Джейн Фалън
Да си остане между нас (48)

48
Тамсин

Мишел и аз гледаме с празен поглед напитките си. Седим така от поне две минути. Шумът в бара се носи около нас. Това е едно от онези места, където хората не разговаряха, а се надвикваха. Музиката е прекалено висока, персоналът — прекалено познат. В средата на салона има джага, където два разгорещени отбора се състезават. Това е моята представа за ад, но днес имаме нужда нещо да ни разсее.

До нас седи весела групичка колеги, излезли да се почерпят след работа, които се мислят за забавни, макар че на практика повтарят репликите си, но с приповдигнат, писклив глас. Явно в тези среди това минава за хумор. При обичайни обстоятелства щяха да ме дразнят до такава степен, че да предложа да се преместим. Но тази вечер аз се радвам, че нещо запълва мълчанието.

Не знам какво да кажа. Нищо не ми идва наум. Напоследък общуването ми с Мишел е все в този дух. Трябва да избягвам толкова много теми. В ума ми се въртят толкова много гадости, за която тя тъне в блажено неведение. Страхувам се да не се изпусна.

Едновременно се страхувам и изкушавам — взривоопасна комбинация. Все така вярвам, че Мишел трябва да знае на какво е способен съпругът й, но не знам как да й обясня, че човекът, с когото Патрик има връзка, е жената, която бях превъзнасяла цяла година. През целия уикенд мислих само за това.

Отпивам глътка вино. Задавям се.

— Добре ли си? — Мишел ме поглежда загрижено.

— Добре съм. Просто ми влезе в кривото гърло.

— Не, аз питам общо. Случило ли се е нещо? Не приличаш на себе си.

Само ако тя знаеше. Знам, че не мога да се измъкна с отричане. Мишел ме познава прекалено добре.

— Ами, преуморена съм. Стресът в работата. Имаме спешна нужда от нови задания. Както обикновено.

— Да не съм направила нещо? Струваш ми се малко… дистанцирана.

— Не! Божичко, не. Няма нищо. Тези хора ми надуха главата. — Един от чиновниците се разсмя с децибел, който можеше да счупи стъклена чаша.

Мишел прибира немирен кичур коса зад ухото си и ме поглежда внимателно.

— Има нещо, което не ми казваш.

— Не, няма. Дай да сменим темата. Какво прави Патрик тази вечер?

— Работи. Забравих върху какво. Напоследък почти не го виждам.

Аз наострям уши. Дали не се е появила първата пукнатина?

— Така ли?

— Преувеличавам. Но напоследък той често работи до късно.

Трябва да играя ролята на адвокат на дявола, колкото и да ми е неприятно. Така бих постъпила при нормални обстоятелства.

— Така е в този бизнес.

— Но той наистина работи до късно. Не става въпрос за среща в седем часа вечерта. Той се прибира в десет. Понякога дори по-късно.

— И ти се притесняваш, че…? — Не можех да сложа моите думи в устата й, но несъмнено се развълнувах при мисълта, че Мишел навярно започваше да се съмнява в Патрик.

— Не е добре за него. През половината време той е изцеден от умора. Настроенията му се сменят. Така искам да го заведа на почивка.

Естествено. Мишел не се притеснява, че Патрик се губеше, а че се преуморяваше в работата. Благодарение на мен тя отдавна е забравила за фактурата от хотела.

— Сигурно има натоварен период. Едва ли ще продължи дълго.

— Трябваше да му кажа, че е прекалено късно да се откажем от почивката в Италия. Тогава той нямаше да има избор.

— Той отказа ли се?

Мишел кимва.

— Върнаха ни депозита, няма проблем.

Аз си прехапвам езика, за да не кажа, че според мен Патрик е преценил, че не може да си я позволи, предвид разходите му напоследък.

— Опитай се да му кажеш да намали темпото. Когато те попита: „Възразяваш ли, ако остана да работя до късно еди-кога си“, ти просто кажи да.

— Той ще си помисли, че се заяждам. На моменти се питам дали Патрик не полага специални усилия, за да впечатли татко. Мисля си, че много му се иска да поеме новия документален канал, който подготвят.

О, да. Голямата перла в короната на „Питърсън Медия“. Разбира се, че Патрик би искал тази позиция. Тя щеше да му донесе много повече слава, отколкото канала за интериорен дизайн.

Барманът улавя погледа ми. Пита ме с жест дали искаме да повторим поръчката.

— Аз мисля да се прибирам, ако нямаш нищо против — казвам на Мишел, въпреки че е едва седем без десет. — Утре трябва да стана рано.

— Аз й възлагам всички неща, които знам, че мрази да върши. Това е моето малко отмъщение.

Адам се подсмихва и отпива от бирата си. За мой късмет той беше свободен, когато му се обадих от тоалетната в бара и се съгласи да се срещнем. Дори се нави да дойде до Белиз Парк, за да мога да си поделя с Мишел такси, което да ме докара до вкъщи. Таксито ме остави на Хавърсток Хил — под претекст, че трябваше да мина през супермаркета — и Мишел ме прегърна за довиждане.

— Гледай да се наспиш — рече тя. — И ми се обади утре да ми кажеш дали си добре.

Изпратих таксито с поглед и после тръгнах по улицата към „Роубък“. Адам още не беше дошъл, затова взех две големи халби бира и намерих маса на ъгъла.

— Дребните неща имат значение — каза ми Адам. — Нищо не пречи да се позабавляваш, докато решиш какво да правиш. Какво смяташ да правиш, всъщност?

— Трябва да избера най-подходящия момент. За да уцеля с един куршум два заека.

— А имаш ли пушка?

— Не. Просто изразът ми харесва. Честно казано, донякъде се надявам, че Мишел ще открие сама какво става. Че няма аз да съм отговорна.

— Хъм, това е добър план. Но виж, и в двата случая няма да е красиво — рече Адам и аз знаех, че беше прав. И колкото повече чаках, толкова повече щеше да страда приятелството ми с Мишел. Неизбежно беше.

Телефонът ми подава сигнал за получено съобщение. Аз бъркам в чантата си и го намирам. Мишел. Онова, което виждам, ме кара да се усмихна. Прочитам съобщението на глас, за да го чуе и Адам: „Патрик трябваше да играе футбол в петък, но аз тропнах с крак. Вместо това излизаме на вечеря. Целувки.“

Не се съмнявам, че футболната тренировка в действителност означава среща с Беа. Сега той ще трябва да я отмени. Това е почти идеално.

Отговарям на Мишел, като чета на глас, за да чуе и Адам: „Браво на теб. Направи резервация, преди той да е размислил. Целувки.“

— А аз все повтарям на моите ученици, че отмъщението не те прави щастлив. — Адам се засмива.

Аз допивам бирата си.

— Тогава ти не си добър учител.

— Не е вярно. Аз не казах, че това е ценен урок.

— Ще бъде отвратително, ако Патрик успее да се докопа до шефския пост, нали? — казвам аз, докато се спускаме по Хавърсток Хил; Адам към станцията на метрото, аз на път към дома. Застудяло е. Аз се загръщам в сакото си. — А Джулиан ще му го даде.

— Освен ако Мишел не го разкрие преди това.

— Именно.

— Иска ми се да имах тъст, който да ме уреди с хубава работа.

Засмивам се.

— Аз също. Макар че Джулиан ми открехна вратата, когато завърших училище.

— Не е същото — казва той, когато стигаме до ъгъла на моята улица. — Искаш ли да те изпратя до вратата? Не е проблем.

— Няма нужда. Още е рано.

— Ще се чувствам ужасно, ако те ограбят, докато съм на пост.

— Но тогава аз ще трябва да те изпратя отново дотук. И така ще се изпращаме цяла нощ.

— Добър аргумент. — Той ме целува по бузата. — Ще ти се обадя утре.