Джейн Фалън
Да си остане между нас (16)

16

Всичко се върна към обичайното русло. Или поне към новата версия на обичайното русло. Нормално със скрит намек за крушение, за което знаем само Патрик и аз. Нормално на повърхността, но малко прогнило отдолу.

Минаха шест седмици. Шест дълги седмици от онази вечер. Постепенно привикнах да прекарвам повече време с Мишел, докато се върнах почти до нивото отпреди онова нещо. Отначало беше болезнено. Опитах се да се срещам с нея насаме или да насрочвам гостуванията си у тях по време, когато Патрик нямаше да е там. Първия път не разчетох правилно времето и той се появи изневиделица в кухнята, когато Мишел и аз пиехме чай. Не знам кой изглеждаше по-стреснат, аз или той.

Бяха изминали шестнайсет дни. Мишел ми беше казала, че Патрик щеше да бъде в Нотингам в четвъртък вечер, защото едно от възложените на подизпълнител предавания имаше нощни снимки с нова технология за приглушено осветление, която позволяваше да покажеш обновена градина в тъмното, без да я удавиш в светлина от прожектори. Той искал да види как се получава, каза Мишел. Защото щеше да спести страшно много пари за осветители. Тя ме покани да й правя компания и тъй като вече се бях върнала на стадия на нормално държание в нейно присъствие, след две срещи, на които не можех дори да си спомня за какво говорехме по-рано, още по-малко да поведа разговор, до такава степен, че тя ме попита дали съм добре и аз трябваше да я излъжа, че имам проблеми в работата и съм се скарала с единия от моите братя, аз се съгласих. Мишел ми липсваше.

Най-после бях престанала да се терзая за стореното. То още беше там, не крия. Няколко дни след случката аз се бях принудила да се изправя срещу пълния ужас на случилото се и то се разгърна в ярки цветове: вдигнати блузи, разкопчани панталони, трескави ръце и устни. Бяхме направили много нещо за петнайсет (добре, двайсет и пет) минути. За пръв път се принудих да помисля дали всъщност имах чувства към Патрик. Дали не бях хранила старото си тайно увлечение по него с години, очаквайки моя шанс. И честно, не вярвах да е така.

После се бях опитала да натикам целия случай в дъното на ума си и да го затрупам с два самосвала сива баластра. Знам, че използвах тъпа метафора, но вие ме разбирате. Далеч от очите, далеч от ума.

Донякъде ми помогна това, че не можех да го обсъдя с никого. Не бях виждала и говорила с Патрик от онова първо телефонно обаждане, разбира се. С упорство устоях на желанието да се изповядам на Беа. Почти можех да се убедя, че никога не се е случило.

И така, Мишел и аз седяхме на кухненската маса с две чаши чай — и двете опитвахме да издържим един месец без алкохол, тоест аз се опитвах, а тя го постигаше с лекота — и разговаряхме, ако си спомням правилно, за това как тя беше срещнала случайно в метрото наша обща приятелка от училище, когато внезапно чух шум и Патрик застана на вратата, само с хавлия на кръста.

Аз подскочих. Той подскочи. Мишел се разсмя, отдавайки сконфузването ни на учудване, а не на вина.

— Мислех, че ти не си тук — казах аз и думите ми прозвучаха като обвинение. Опитах се да не забелязвам голия му торс. Усетих, че се изчервявам.

— Просто минах през вкъщи да си взема душ — каза той, като стисна хавлията на кръста си.

Мишел продължаваше да се забавлява с нашата истерична реакция.

— Извинявай, мислех, че съм ти казала. — Тя се разсмя, сочейки към мен. — Ако можеше да си видиш лицето!

— Просто се стреснах, това е — каза аз и се помъчих да се засмея.

— И двамата изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

— Не мислех, че ти ще си тук — рече Патрик, което за моите уши също прозвуча като обвинение. — Иначе щях да изляза по-рано.

— Божичко, тя те е виждала и преди — обади се Мишел. Аз забих поглед в пода.

Добре, че Патрик се обърна, измърмори, че закъснява и се качи на горния етаж да се облича. Пет минути по-късно той подаде глава в кухнята и проточи врат, колкото да целуне Мишел по главата.

— Няма да закъснявам — каза той и изчезна бързо.

Реших, че е крайно време да помисля за любовния си живот. Не исках моята последна среща с мъж да е с Патрик. Нуждаех се от нещо, което да ми върне вкуса, ако ме разбирате. Затова след около една седмица се регистрирах в сайта „Втора половинка“, който ми е любим. Опитах да се убедя, че разни недотам представителни хора можеха да се окажат моята сродна душа.

Посветих на моя профил цяла вечност. Познавам добрите си черти. Или най-малкото, знаех кои бяха моите силни страни, преди да се наложи да преразгледам мнението за себе си. Лоялна, честна, надеждна, трудолюбива.

Осъзнавам, че това звучи като обява за каруцарски кон за продан.

Забавна. Стабилна. Хубави глезени.

Добре, последното си го измислих. Но имам доста силни прасци. Опитах се да кажа нещо смешно, за да демонстрирам доброто си чувство за хумор. Не ми се получи. Накрая изброих фактите. Споменах Рон (трябва да обича кучета) и казах няколко думи за работата ми.

Пропуснах недостатъците, естествено: аз съм безкомпромисна, критична, фашист по отношение на мъжката външност (което е безумно предвид гореспоменатите прасци), песимистка, понякога надменна и контролираща. Ненадеждна.

Крайният резултат беше толкова блудкава биография, че аз не бих искала да изляза с никой мъж, който би ме помислил за интересна жена. Както казваше Граучо Маркс: „Не бих искал да членувам в нито един клуб, който е склонен да ме приеме за член.“

Насилих се да актуализирам информацията. Опитах се да забравя за това.

Моята първа среща мина нормално. Само толкова. Нормално. Мъжът се казваше Марио. Това беше най-интересното нещо в него. Беше симпатичен мъж с приятен характер и скромна работа в агенция за подбор на персонал. Проведохме приятен разговор и хапнахме добре, а после си пожелахме лека нощ, тъй като и двамата знаехме, че нямаше причина да се видим отново. Или поне аз така мислех. Оказа се, че Марио смяташе, че между нас беше прехвръкнала „искра“ и продължи да ми праща имейли още два дни, питайки кога можем да се срещнем отново, докато накрая аз бях принудена да напиша черно на бяло, че няма никакъв шанс да излезем.

Неговата реакция беше, хъм, възпитана. Как можеше да е иначе. Искаше ми се да можеше да го харесвах повече.

Вторият ми опит беше по-паметен. Оуен се оказа привлекателен както обещаваше снимката му. Тъмнокос, със светли очи — фатална комбинация в моята хроника. Висок, строен, мускулест. От него се лееха феромони. Не можех да повярвам, че се беше спрял на мен. Оказа се, че аз притежавах единственото нещо, което той намираше за неустоимо: вагина. Срещнахме се в един пъб в Блумсбъри, с намерението да отидем да хапнем, ако си допаднем. Той се прояви като обигран съблазнител още от първия момент и въпреки че това ми се видя адски банално, аз се пуснах по течението. Накрая прескочихме вечерята, отидохме у нас, правихме, поне по мое мнение, фантастичен секс и после, веднага щом сексът свърши, той си събра нещата и си тръгна. Дори не си направи труда да ми обещае да се обади. Честно казано, на мен не ми пукаше. Обикновено аз не правя такива безразсъдни неща с мъже, които познавам по-малко от час и половина, но приех това преживяване като един вид екзорсизъм. Аз не се интересувах от връзка с него. Неговата единствена тема за разговор беше той самият и тренировките му във фитнеса. Когато той си тръгна, едва се сдържах да не извикам след него: „Аз те използвах точно така, както ти мен“.

Тази вечер Мишел, Патрик и аз празнувахме. Мишел беше сключила обещаваща сделка. За нещо виртуално, бог знае какво. Тя съобщи, че иска да отпразнуваме успеха й с чаша шампанско. Това беше първата истинска вечер между нас тримата откакто… ъ, откакто.

Срещата е в хотел Шарлот Стрийт след работа и някак по чудо успяваме да си намерим маса на улицата. Заслугата за това е изцяло моя. Аз притежавам умението да стоя и да гледам безмилостно някой човек, докато той се почувства неудобно (или пък се изплаши, няма значение) и реши да освободи масата.

Патрик щраква с пръсти, за да привлече вниманието на келнера. Аз извръщам поглед. Мразя щракането с пръсти. Какво стана с доброто старомодно „извинете, моля“?

— Патрик! — казва Мишел. Това беше най-строгият укор към неговото лошо държание.

Ние вдигаме чашите.

— Да пием за твоята претенциозна нова кампания — казвам аз. Чуквам чашата си в нейната, след което, естествено, трябва да се чукна и с Патрик.

— Наздраве — казва той. — Надявам се да ти донесе богатство и аз да мога да се пенсионирам и да живея с твоите изкарани с тежък труд пари.

— Всъщност сделката не е толкова голяма. Аз просто търсех повод да се събера с двамата ми най-любими хора в света. Напоследък изобщо не се виждаме, тримата заедно.

Малко е да се каже, че настъпва неловко мълчание. Настъпва оглушителна тишина.

— Хъм, много мило — успявам да изрека накрая. Не мога да погледна Патрик в очите. Още ме е страх, че ще се издам.

— О — казва Патрик, докато Мишел долива чашите. — Вижте какво си купих днес. — Осъзнавам, че той се опитва да поведе разговор и изпитвам благодарност.

Той рови в чантата си и вади чифт слънчеви очила.

— Хубави са, нали?

Патрик ги слага. Очилата са кафяви и малко ретро. Под ретро имам предвид онези огромни пенджури, които са се носили през седемдесетте.

Не мога да се сдържа. Разсмивам се.

— Приличаш на мравка.

Патрик прави престорено огорчена физиономия.

— Купих ги от онзи винтидж магазин на Ендъл Стрийт.

— Това, че са винтидж, не ги прави автоматично стилни — включва се Мишел, смеейки се. — Тези са в стила на… Рой Орбисън.

— Очилата са на Гучи — муси се той.

— Не знам на кого са, но са ужасни. Мишел е права. На Рой Орбисън са.

— Не — казва тя. — По-скоро, ала Диърдри Барлоу, но от осемдесетте.

— Или Дейм Една.

Патрик се усмихва с онази искрена, щастлива усмивка.

— Мразя двете да се съюзявате срещу мен.

Ето това е. Моментът, когато всичко става сякаш постарому.

Облекчение. Това чувствам, когато се събуждам рано на другата сутрин. Слънцето вече струи през моите тънки завеси. Напоследък се въртя и се мятам в леглото, терзаейки се за всички лоши неща, които съм правила някога. По-точно за едно нещо. Онова нещо. Тази сутрин от плещите ми се е смъкнало огромно бреме. Не ме разбирайте погрешно. Аз никога няма да си простя. Но сега вярвам, че Мишел, Патрик и аз можем да продължим да сме приятели. Мога да си представя момент, когато всичко ще се е превърнало в далечен кошмар. Кошмар, който се е случил на някой друг.

Знаменити последни думи.