Джейн Фалън
Да си остане между нас (27)

27
Беа

И така, аз и Патрик Мичъл седяхме на бара и пиехме коктейли „Манхатън“. Аз се опитвах да се концентрирам върху задачата, но наистина не беше трудно да флиртувам с него. Първо, както казах, той беше — той е — готин. Освен това не трябваше да го насърчавам много. И второ, той беше приятен събеседник. Открихме, че имаме много общо — такива дреболии като това, че и двамата харесвахме Мостът (само оригиналната датска версия) и баровете с тенис на маса.

— Какво правиш обикновено в четвъртък вечер? Ако не беше тук? — попита той. — Играеш тенис на маса и гледаш скандинавски трилъри?

— Да, в общи линии. — Аз се засмях. — За предпочитане е да гледам как скандинавци играят пинг-понг по телевизията.

— Болезнено е, нали? Лицето ме заболява да се усмихвам престорено всеки път, когато някой получава награда.

— Ако се върна в залата, ще започна да пищя. Това е единственият начин да издържа тази вечер.

— Добре, тогава те предизвиквам — каза той. — Всъщност, не. Може да се проточи още повече.

— Радвай се, че оттегли предизвикателството толкова бързо. Аз никога не отказвам на хвърлена ръкавица.

— Не се съмнявам — рече той, което според мен беше малко самонадеяно. — Ти сигурно си тук, защото работиш за някое от тези предавания?

Аз бързо смених темата. Казах, че на старата ми работа съм имала контакт с една от номинираните програми.

— Но в съвсем незначителна степен — добавих аз. — Дори ако спечелим, аз няма да се кача на сцената. Поканиха ме, защото някой беше отпаднал в последната минута.

— И ти работиш за…?

— „Късмет“.

Разбираемо, лицето му остана безизразно.

— Не мисля, че съм ги чувал.

— Ние сме нова компания. Съвсем малка.

След това аз се опитах да отклоня разговора от Черил, от „Късмет“. Страхувах се, че щях да се издам. И не исках да лъжа. Разбирахме се толкова добре, той беше толкова очарователен, изобщо не се натрапваше, както си го бях представяла. Патрик ми харесваше и ме очароваше. И това придаде съвършено друг смисъл на ситуацията.

Аз нямам навик да ходя със семейни мъже, държа да е ясно. Не си падам по тези неща — не заради женската солидарност или нещо такова, по-скоро защото винаги съм била здравомислеща и знам, че тези истории завършват със сълзи. Поне за мен. Връзката с женен мъж е рецепта за неприятности, в каквито не искам да се забърквам. Но понякога стават грешки, както се казва.

След около един час — наградите се точеха на заден план, докато ние ги игнорирахме — стана ясно, че нещо ще се случи. В един момент мозъкът ми престана да ми напомня, че трябваше да се извиня и да си тръгна, когато стана абсолютно очевидно, че Патрик беше навит, и започна да загатва, че няма никакъв проблем да осъществя онова, което бях започнала. Никога нямаше да кажа това на Тамсин, естествено, но аз можех да потвърдя, че Патрик беше женкар, без да споменавам, че аз също бях едно от неговите завоевания. Тя щеше да получи доказателство. Аз щях да си прекарам добре. Задачата щеше да е изпълнена.

В един момент неговата ръка се допря до моята, когато той посегна към чашата си и двамата не помръднахме две секунди. Наоколо имаше двама-трима други хора, главно изгубили наградата, които оплакваха злата си участ, и това усили възбудата. Само едно мимолетно докосване на ръцете. Нищо друго не можеше да се случи на такова публично място. Няма да отричам, че ми подейства възбуждащо.

Очарованието се разсея от някой, който дойде да поздрави Патрик и заговори за някакво предаване. Виждах, че Патрик се опитваше да се отърве от натрапника. Когато човекът схвана намека, той ми се усмихна и каза:

— Искаш ли да дойдеш да пийнем по нещо в моята стая?

Изобщо не се поколебах. Когато позвъних на Тамсин, за да й кажа, че награждаването най-сетне беше свършило и аз щях да се опитам да завържа разговор с Патрик, аз в действителност бях на път към стая 639, а той се беше качил преди мен, защото хората можеха да изтълкуват погрешно нещата, ако ни видеха да си тръгваме заедно.

Това беше най-лошото, най-вълнуващото, най-опасното нещо, което бях правила някога.

Неговата стая беше един от онези апартаменти, в които човек би могъл да прекара живота си. Спалня, хол, баня с размери на дансинг. Навсякъде имаше телевизори с плоски екрани и вана с джакузи. Изискан интериор в бордо, екрю и кафяво. Моята катакомба в мотела можеше да се вмести точно три, дори четири пъти тук. Патрик беше отворил бутилка шампанско от минибара още преди да вляза. И беше налял две чаши.

— Радвам се, че дойде — каза Патрик и ми подаде едната.

— Аз също.

И тогава той се наведе напред и ме целуна… и, честна дума, аз забравих всичко друго.