Джейн Фалън
Да си остане между нас (39)

39
Тамсин

В известен смисъл е голямо облекчение. Споделеният проблем имам предвид. В друго отношение обаче, споделянето с Беа го направи още по-реален. Доскоро щеше да е само моята дума срещу неговата. Сега аз признах вината си пред трето лице. Не можех да се самозалъгвам повече, защото бях казала истината на още един човек.

Но тъй като този човек е Беа, аз не се притеснявах. Освен че й имам безрезервно доверие, тя не познава заинтересованите лица. И възможността да обсъждам положението с някого е божи дар, защото честно казано, моите идеи вече са на привършване. И не съм такава оптимистка да вярвам, че щях да се докопам до телефона на Патрик повторно.

Все пак, ние не стигнахме по-далеч от идеята да дебнем край неговия офис и да го следим, което нямаше как да стане. В епизод на сериала „24“ може би, където щях да пипна записите от всички камери в метрото и да пусна ескалаторите да вървят на обратно, да разблъскам хората настрани и някой да се обърне и да ме просне на земята. Но това тук беше истинският живот.

Беа предлага през смях да му залепя устройство за проследяване, когато не гледа.

— На площад „Портман“ има магазин за шпионска екипировка — рече тя. — Обзалагам се, че продават и такива неща!

Почти обмислям този вариант, поради липса на други.

Другото нещо, което правя, за да се отвлека от всичко онова, което върви наопаки в живота ми, е да приема поканата от Иън и Фиона за парти, което при нормални обстоятелства бих избегнала.

Сега обаче реших да положа „усилие“. Трябва да излизам и да си създам социален живот, който не се върти около Мишел и Патрик. Откакто прекарвам по-малко време с тях, осъзнах, че съм зависима от тяхната компания. Станала съм мързелива. Но идеята да отида на светско събитие, където няма да познавам никой друг, освен домакините и Ан Мари, ме изпълва с ужас.

Беше петнайсетата годишнина от сватбата на Иън и Фиона. Обикновено те излизаха на вечеря, но тъй като тази годишнина се делеше на пет, те й придаваха по-голямо значение. Затова бяха решили да я отбележат с парти. И в действителност, честно казано, аз знам, че щях да си прекарам добре — Иън и Фиона са чудесни домакини и прекрасни хора — просто усилието да отида дотам ми изглежда като планинско катерене.

Загубих се по пътя от автобусната спирка — къщата е в недосегаемия за метрото Мъзуел Хил и съответно труднодостъпна — което само показва колко отдавна не съм ходила там. Накрая пристигам в тяхната викторианска вила с тераса, която нашепва „заможно младо семейство“ и се пръска по шевовете от гости.

Облечена съм в прилепнала розова рокля в стила на шейсетте години и неудобни обувки с остри носове и високи токчета. Автобусът трябваше да спре точно пред къщата и сигурно беше спрял там, просто аз вече не бях в него. Бях се объркала и слязох по-рано, когато ми се стори, че видях нещо познато. Косата ми е вдигната на рошав кок, в който доминиращата дума е рошав. Нося бутилка шампанско, така че докато се клатушкам по улицата, сигурно приличам на скъпа проститутка.

Тъкмо посягам да позвъня на вратата, когато чувам мъжки глас.

— О, боже мой, ти си жена! Не бях забелязал това при първата ни среща.

Обръщам се и виждам Адам. Мъжът от провалената уредена среща. Бях забравила, че той вероятно също щеше да е поканен. Идеално.

— О, здравей. Аз ти дължа извинение — казвам, за да приключа с този въпрос веднъж завинаги. — Бях малко разсеяна, когато се запознахме. Може дори да съм била груба…

— А, да, как е майка ти? — пита той с лукаво подсмихване.

— Аз просто имах разни… неща… които ме притесняваха.

— Няма проблем. Да ти кажа истината, аз също не исках да съм там, след като те видях.

— Ха!

На лицето му се разлива широка, безформена усмивка.

— Ох, добре, че ти се разсмя. Тази шега можеше да ми изяде главата.

На партито има около двайсетина приятели и роднини на Иън и Фиона. Този път децата ги няма и когато питам Фиона къде са ги скрили, тя казва, че са ги подкупили с дивидита и пица и всички са настанени заедно с детегледачката в една от техните стаи. Това е за предпочитане пред последното ми гостуване тук, когато те изпълниха някакво хореографско представление на стълбите по мотиви от Звукът на музиката. Предполагам, че най-голямото, което беше на петнайсет години, вече е стигнало до фазата на „само през трупа ми“, по отношение на живите пантомими.

Все пак тяхното присъствие се забелязва из цялата къща. Навсякъде се виждат детски художествени творби, играчки на малките и конзоли, и спортна екипировка на по-големите. Където и да отида, настъпвам нещо, което не трябва — пластмасова крава, заплетени силиконови ластици, самотен чорап. Прилича на военна тренировъчна площадка.

Моят план е да се наместя в някой ъгъл с Ан Мари, поне докато не изпия няколко питиета, но съм пропуснала факта, че тя е светска особа и обожава да създава нови познанства. Ходя по петите й известно време като изгубено кученце, но накрая се отегчавам от неизменните турове на „Здравейте, как сте?“ и се паркирам до бюфета, като се преструвам на сериозно вглъбена в избора на хапки. Ненавиждам неловкостта на ранните етапи на партитата. В такива моменти си мисля, че май щеше да е приятно да си имам гадже, на което да се опра.

Шампанското също е до мен, затова си напълвам чашата, гаврътвам я на един дъх и тайничко я пълня отново. Нямам намерение да се напия и да се опозоря, но имам нужда от нещо, което да ми вдъхне кураж. Виждам, че в другия край на стаята Фиона обхожда гостите с бутилка в ръка и се насочвам към нея.

— Великолепна храна — казвам аз. — Цял ден ли си готвила?

— Според теб защо съм народила толкова много деца? — засмива се тя. — Те са безотказна безплатна работна сила.

— Тюх. Знаех си, че трябва да има причина и аз да народя няколко.

— Това е единствената причина. Какво става в работата?

— Ох, какво да ти кажа, оцеля…

— Оцелявате. Да, Иън каза, че нямате много поръчки в момента.

— Да. Нали знаеш как е през лятото…

— Именно. И аз това казах. Възложителите сигурно са в Тоскана.

— Ще си отдъхнем, когато получим нова…

— Поръчка. Знам. Я виж, ето го Адам.

Тя се пресяга и го улавя над лакътя, докато той минава покрай нас.

— Вие двамата вече се познавате.

— Фиона сигурно изобщо не ти дава думата? — шегува се Адам. — Понякога умишлено говоря глупости, за да проверя дали следи мисълта ми.

— Ха! — Аз се засмивам неволно и бързо поглеждам Фиона, за да видя дали не се е обидила. За нищо на света не бих си позволила да я заям за този лош навик, но тя явно не възразява.

— Много смешно. Точно затова смятах, че ще си допаднете — казва тя и поглежда Адам с обич.

— Хъм, съветвам те да не откриваш брачна агенция, чу ли? — питам аз, надявайки се, че Адам ще поеме шегата и той се засмива одобрително. Всъщност, успявам да кажа само „съветвам те да не откриваш брачна…“, преди Фиона да довърши:

— Агенция! Уф, пак го направих. Извинявай. Няма да го правя повече, обещавам.

— Понякога аз нарочно говоря бавно, за да наблюдавам агонията върху лицето й, докато чака да й дойде редът. Ето, виж! — казва Адам. — Виж я как се опитва да се сдържи… да… не… довърши изречението… вместо… мен.

Фиона е приела позата на нетърпеливо куче, чийто стопанин го дразни с фризби. Тя е като навита пружина, която всеки миг ще отскочи. Чак ме боли, като я гледам.

— Видя ли! — възкликва тя, когато Адам замълчава. — Не те прекъснах! Не знам за какво говориш.

Адам я прегръща сърдечно.

— Знаеш, че те обичам.

Фиона го избутва.

— Трябва да се погрижа за другите гости. За възпитаните.

— Но пак ще се върнеш, защото не можеш да ми устоиш — отбелязва той.

Оставайки сама с Адам, аз се питам за какво ще си говорим и дали да не се извиня и да потърся Ан Мари или Иън, за прикритие. След нашата първа мъчителна вечер, това щеше да е недопустима грубост, затова решавам да приема съдбата си и да кажа нещо. Но тогава се случва нещо прекрасно. Адам отваря уста и ме омагьосва. Започвам да се смея още на първата реплика: „Тази жена наистина трябва да се научи да отстоява нейното!“ — и не спирам да се смея, докато не си пожелаваме лека нощ след четири часа и половина.

То е като терапия. След няколко минути си бъбрим като хора, които се познават от години. Не мога да повярвам, че при първата ни среща не забелязах каква чудесна компания е Адам. И двамата си пийнахме и зарязахме всякакви опити за взаимодействие с другите гости. Аз осъзнах, че цяла вечер не съм се сещала за Патрик. Някъде след четвъртата чаша вино казвам:

— Дали ще е идиотско да излизаме отново, като се има предвид, че между нас явно няма химия?

Адам прави престорено съкрушена физиономия.

— Как можеш да кажеш това? Аз току-що изпратих есемес на мама, когато отидох в тоалетната, за да й кажа да си купи шапка за сватбата.

— О, ние пак можем да се оженим. Просто няма да… нали знаеш. Явно хиляди хора постъпват по същия начин.

— Добре. Ако обещаеш, че няма да ми налиташ, докато спя. Казвали са ми, че съм неустоим.

— Ще опитам — казвам аз, като посягам към най-близката бутилка и доливам моята и неговата чаша. — Но нищо не обещавам.

— Всъщност, аз трябва да запазя статута си на ерген. Много помага в запознанствата в мрежата.

— Аз също имам профил! — заявявам аз, прекалено високо. Виното май ме е хванало. — Аз съм във „Втора половинка“.

— Господи, аз също — възкликва Адам. — Канех се да кажа, че не сме се засичали там, но аз посочих „привлекателна“ в списъка с моите задължителни изисквания към дамите.

— Ясно, аз сложих „да работи“ в моя. — Прекалено ли беше? Явно не, защото Адам се киска.

По някаква причина — защото го харесвам, защото усещам, че той няма да ме съди, защото съм пияна — аз му разказвам цялата зловеща история за Патрик и Мишел, а той ме слуша, без да ме прекъсне нито веднъж. Дори не казва, че съм луда да се намесвам или че трябва да оставя всичко на самотек.

— Еха! — рече Адам, когато стигнах до края. — Мисля, че щом си навита да спиш със съпруга на най-добрата ти приятелка, определено има шанс и за мен.

И за първи път аз откривам комичната страна на случката.

— Първо, аз реално не спах с него. И второ, мислех, че сме се споразумели, че между нас няма химия.

— Е, аз ще трябва да се насиля, но не съм правил секс от доста време, така че…

Тупвам го с юмрук по ръката. Не игриво и мило, както Мег Райън би ударила Били Кристъл, а така че да го заболи.

— Ох! — Той разтрива удареното място.

— Извинявай. Не можах да се сдържа.

— Добре, кажи какво смяташ да правиш с твоя „проблем“?

— Нямам идея. След като казах на Беа, си мисля, че все ще измислим някакъв план. Нещо. Бог знае какво.

— Аз ще посветя живота си да измисля нещо.

— Ти, аз и Беа трябва да се съберем и да измислим план — казвам, обзета от неудържимо желание да уговоря следваща среща.

— Идеално — съгласява се той. — Тази Беа, както ти я описваш, ми харесва. Свободна ли е?

— Не, ти вече хукна след друга. Съсипана съм. Но всъщност, не, тя не е свободна. Освен това е придирчива. Няма да се хване с някой стар неудачник.

— Аз обичам предизвикателствата — казва Адам, усмихнат и една част от мен си мисли: Да, ако историята с Дани пропадне, мога да уредя Беа с Адам. Кой знае, тя може да го хареса.

— Виждаш ли, аз ти казах, че ще го харесаш — отбелязва Фиона, когато ме вижда пред тоалетната. — Моите инстинкти никога не грешат.

— Страхувам се, че този път грешат. Той е симпатичен човек, просто не е…

— Твой тип? И аз не смятах, че Иън е мой тип, докато не му дадох шанс.

— Ей сега ще дойда — казвам, за да я разсея. — Прекрасно е. Благодаря ти.

Когато си тръгвам, чувствам Адам като мой стар приятел. Той знае за мен повече, отколкото реалните ми приятели. Качвам се в таксито в приповдигнато настроение за първи път от много време.