Джейн Фалън
Да си остане между нас (35)

35
Тамсин

Замръзвам.

В главата ми препускат планове за бягство. Мога да се престоря, че припадам, да се свлека на пода и да откажа да реагирам, докато някоя добра душа не повика линейка и не ме изнесат. Мога да разиграя амнезия, да се престоря, че съм на тайна шпионска мисия — което е самата истина — или просто да побягна към изхода. Чакайте… защо Патрик се преструва, че се радва да ме види…?

Неохотно, аз се обръщам.

— Патрик!

Той се разсмива.

— Защо гледаш стената? И защо си нахлупила тази шапка?

— О… току-що видях да влиза един човек, който не мога да понасям… онзи от моята банка… всъщност ти не го познаваш. Но, както и да е, аз не искам да говорим за него. Ами ти? Какво правиш тук?

Патрик дори не трепва.

— Имах среща с моя приятел Бен, но той току-що ми се обади да каже, че няма да дойде. Точно когато влизах във фоайето.

— О! Аз познавам ли Бен?

— Мисля, че не. Той е от футбола.

Патрик играе футбол веднъж седмично с разнородна група приятели, които аз никога не съм виждала, така че обяснението изглежда като прилично прикритие за Бен.

— Често ли се виждате? — питам аз, съзнавайки, че въпросът е двусмислен, но не мога да се сдържа. Още съм убедена, че Бен не съществуваше. Че той е тя.

— Ами, да. Но кажи, какво става с теб, Тамсин? Ти не каза какво правиш тук.

Добър въпрос. Какво правя тук? Не мога да кажа, че аз също имам среща тук, но човекът е отменил уговорката в последния момент.

— О, аз дойдох с Беа да пийнем нещо след работа. Нали се сещаш, моята асистентка.

Не мога да позная дали Патрик ми повярва.

— Разбирам. Доста път сте изминали. Няма ли пъбове в Брук Грийн?

Добър аргумент.

— Тя щеше да ходи на кино, но имаше среща с приятелите й чак в седем часа, затова аз реших да й правя компания.

— Кой филм ще гледат?

— Нямам представа. Защо ми задаваш толкова много въпроси?

Патрик ме поглежда изпод вдигнати вежди.

— Дразнещо е, нали?

Сърцето ми тупка като лудо в гърдите, но аз не виждам как Патрик може да ме е изловил. Не и ако не е видял, че съобщението от мен е изтрито, което беше възможно, но малко вероятно. Освен ако не бе проверил, след като Мишел му бе казала за моята ранна утринна визита в събота. Няма начин да разбера, ако той не заговори за това. Или аз.

— С кого трябваше да се срещнеш всъщност? С твоята приятелка, предполагам.

— Казах ти. С моя приятел Бен. С онова… всичко свърши.

— Така ли? — Макар да знаех, че не можех да му вярвам, аз все пак се вкопчих в тази слаба надежда.

Патрик кимва.

— Не е твоя работа, но да. Опомних се.

— По дяволите, Патрик. Иска ми се да знаех дали мога да ти вярвам.

— Това е истината. Честно казано, не ме интересува какво мислиш. Така… кажи какво в действителност правиш тук?

О, не. Няма да му се дам толкова лесно.

— Дойдох да пийна нещо с Беа.

— Чудесно — казва той с крокодилска усмивка. — Радвам се, че изяснихме това.

Аз излизам от хотела по най-бързия начин. Добре, че Патрик не предлага да вземе метрото с мен. Мисля, че и двамата нямаме търпение да се отървем един от друг. Сърцебиенето ми преминава едва когато мотрисата стига Камдън. По някаква прищявка аз минавам през навалицата и слизам на перона. Взимам ескалатора, изваждам телефона си и звъня на Беа. Трябва да поговоря с някого.

Веднага се включва гласова поща. Логично. Тя е на среща с Дани, вероятно са в някое елегантно бистро и чакат да стане време за клуба. Решавам да не оставям съобщение. Какво щях да кажа?