Джейн Фалън
Да си остане между нас (12)

12

Нямам представа какво си мислех. Аз всъщност не мислех. Онова, което правехме, беше най-лошото нещо в света, ако не броим възможността аз да убия Патрик и да оставя трупа му пред вратата на Мишел, с панделка на врата и бележка с надпис „Ха-ха“.

След няколко минути (според мен петнайсет, но от прокуратурата може да кажат двайсет и пет) аз се опомних, сякаш ми бяха инжектирали адреналин в противодействие на свръхдоза. Изтрезнях за шейсет секунди. Сега пръстите на Патрик бяха под бельото ми. Вътре в мен. Аз го избутах.

— Не можем да направим това.

Патрик посегна да ме притегли отново към себе си. Аз се отдръпнах назад, за да стане ясно, че каквото и да се беше случило преди малко, то нямаше да продължи.

— Не. Това е лудост. Не можем.

Изглежда, че изведнъж Патрик също осъзна какво правехме. Той отпусна ръката си и я погледна с недоумение. И вдигна ципа на панталона си (ципът му беше смъкнат!).

— По дяволите. Не. Не можем, разбира се. Да му се не види.

Патрик седеше загледан към мен, но без да ме гледа. Седеше забил поглед в килима като куче, хванато край масата да краде мъфин.

— По дяволите — казах аз и добавих. — Аз ставам.

— Трябва да вървя…

Аз оправих дрехите си. Вдигнах ципа на суичъра върху разкопчания си сутиен.

— Мишел…

— Разбира се.

— Не знам какво да кажа — той се насили да вдигне глава и да ме погледне в очите.

— Аз също.

— Не планирах това да се случи.

— Аз също. Божичко. Трябва да забравим за тази случка. Все едно че…

— Така е.

— Просто пийнахме повече отколкото трябваше. Аз поне…

— Аз също…

— Може би не трябва да идвам у вас за известно време…

— Не. Не искам да се чувстваш длъжен да ме избягваш… просто… не знам.

Изглежда, че и двамата не бяхме способни да говорим със завършени изречения.

— Както и да е — каза Патрик и посочи вратата. — Аз трябва да вървя…

Кимнах, бръкнала дълбоко в джобовете си.

— Тогава чао.

— Ние нали… — рече Патрик. — Искам да кажа, всичко ще бъде наред, нали?

— Така трябва.

Той се обърна и отвори вратата, като ми махна с ръка. Когато вратата се затвори, аз заключих два пъти. Това се случи преди половин час. Оттогава седя и се взирам в стените, обзета от всепоглъщащо чувство на самоненавист и страх. Какво бях направила?

Този път не мога да споделя с никого. Очевидно не мога да споделя с моите дежурни слушателки Мишел и Беа, не мога да разкажа за случилото се на братята ми или на мама. Ние рядко прехвърляме границата на „Какво става в работата?“ или „Какво ще хапнеш към чая довечера“ и не смятам, че моята заигравка със съпруга на Мишел е най-подходящия начин да разчупя рутината. Моето семейство обожава Мишел. Струва ми се, че родителите ми си мечтаят за дъщеря като нея. Аз също.

Решавам да се преоблека отново, след като съм сигурна, че той повече няма да се върне. Напъхвам всичките си дрехи в пералнята и я пускам на програма за силно замърсено пране. Не ми пука, ако всичко се свие. Усещам първите пристъпи на махмурлука. Насилвам се да изпия голяма чаша вода, да изведа Рон на кратка тоалетна разходка и в девет и половина лежа под юргана и се моля светът да се продъни вдън земя.

Най-лошото е, че не мога да направя нищо, за да променя случилото се. То ще остане завинаги. Вече е вписано в досието ми с неизтриваем маркер. Нямам никакъв шанс за помилване. Може и да не сме „правили секс“, но все пак ние ПРАВИХМЕ СЕКС.

Знам, че няма да мога да заспя. Но знам и че не искам да ставам. Не искам да рискувам да видя лицето си в огледалото.

Но после потъвам в дълбок сън и ме буди алармата. Просната напреки на леглото, свита на кравай около моето полукоматозно куче. Първата ми мисъл е: О, по дяволите, наистина ли вече трябва да ставам? Втората е: О, по дяволите. Изкушавам се да се обадя в офиса и да кажа, че съм болна. Аз съм шефът, кой ще посмее да ми задава въпроси? Не знам дали мога да издържа присъствието на други хора. Не знам как ще се държа нормално някога. Но мисълта да прекарам целия ден на местопрестъплението е още по-страшна.

Първата задача за деня е нашето съвещание. Провеждаме го всяка втора и четвърта сряда в месеца и в общи линии обсъждаме набързо напредъка на проектите ни, след което двайсет минути пием кафе, клюкарстваме и ядем бисквити. Присъстват всички, с изключение на Ашли. Луси и Беа се редуват да водят бележки, които по-късно транскрибират и предават на Иън, мен и Ан Мари. Съмнявам се, че някой ги чете. Но тъй като това са единствените формални срещи на екипа, ние поддържаме традицията.

Винаги се събираме в кабинета на Иън — най-голямата от стаите на втория етаж. Беше лесно да разпределим кабинетите, когато се нанесохме. Той държеше на простора, а аз на изгледа. Иън седна на офис стола си, но го издърпа настрана, за да разчупи обстановката, Ан Мари и аз седнахме на двуместното канапе, а Беа и Луси се настаниха на столове на колелца, които внесоха от другите стаи. Беше адски горещ ден, затова отворихме широко малкия прозорец (в нашата викторианска сграда няма климатик), така че се налагаше да надвикваме шума от улицата.

Аз мълча като риба. Главата ми е на съвсем друго място. Чувствам се неудобно, сякаш другите могат да усетят какво съм направила. Така както някои кучета могат да надушат рак или да забележат първите признаци на епилептичен припадък. Въпреки че тази сутрин стоях десет минути повече под душа и се жулих, докато кожата ми се зачерви, опитвайки се да залича всички следи от Патрик, имам чувството, че още долавям миризмата му по тялото ми. Сякаш е проникнал под епидермиса ми и сега излиза през порите ми, малко по малко.

Обяснявам моето крехко състояние на Беа — която забелязва всичко — като най-обикновен махмурлук. Това поне отговаря на истината. В слепоочията ми блъска ритмично някакъв кадифен чук, и в мозъка ми цари пълен хаос. Стомахът ме боли и ми се гади, може би от гузната съвест. Беа се засмива съчувствено и вади омачкано пакетче с аспирин и витамин С, разтваря го в чаша вода и ми го подава.

Когато стигаме до някой от моите продукти, аз само казвам „нищо за докладване“ и оставям Беа да информира другите въз основа на онова, което е провидяла от моите имейли и телефонни разговори. И понеже е Беа, тя знае почти всичко за всичко, така че никой не забелязва, че аз отсъствам духом.

— Добре ли си? — попита ме тя шепнешком, когато тръгнахме към моя кабинет след края на съвещанието.

— Добре съм — троснах се аз и съжалих веднага. — Повече никога няма да близна алкохол — казах, в опит да се пошегувам.

— Къде ходи снощи?

Мозъкът ми не е в състояние да функционира дори колкото да скалъпи някакво свястно обяснение.

— Не искам да мисля за това. Ще кажа само, че вече сме стари за нощни клубове.

— Ха! — възкликва Беа, знаейки, че презирам нощните клубове. — Ходила си на клуб? Къде бяхте?

— По дяволите, не мога да си спомня името. Беше някъде в Нотинг Хил.

— Моуд? — казва тя. — Или Пикок? Макар че той е по-скоро бар.

— Трябва да седна — казвам аз, което не е лъжа.

— Разбира се, извинявай, млъквам. — Тя се спря на вратата на кабинета ми. — Искаш ли да ти донеса нещо?

Смекчавам тона. Въпреки че изпитвам желание да кажа „за всичко си виновна ти“, знам, че това не е вярно.

— Не, благодаря. Ще се опитам да свърша някаква работа.

Влизам в кабинета си и затварям вратата, нещо, което рядко правя. После сядам зад бюрото, облягам лакти и подпирам глава на ръцете си.