Джейн Фалън
Да си остане между нас (51)

51
Беа

Накрая — след безкрайни дни на агония — получавам друго съобщение. Среща. „Довечера. 18.30. Клариджис?“

Хрумна ми да отговоря с нещо духовито като „Да не възникне друг семеен ангажимент?“ или дори „Съжалявам, имам среща с друг“, но не го направих, разбира се. Изпратих съобщение „ОК“ за част от секундата.

Петък вечер беше агония. Сара имаше среща с нейни приятели в Ковънт Гардън. Включително някакъв неин колега, за когото тя ми разказваше от сто години и когото се опитваше да впечатли. Аз се самопоканих и се присъединих към тях. Напих се без време. Започнах да флиртувам открито с колегата. Имам неясен спомен, че се разплаках по едно време. На рамото му. Повърнах на път за метрото. Оттогава Сара не ми е продумала. Не ме интересуваше. Тя и без това беше адски досадна.

През почивните дни лекувах махмурлука си и репетирах какво щях да кажа на Патрик. Още вярвах, че той щеше да ми се обади, за да обясни отменената среща. Не можех да повярвам, че щеше да ме остави да вися в неизвестност. На всеки две минути проверявах новия си телефон, макар че нямаше начин той да беше взел своя у дома през уикенда. Патрик не би рискувал света Мишел да го види.

Вчера следобед, срамувам се да призная, взех метрото до Хайгейт и минах по Норт Хил, сякаш имах някаква основателна причина да съм там. Дори не знам на кой номер живееха — не казвам, че смятах да потропам на вратата. Все още не съм загубила връзка с реалния свят чак дотам. Още не, но не знам какво исках. Всъщност знам. Просто исках да спра да се чувствам като пионка. Исках поне веднъж да почувствам, че имам някаква власт над положението.

Но когато отидох там, осъзнах, че си губех времето. Вървях около десет минути и още не бях стигнала до края на улицата. Тя беше безкрайна. А после ме обзе паника, че можеше случайно да се натъкна на Патрик и света Мишел, излезли на спокойна неделна разходка, затова се качих на първия автобус, който минаваше и навярно отиваше в правилната посока и се махнах от техния квартал.

Но после по обяд днес проверих и съобщението ме очакваше. Облаците се разсеяха, слънцето изгря. Въздъхнах с облекчение.

Тамсин се изправя. Протяга се. Прозява се.

— Би ли прегледала онзи шкаф на рецепцията, за да изхвърлиш всичко, което вече не ни трябва? Препълнен е.

— Не може ли Ашли да го направи? — По дяволите. Аз би трябвало да съм нейна лична асистентка, а не момиче за всичко, за общо ползване.

— Заета ли си? — Тамсин знае, че не ми е възлагала никакви задачи тази сутрин. Аз се мотая с надеждата да науча какво се случва с Патрик, но тя отказва да нищи актуалните клюки.

— Ами, да. Бях планирала да отметна разни неща, това е.

— Е, тогава можеш да започнеш следобед. — Тя ми обръща гръб и тръгва към кабинета си. — О, и би ли ми донесла лате от Кафе Неро? И ролка Ментос? Благодаря.

Тя излиза, преди да успея да кажа добре.

Луси се е върнала. От време на време се сеща, че миналата седмица би трябвало да е лежала болна, затова се покашля лекичко. Иън се размазва от загриженост.

— Не смяташ ли, че се върна на работа прекалено скоро?

Тя го поглежда като мъченица.

— Не исках да те оставя втора седмица без обяд.

— Оценявам го — рече Иън. — Но недей да стоиш до края на работния ден, ако не се чувстваш напълно здрава.

Аз въздишам шумно и забивам глава в папката, за да не му позволя да ми прехвърли част от неговата работа, за да разтовари немощната Луси.

— Може би ще си тръгна малко по-рано — казва тя. — Мъничко.

— Днес аз трябва да си тръгна в три и половина — казвам аз. Внезапно ми хрумва, че трябва да мина през вкъщи, да взема душ и да се преоблека преди срещата. Не съм дошла на работа подготвена. — Тамсин каза, че няма проблем. Така че ако ти си тръгнеш по-рано, Луси, аз не мога да те прикривам. Съжалявам.

Луси ме изгледа така, сякаш бях плюла в кафето й. Идея, която неведнъж съм обмисляла.

— Е, тогава ще трябва да остана до края на деня — каза тя с измъчен глас. — Дано само утре да не се влоша.

Тамсин се държи малко странно. Не знам дали защото нервите й още са разклатени след грабежа, или защото ми е сърдита за нещо, но тя държи вратата си затворена и не ме вика да си бъбрим. Аз чукам тихо. Влизам, без да изчакам отговор. Тя седи на бюрото и се взира в пространството.

— Искаш ли нещо?

Тя подскача стреснато.

— Не. Благодаря.

— Може ли да си тръгна малко по-рано днес? Бойлерът се повреди и единственият свободен час беше от четири до осем, така че трябва да изляза най-късно в три и половина. Али има някаква важна среща, а Сара е в командировка…

— Няма начин — казва тя. Стори ми се, че дори не изслуша обяснението ми.

— Но водопроводчикът ще дойде!

— Съжалявам, Беа, но ти ми трябваш.

— За какво? — Не се сдържах.

Тамсин се усмихва извинително.

— Трябва да изгледаш последната редакция на Стаи с гледка. Аз просто не мога да реша какво смятам за кадрите по средата. Тоест, може да са приемливи, но са мудни. Трябва да го изгледа някой непредубеден човек.

Невероятно.

— Не може ли Луси да ги погледне? При други обстоятелства не бих те помолила, но това беше единственият свободен час, а ние нямаме топла вода.

— Трябваше да ме попиташ тази сутрин — отсече тя. — Тогава щях да ти дам епизода по-рано.

Мисля трескаво. Щях да се прибера към десет часа вечерта, можех да изгледам материала тогава.

— Знаеш ли какво — казвам аз. — Ще взема записа вкъщи и ще го изгледам, докато водопроводчикът работи.

— Не, не става. Обещах да им си обадя в края на деня. Съжалявам.

Не мога да скрия раздразнението си. Сега трябва да се срещна с Патрик с неизмита коса и обута в най-неугледните ми дънки.

— Добре — намусено казвам аз. — Тогава ще се обадя и ще им кажа, че се налага да отменим посещението. Сигурно ще ми наложат наказателна такса, тъй като се обаждам прекалено късно.

— Както казах, трябваше да ме попиташ по-рано… О, и би ли ми донесла още едно кафе — каза Тамсин, когато излизах от кабинета й.

— Разбира се — процедих аз. — Нещо друго?

Тя тръсна глава и аз реших, че означаваше не. Отидох в Кафе Неро и й купих пълномаслено лате. Поне това можех да направя.