Джейн Фалън
Да си остане между нас (47)

47
Беа

Миналата нощ изобщо не спах. От години не бях плакала заради момче. Дори не можех да си спомня кога беше последният път. Но мисълта да загубя Патрик — той просто да ме изхвърли от живота си — ме разбиваше. Знаех, че от самото начало се пързалях по тънък лед, но аз наистина не очаквах, че той щеше да реагира толкова негативно на моя въпрос за свободно работно място. Не бях преценила добре хода си.

С часове се опитвах да измисля как да му се обадя, без да влоша нещата още повече. Обмислих да използвам отново официалните канали — да се обадя на Верити и да кажа, че го търсех от името на Тамсин — но той можеше да го приеме като намек за заплаха. Един вид мога да те спипам, ако поискам. Нещо в духа на свареното зайче. В действителност не ми оставаше друго, освен да чакам. Мразя да не мога да повлияя на резултата. Чакането никога не е било моята силна страна.

Денят ми се видя безкраен. Вярвам, че не съм дошла на тази земя, за да прибирам дрехи от химическо чистене и да нося кафе. На Тамсин реално й трябваше съпруга, а не асистентка. Кротка, потисната съпруга, която обслужва мъжа си. Която гълта тайничко успокоителни. Усещах отчетливо подигравателното подсмихване на Луси всеки път, когато Тамсин ме товареше със слугински задължения. Тя никога не би донесла кафе на Иън. Той никога не би я накарал, а щеше да предпочете по-лесния вариант, обръщайки се към Ашли.

Между кафетата Тамсин ме кара да разчистя старите й папки и да унищожа онези, които вече не бяха актуални.

Това би трябвало да е задължение на Ашли. Тамсин се притесняваше, че тя нямаше да го свърши добре и че всички мрачни тайни за бюджета на Дом за двама щяха да попаднат пред очите на боклукчиите. Ашли предложи да го свърши — както винаги — но Тамсин я сряза. Когато Тамсин не беше в офиса, аз оставях на бюрото на Ашли куп листа с бележка „За унищожаване“.

Вървях към вкъщи, когато Патрик най-после се обади. Вече бях свикнала да усилвам звука на втория ми телефон извън офиса и да го изключвам сутрин. Живеех в надежда телефонът да издаде някакъв звук. За малко да натисна червената слушалка по грешка, в бързината да се обадя.

— Здравей.

— Можеш ли да говориш? — попита той и аз едва се сдържах да не кажа: Очевидно, иначе нямаше да вдигна.

— Да.

— Извинявай, че ти се развиках — рече той и аз едва не се разплаках от благодарност.

— Не. Аз трябва да ти се извиня. Беше глупаво предложение. Просто се паникьосах, защото не знаех какво да правя. Не трябваше да повдигам този въпрос. — Винаги правех така. Винаги се извинявах повече от необходимото. Щях сама да си кажа да замълча, но Патрик ме изпревари.

— Добре, стига толкова. Свободна ли си другия петък?

Дори не се престорих, че се замислям. Уговорихме плана.

Шест и половина в Лангхам. Патрик каза, че щеше да ми изпрати фалшиво съобщение до Бен.

— Между другото, Тамсин е чакала два часа на Канари Уорф — казах аз и той се засмя. — Тя нищо не подозира. Мисли, че те е изпуснала.

— Така й се пада. Макар че не смятам, че можем да й скроим този номер два пъти.

— Аз ще я обработя да се откаже, защото мисията е безнадеждна — казах аз.

— Успех, тогава.

Патрик затвори. Аз вече не крачех, а летях по улицата. Всичко беше наред.

Прекарах вечерта в пашкул от щастливо блаженство. Изобщо не ми правеше впечатление, че Сара беше надула Кати Пери със сила, която обикновено ме караше да озверявам (не ми трябваше много) или че Али се прибра пияна в полунощ и падна с гръм и трясък, спъвайки се в масата в хола, като ме събуди. Патрик и аз се бяхме сдобрили. Той не ми се сърдеше.

Нали знаете какво казват. Нищо не свършва, докато не завърши.