това.

— Чао. — Аз натискам бутона и прекъсвам разговора. Изтичвам в банята и повръщам.

Неведението ме убива. Крача из апартамента, опитвайки се да намеря нещо, с което да се разсея, но без успех. Накрая, за радост на Рон, взимам каишката, слагам телефона в джоба си и излизам на разходка. Не спирам да въртя различни сценарии в главата си. Мишел показва на Патрик извлечението и го пита през сълзи какво означава това. Той отрича, дава готови извинения, благодарение на предупреждението от мен. Аз просто му бях дала коридор да избяга от онова, което и без това му се разминаваше. Може би бях спасила себе си, но на каква цена?

Това означава ли, че всичко, което ми каза Патрик, беше лъжа? Или то се беше случило след нашето прегрешение? Може би толкова му беше харесало, че бе решил да опита пак, предложи някакъв гаден глас в главата ми. Аз предпочетох да го игнорирам. Но някъде дълбоко една част от мен се питаше дали аз не носех известна вина. Дали Патрик си беше казал, по дяволите, ако щяха да го обесят, поне да беше за истинска предумишлена изневяра вместо за случайно, пиянско натискане по грешка?

Стигам до Примроуз Хил и откачам каишката на Рон. Както обичайно, той се втурва да тича в кръг, докато аз седя на една пейка, вперила поглед в пространството. Проверявам телефона си за обаждане от Мишел. Нищо. Дали тя го бе попитала? Дали той й бе казал? И какво по-точно?

След известно време Рон се изтощава и се тръшва в краката ми. Аз се навеждам и го галя по главата и той въздиша доволно.

— Хайде да си вървим — казвам аз и се изправям. — Време е да се прибираме.

Изкатерваме хълма и свиваме по моята улица, където виждам една позната фигура да седи на стъпалата пред моята входна врата. Пронизва ме остра болка в гърдите и рефлексът за бой или бягство се задейства, казвайки ми да бягам в противоположна посока. Рон има други идеи. Той е видял любимия си чичо Патрик и вече лае; радостно и опъва каишката сякаш се опитва да тегли колесница. Нямам друг избор, освен да го последвам. Патрик се изправя, когато ни вижда. Намръщвам се, но това не помогна.

— Какво правиш тук?

Той се усмихва, което ме изнервя още повече. Това е като да стоиш пред сериен убиец, който те пита как си, преди да замахне с брадва върху теб.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— Мисля, че ти беше прав преди малко. Наистина не е моя работа. — Не искам да слушам нищо. Искам да се прибера вкъщи, да затворя вратата и да не си подавам носа навън до понеделник.

— Тамсин, за бога. Нуждая се от помощта ти.

Аз се смилявам. Какво друго мога да направя?

Вътре дори не го питам дали иска чаша чай. Искам просто да чуя каквото имаше да каже и да го разкарам оттук.

— Е? — казвам аз, когато той не заговаря. Рон изпълнява номера с шумното сърбане на вода от купичката му, нещо, което обичайно намирам забавно и мило. Сега ми се иска той да спре.

Патрик издишва отривисто.

— Наистина бях там с друга. В Парк Вю.

В първия миг ми се струва, че не съм чула правилно.

— Какво? С кого?

— Няма значение.

— За Мишел има.

— Просто друга жена.

— Къде ти беше умът? Как си могъл?

— Не съм дошъл тук, за да ми обясняваш колко си разочарована от мен. Дойдох, защото се нуждая от помощта ти.

— За какво? — питам аз, макар че имам ужасното чувство, че вече знам отговора.

— Мишел не бива да разбере.

— Мисля, че тя вече знае.

Патрик взема една самотна сбръчкана ябълка от телената кошница, която на шега наричам фруктиера. После я връща.

— Не. Тя подозира. Тя знае, че нещо не е наред, но не знае какво. Ти трябва да ми помогнеш да я убедя, че нищо не се е случило.

— Шегуваш ли се? Ти си изневерил на Мишел и сега искаш да ти помогна да скриеш уликите. От къде на къде?

— То беше грешка. Стават такива неща.

— Няма начин. Аз няма да се забъркам в това.

— Всъщност, Тамсин, ти вече си се забъркала. Ако тя научи за това, аз ще й разкажа и за нас. И без това ще съм загубил всичко.

— Няма „нас“. Никога не е имало. Ние просто прекалихме с пиенето и прекрачихме граница, която не трябваше да пресичаме. Това е всичко.

Той вдига вежди.

— Убеден съм, че тя ще го приеме точно така.

Струва ми се, че подът под краката ми изчезва. Сядам на подлакътника на стола до мен, преди да съм паднала на земята.

— Заплашваш ли ме?

Той вдига рамена.

— Не те заплашвам, просто изтъквам един факт.

— Патрик… какво става с теб?

— Какво? Ти искаш да ме наставляваш от позицията на моралното превъзходство, задето съм кръшнал с друга жена, но все пак искаш да лъжа съпругата си за онова, което се случи между теб и мен?

— Мислех, че бяхме единодушни, че случилото се между нас беше идиотска грешка в момент, когато и двамата не бяхме на себе си. То не е същото като да направиш резервация в хотел и да съчиниш цяла история за командировка в друг град.

— Нейната най-добра приятелка или напълно непозната жена. От коя според теб ще я заболи повече, независимо от обстоятелствата?

Знам, че Патрик е прав. Знам, че не съм в позицията да споря.

— Не разбирам. Ако ти чукаш друга, защо си правиш труда да спасяваш брака си?

Патрик взема една книга, която бях оставила върху кухненския плот. Гурме рецепти за един човек или нещо също толкова трагично. Той я върти небрежно в ръцете си, преглежда задната корица.

— Аз обичам Мишел. Другото не означава нищо.

— Тогава защо го правиш?

— Защото съм слабохарактерен или глупак, или нещо такова. Не знам. Скоро всичко ще свърши…

Не мога да повярвам на ушите си. Ставам, взимам книгата от ръцете му и я тръшвам обратно на плота.

— Още ли продължава?

— Не мисля, че ти трябва да знаеш подробностите.

— О, не, чакай малко. Ако смяташ да ме замесиш насила, тогава аз трябва да зная в какво съм забъркана. Коя е тя?

— Не я познаваш.

— Как се казва?

— Казах ти, не я познаваш.

— По работа ли се запозна с нея?

— Да. Донякъде.

— Откога продължава това?

— От около шест седмици. Скоро ще приключа с тази история. Не е нещо сериозно.

— Шест седмици? За бога, Патрик.

— Просто се случи. Не съм го планирал. Нали знаеш как става понякога?

Предпочитам да подмина последното. Патрик отмята косата от лицето си с дясната си ръка, един от неговите патентовани жестове в смисъл „леле, колко съм готин“. Той има нетърпимо гъста, лъскава коса. А не жалко прозиращ розов скалп.

— За първи път ли се случва?

Настъпва пауза, в която той вероятно преценява дали да ме излъже, или да признае истината.

— Да.

— Кажи ми истината.

— Защо питаш, ако няма да ми повярваш? — Той се подсмихва. Аз се облягам назад, за да увелича дистанцията между нас. Не мисля, че е добра идея да съм в неговия обсег. Може да не се сдържа и да го ударя.

— Никога досега. Три? Десет? Двайсет? Петстотин?

— Може да е имало няколко през годините. Но нито веднъж не съм влагал нещо сериозно.

— И всички онези дрънканици, че се тревожиш, че тя те подозира…

— Аз бях разтревожен. Още не знам коя беше онази Черил.

— Ами как се правеше на невинен. Как нямаше да го понесеш, ако Мишел има такова мнение за теб, защото ти не си такъв човек.

— Е, пет минути по-късно ти трябваше да се усетиш, че не е вярно.

— Боже мой! Ти беше толкова убедителен…

— Няма нужда да ми четеш конско. Аз не се гордея със себе си. Просто трябва да измисля какво да направя.

— Не можеш да направиш нищо, докато Мишел не повдигне този въпрос. Освен да скъсаш с онази жена, естествено.

— Не знам кое ще е по-лошо. Мишел да ме обвини и аз да трябва да измислям някакво оправдание или никога да не повдигне въпроса, но знам, че това я тормози.

— Ами ако тя те попита?

— Нямам представа. Затова се нуждая от помощта ти.

Аз затварям очи.

— Тя е намерила и фактурата с подробна разбивка.

— По дяволите. — Той скри лицето си в ръце и аз почти го съжалих. Но бързо размислих.

— Мишел е ровила в нещата ми?

— Е, всички сме пълни с изненади. Всъщност, ти защо изобщо пазиш фактурата? Смяташ да я представиш в счетоводството за осребряване ли? Не искам жена ми да научи, но не искам и да се охарча, така ли?

— Не, разбира се. Просто никога не съм си представял, че тя ще тършува сред вещите ми. А после съм забравил къде съм я сложил.

— Брилянтно. Ти си изпечен престъпник.

— Няма смисъл да се правиш на саркастична. Може да съм лош съпруг, но и ти не си идеалната приятелка. Затова дай да оправим тази бъркотия заедно. Нали?

Аз знам, че нямам друг избор. Макар че не съм сигурна дали все още искам да съхраня брака на Мишел и Патрик, честно. Започвам да смятам, че тя ще е по-добре без него. След като видях истинската му същност, аз не мога да се надявам, че те ще останат заедно.

— Чакай да помисля.

Облягам се назад. Патрик сяда в другия фотьойл и няколко минути мълчим. Аз мисля усилено, но не мога да измисля нищо. Едва не получавам инфаркт, когато от телефона на Патрик се разнася патешко квакане.

— Мишел — казва той, поглеждайки екрана. — Не мога да се обадя.

Двамата чакаме цяла вечност, преди да спре. Неохотно, аз предлагам единственото решение, което ми идва наум.

— Кажи й, че си направил резервацията за твой колега, тъй като той си е забравил кредитната карта, или не… кажи, че е било за някой, който идва за среща с теб на другия ден и обикновено ти резервираш с твоята бизнес карта, но не си я намерил и Верити си е била тръгнала, затова е трябвало да използваш личната си кредитна карта. Кажи, че въпросният човек е щял да дойде с жена си.

— Ами ако тя ме попита кой е?

— Не знам. Измисли някого. Най-баналното и разпространено име, за което се сещаш, стига да не е Джон Смит. Постарай се да й разкажеш онази част за жена му.

Не мога да повярвам, че се каня да го кажа, но това е положението.

— Предлагам да се обади в твоя офис и да провери едно или друго.

— Ами ако тя реши да го направи лично?

— Не мисля, че Мишел ще позвъни в твоя офис. Тя познава Верити прекалено добре, за да се престори на някой друг и вярвам, че ще иска да помислят, че те проверява. — Верити е секретарката на Патрик. Аз никога не съм говорила с нея, но знам, че Мишел я харесва. За момент се ужасявам, че Верити можеше да е едно от завоеванията на Патрик, но после си спомням, че тя наближаваше шейсетте. Малко вероятно. — Аз ще се постарая тя да не го направи.

— Ами ако Мишел не ти разкаже какво е станало?

— Ще ми разкаже — тъжно признавам аз. — Тя ми казва всичко. Освен това нямаме друг вариант.