Джейн Фалън
Да си остане между нас (36)

36
Тамсин

Знам какво трябва да направя. Да зарежа всичко. Знам какво искам да направя. Искам да разбера с коя се виждаше Патрик и искам да му натрия носа. Не искам да му оставя възможност да замете следите си. Той се мисли за недосегаем.

Вярно, че нямам представа как ще го постигна. Но това е досадна подробност, с която ще се заема по-късно. Междувременно аз трябва да се уверя, че действително искам раздялата на Мишел и Патрик — или поне да й дам основанието да поиска да се раздели с него. Трябва да се уверя, че не си играя с тази идея по егоистични подбуди. А такива имам немалко. Искам да си върна приятелката. Искам отмъщение.

Смятам ли, че Мишел ще е по-щастлива без Патрик? В дългосрочен план, след като разбере на какво е способен, със сигурност. В краткосрочен план, тя ще е разбита. Не мога дори да си представя страданието й. Но тя щеше да се съвземе. Накрая. Струва ми се.

Все пак, знам със сигурност три неща:

• Патрик не е скъсал с любовницата си, независимо от уверенията му, че я е оставил.

• Докато е с него, Мишел никога нямаше да има щастливото, здраво семейство, за което винаги е мечтала.

• Всичко това не е моя работа.

Но не пречи да науча коя е ТЯ. Предупреденият е въоръжен и така нататък. Аз мога да изработя бомбата и да реша по-късно дали да я детонирам.

Обаче ми трябва помощ. Не мога да направя всичко сама.

Сякаш по силата на съдбата телефонът ми започва да вибрира. Беа.

— Здравей.

— Трябвам ли ти? Видях, че имам пропуснато повикване.

— О, да, извинявай. Бях забравила, че имаш среща. Просто исках да се чуем. Не е спешно.

Не звучи като да е в заведение. Всъщност, не се чува никакъв шум.

— Възникна някакъв неотложен ангажимент в семейството му. Той трябваше да отиде. Вече съм вкъщи.

— Всичко наред ли е?

— Да. Той има сестра, която май не е наред с главата. Обади му се в истерия за нещо. Аз му казах да отиде да я види. Ами ти? Нали щеше да излизаш?

— О, да. Просто пийнах набързо с Мишел. И аз съм си вкъщи.

— Така… след като изяснихме, че сме две кукувици, които се прибират вкъщи в осем без петнайсет вечерта, след като са имали среща, какво предлагаш да правим?

Не искам да го обсъждам по телефона.

— Както казах, това може да изчака. Не е важно.

— О, не — казва Беа, смеейки се. — Познавам този глас. Случило се е нещо. Да не съм те ядосала?

— Не! Ех, с този твой вещерски нюх! Просто… виж, може да излезем да пийнем утре след работа или нещо такова. Тогава ще ти разкажа. — Знаех, че не бих могла да говоря за случилото се в трезво състояние, така че беше изключено да й се изповядам в офиса.

— Виж, още е рано. Искаш ли да взема бутилка вино, да се кача на такси и да дойда у вас?

Обмислям предложението. След като вече знам, че ще разкажа на Беа всичко, ме обзема нетърпение. Но не искам тя да си помисли, че трябва да прекоси половин Лондон, само защото съм увесила пред нея моркова с надпис „трябва да ти разкажа нещо“.

— Не е нужно да правиш това. Честно, не е спешно. Не се притеснявай.

Но Беа е непоклатима.

— Ако не дойда, ще умра от любопитство. Кажи ми отново адреса ти?