Джейн Фалън
Да си остане между нас (41)

41
Тамсин

— Обажда се Бен — казва Патрик, вдигнал телефона, сякаш в потвърждение на думите си. И обръща екрана към Мишел и мен, за да видим какво пише там: Бен.

— Трябва да се обадя — добавя той, без дори да ме погледне. Не е за вярване. Ако не бях видяла името с очите си, щях да помисля, че беше шега. Скрита камера.

— Разбира се — казва Мишел и му се усмихва.

— Добре, приятел — казва Патрик в слушалката. Аз напрягам слух. Не чувам нищо. Той няма да разговаря с любовницата си пред нас, нали?

— Прекъсваш ми. Ще отида в другата стая.

Той вдига ръка за извинение и излиза. Чувам го да говори, докато върви към дневната. „Изчакай малко. Тук няма покритие.“

— Неговият приятел от футболния отбор — обяснява ми Мишел.

— Ясно.

— Предстои им някакъв мач реванш… — казва Мишел. Аз не слушам. Напрягам слуха си до пръсване, опитвайки се да доловя някоя дума от разговора на Патрик.

— Задръж за малко. Много ми се ходи до тоалетната — моля я аз, прибягвайки до моето изпитано извинение. Все пак кой би спорил с природата? Аз съм жена на определена възраст, Пикочният ми мехур не е същият. Хуквам по стълбите, преди Мишел да може да каже нещо. — Веднага се връщам.

Вратата на дневната е леко открехната. Чувам приглушения говор на Патрик.

— Добре, но недей да ми звъниш повече — казва той. — Изпращай ми съобщения.

Аз стоя там, напълно наясно, че Патрик може да излезе всеки момент и да ме хване. Примъквам се до вратата в съседство с тоалетната, за да мога да изтичам натам, ако той излезе.

— Повтори ми къде беше? — тихо пита той. И в следващия момент: — Не знам в колко часа мога да стигна до Канари Уорф. Ще се опитам да дойда в седем без петнайсет, но може да пристигна и в седем часа. Добре… добре… Радисън… трябва да затварям…

Не чувам останалото, защото хуквам надолу по стълбите. Дали съм чула координатите на следващата им среща? Нямам представа за кой ден говореха, но лесно ще разбера от Мишел кога Патрик възнамерява да се прибере късно. Поздравления за моя бърз ум.

Патрик се връща в кухнята на партера, аз вече седя на масата и разпитвам Мишел колко плаща за китка кориандър в кварталната зарзаватчийница.

— Всичко наред ли е? — пита Мишел, когато Патрик сяда на мястото си.

— Да — уверява той, като й се усмихва доволно. — Но ще отсъствам в четвъртък вечерта. Искат да направим една допълнителна тренировка преди „големия мач“. — Той показа кавичките с пръсти, за да подчертае, че се шегува.

— Другата седмица ще играят с техния основен противник — допълва Мишел. — С отбора на Пети канал, нали? На последния мач ги биха жестоко, така че се очертава сериозна схватка.

— Старите ми колеги. Въпрос на чест — пояснява Патрик специално за мен, сякаш си вярва. Може би има елемент на истина в тази история. Вече нямам представа дали изобщо играе футбол. Дали някога е играл. Или дали е измислил всичко това за прикритие. Вече не знам кое беше истина и кое — лъжа.

Обаче знам, че той няма да тренира в четвъртък вечер. И знам къде ще бъде.

Канари Уорф е адски далеч от Брук Грийн, няма да лъжа. Трябва да отида пеш до метростанция Хамърсмит, да взема линия Пикадили до Грийн Парк и да се прекача на линия Джубили. При това в час пик, така че ще да пътувам притисната до нечия подмишница. Многообразието от миризми на пот, полъхващи от лондончани след тежък работен ден, беше удивително. Човек може да напише книга. Но по-добре да не го прави.

Излизам от офиса рано. Преди това разказвам на Беа за моята мисия. Дори се опитвам да я убедя да ме придружи.

— О, не. Този път те оставям сама — казва тя, смеейки се. — Освен това обещах на Дани да му сготвя вечеря.

— Господи, той е смелчага.

— Ще приготвя лазаня и ябълков пай. Мисля, че те не включват съставки, с които мога да го убия.

— Значи още върви добре?

Тя се усмихва. Радвам се, че Беа е толкова щастлива. Отива й да е влюбена.

— Още върви добре. А ти наистина ли ще биеш толкова път до Канари Уорф, за да се опиташ да ги хванеш?

— Нямам друг избор. Това е тъжната история на моя живот.

Дори ми мина през ума да попитам Адам дали иска да дойде с мен. С компания ще е забавно приключение. Сама, начинанието изглежда някак трагично, дори на мен самата. Бяхме си разменили няколко имейла след партито и той ме попита как върви преследването. После решавам, че ще е странно. Аз почти не го познавам. Но си отбелязвам наум да приема неговата покана да излезем, която ми отправи на раздяла онази вечер.

— Ще ти позвъня, ако възникне нещо вълнуващо — казвам на Беа на излизане в пет часа.

— Непременно — отвръща тя. — Но знаеш колко лош е сигналът у нас.

Навън вали, за първи път от цяла вечност. За щастие, винаги имам чадър, прибран на дъното на моята голяма червена чанта, част от комплекта вещи от първа необходимост, който сигурно може да ми помогне да оцелея няколко седмици на самотен остров. Наистина трябва да прочистя тази чанта някой ден. Ровя сред пакетите носни кърпички, един фин пуловер, няколко енергийни блокчета, бутилка вода, опаковки нурофен и пиритон, и накрая изваждам чадъра.

Седя в метрото на Грийн Парк, когато изведнъж ми просветва. Как може да съм толкова глупава? Прекалено лесно е. Какви са шансовете приятелката на Патрик да му се обади в осем и половина вечерта, след като знае, че той ще е вкъщи с жена си? Точно когато аз съм там. И той специално да каже, че се обажда Бен, знаейки, че аз знам, че Бен е кодовото име за НЕЯ. И че аз ще подслушам точните координати на следващата им среща.

Това беше уловка за мен.

Разбутах хората и слязох на перона точно преди вратите да се затворят. Предполагам, че планът беше да ме изпратят на другия край на Лондон — те нямаше да се чакат на Канари Уорф, разбира се. Защо да го правят? — и щяха да прекарат вечерта, надсмивайки се над мен, глупачката, спокойни, че нямаше да ги хванат. Изчервих се, не знам дали от срам, че бях налапала въдицата, или от гняв, че Патрик си мислеше, че може да ме води за носа.

Този номер няма да му се размине.

Когато излизам на бял свят, аз изваждам телефона си и се опитвам да се обадя на Беа. Тя ще знае какво да направя. Тя не ми отговаря. Беа винаги изключва звука на мобилния си телефон, когато е в офиса, така че ако не гледаше екрана, изобщо нямаше да разбере, че звъни. Стоя на Пикадили сред потоците отиващи някъде хора и нямам представа какво да направя.

Отново опитвам да се свържа с Беа. Веднъж. Два пъти. Оставям й съобщение да ми се обади. Крача напред и назад. Претърпях поражение. Май е най-добре да сляза в метрото и да се прибера у дома.

Телефонът ми иззвънява. Аз подскачам. Слава богу. Най-после. Отговарям, без да погледна кой ме търси, толкова съм убедена, че е Беа. Непознат мъжки глас ме поздравява дружески. Поколебавам се само за миг, като се има предвид, че не знаех кой е той.

— Аз съм Адам — казва той. — Ти забрави ли ме вече?

Не съм в настроение.

— Адам! Здравей. Слушай, може ли да ти се обадя след малко…

— Разбира се… по всяко време. Трябваше да се досетя, че си заета в службата.

— Не съм… за бога, Адам, чувствам се като пълен идиот…

Не знам какво ме накара да кажа това. Най-вероятно отчаянието.

— Какво има? Добре ли си? Наистина ли трябва да затворя и да изчакам ти да ми се обадиш, защото трябва да ти кажа, че вече ще ми бъде трудно да се съсредоточа?

Разказвам му кратката версия. Как смятам, че Патрик нарочно ми е подхвърлил информация, за да ми натрие носа. Че съм тръгнала към фиктивна среща, но по пътя съм получила прозрение.

— Аз не съм лекомислен, но твоят приятел се оказва голям мръсник.

— Аз престанах да го приемам като приятел преди доста време.

Ако не беше Мишел, никога не бих го приела в кръга на приятелите ми, честно казано.

— Е, сега разбирам защо искаш да го разобличиш.

— Да, нали?

Изведнъж чувствам прилив на сили. Аз не преследвам Патрик от отмъстителност и наранено самолюбие. Нормалните, здравомислещи хора без личен интерес в ситуацията смятаха, че аз имам право. Поне един нормален, здравомислещ човек.

— И какво ще правиш сега?

— Нямам представа. Той повече няма да ме пусне да се доближа до телефона му.

— Къде е неговият офис?

— В Холборн. Защо? Не казвай, че трябва да го проследя, защото дори аз знам, че не е добра идея.

— Какво друго ти остава?

— Нищо.

— Слушай тогава — рече Адам. — Аз ти се обаждах да те поканя да пийнем довечера, но това звучи много по-вълнуващо. Аз съм в Шордич, така че ще те чакам там. Какъв е адресът?

— Шегуваш ли се?

Адам се разсмя.

— От години не съм правил нещо толкова вълнуващо. Той нали не се придвижва с кола? Защото тогава ще е по-трудно.

— Не, Патрик пътува с метрото. Но може да вземе такси до мястото, където отива.

— Боже мой, винаги съм искал да кажа на шофьора „карай след онова такси“.

Сега аз се разсмях.

— Това е лудост.

— Какво друго ще правиш тази вечер? Ще плачеш над замразения овчарски пай за един човек?

— Аз ям само риба.

— Ще бъде забавно. Ако го изпуснем, какво толкова? Ще отидем в най-близкия бар и ще удавим заедно мъката.

— Добре… аз мога да дойда там към шест и десет.

Дадох му адреса и по негово настояване, описанието на Патрик, за да следи да не излезе, преди аз да стигна там.

— Да не тръгнеш да следиш друг човек, хей?

— Ако видя някой, който отговаря на описанието, ще го фотографирам и ще ти изпратя снимката.

— Ти наистина си откачен, Адам, знаеш ли? — казах аз, но изпитах огромна вълна облекчение, че този път нямаше да съм сама.

Офисът на Патрик е в голяма сграда с остъклена фасада на Хай Холборн, където се помещава не само канал „Интериорен дизайн“, но и няколко от сродните му канали, всичките под чадъра на „Питърсън Медиа“. Всичките под управлението на Джулиан Франклин. Естествено, аз съм ходила там — дори няколко пъти — уж по работа, и знаех, че кабинетът на Патрик е в дъното, на петия етаж, струва ми се. Доколкото ми е известно, всички влизаха и излизаха през едно и също фоайе на партера.

Адам ми изпраща съобщение, за да ми каже, че пие бира пред пъба на отсрещния тротоар. Аз го видях моментално. Носи синя бейзболна шапка с надпис „Маями“, и държи вестник Метро пред лицето си, като надничаше иззад него. Нямам представа защо. Патрик дори не знае за съществуването му, да не говорим как изглежда.

— Професионалист — казвам аз и той се стряска.

— Господи! Имам слабо сърце, недей така.

Разсмивам се, а после ми хрумва, че Адам може би казва истината. Аз почти не го познавам.

— Извинявай. Наистина ли?

— Не. Но след този случай може да заболея.

Аз сядам до него. Взимам вестника от ръцете му и го вдигам пред лицето си.

— Всъщност, аз трябва да се крия.

— Бих влязъл да ти взема нещо за пиене, но се страхувам да не изпусна най-важното. Можеш да изпиеш моята. — Той ми подава чашата си и аз отпивам жадно. После я побутвам обратно към него.

— Вземи. Можем да си я разделим.

— Ах, как обичам икономични момичета — казва Адам.

— Какво ще правим сега? — питам аз.

— Ще чакаме — отвръща Адам и вдига вежди многозначително. — Не отмествай поглед от онази врата.