Джейн Фалън
Да си остане между нас (58)

58
Тамсин

Толкова пъти съм репетирала тази сцена наум (и на глас с Адам), че би трябвало да я знам наизуст, но когато видях разтревоженото изражение на Мишел, ме обхвана сценична треска. Забравих си репликите.

— Какво? Какво ти има?

Знам, че първото предположение на Мишел ще е, че съм сериозно болна или че ще емигрирам в Нова Зеландия. Знам, че трябва да разсея страховете й и да я тласна в още по-страшни мъки. По дяволите. Така!

— Нали помниш, когато ти смяташе, че Патрик има любовница? Вярно е. — Изрекох всичко на един дъх, преди думите да заседнат в гърлото ми. Върху лицето на Мишел се изписа объркване, последвано от съмнение и мъка. Тя знаеше, че аз не бих я излъгала. Колко иронично, нали?

— Много съжалявам, Мич. Иска ми се да не трябваше да го научиш от мен.

Първата й реакция е да се разсмее нервно. Но моето лице явно издава, че не се шегувам.

— Не разбирам…

Мишел изглежда толкова уязвима, че аз протягам ръка и хващам нейната.

— Аз го видях… с нея. Вечерта, когато Патрик трябваше да е на футболна тренировка с „Бен“ — тогава аз бях с Адам и ти ми се обади, спомняш ли си? Бяхме седнали срещу хотел „Ковънт Гардън“ и Патрик излезе с една жена.

— Оттогава минаха седмици…

— Знам. Просто събирах кураж да ти кажа. И исках да се уверя, че е вярно. Че не си въобразявам разни неща. Но това май е публична тайна в нашия бранш…

Тя се спаружва.

— Не, Там…

— Съжалявам.

— Коя е тя? — Мишел ме поглежда.

Опитвам се да запазя самообладание.

— Не знам. Аз не можах да я видя, Адам я видя…

Мишел се вкопчва в това като в спасително въже.

— Значи той може да се е объркал. Или пък да е била Вик…

Вик е по-голямата сестра на Патрик. Която е с къдрава червена коса и по нищо не прилича на Беа.

— Не беше Вик. Жената имаше дълга тъмнокестенява коса, това поне го видях.

— Адам откъде знае как изглежда Патрик?

— Не знае. Аз видях Патрик, когато излезе и си спомних, че не трябваше да е там, затова заподозрях, че става нещо. Обърнах се с гръб, за да не ме види и помолих Адам да погледне. Той видя как излезе жената и е било очевидно, че те не са просто колеги. Адам ми каза, когато можех да се обърна, така че аз я видях в гръб. Те се държаха за ръце.

Моля те, Господи, нека никой да не записва показанията ми за делото в съда. Никога не бих издържала кръстосания разпит.

Мишел въздъхна.

— И всички онези хора, които очевидно са в течение с историята, нямат представа коя е жената?

— Така изглежда. Според мен е вярно, Мич. Иначе нямаше да ти кажа.

— Значи всички вечери, когато той работи до късно…?

Аз кимнах.

— Мисля, че да.

— Мислиш ли, че той е с нея тази вечер? Цяла нощ?

— Не знам. Така изглежда. Къде би трябвало да е днес?

— В Манчестър.

— Знаеш ли в кой хотел ще отседне?

Мишел поклати глава.

— Не мога да повярвам, че той би направил това. Сигурно има някакво невинно обяснение.

— Той се прибра вкъщи онази вечер, нали? Вечерта, когато ти ми се обади, когато аз бях с Адам?

— Да.

— Значи можем да позвъним в хотела и да проверим дали е имал запазена стая. Мисълта ми е, защо му е да резервира стая, ако ще бъде там само два часа?

— О, боже мой — промълви Мишел, осмисляйки всичко чуто. — Мислиш, че правят секс там?

— Не знам. Но си струва да проверим.

— От хотела няма да ми дадат такава информация.

— Можем да измислим нещо — да кажем, че той си е забравил нещо там…

— Чакай малко — ами какво стана онзи път, когато аз се бях усъмнила и ти се обади в офиса на Патрик. Оказа се, че грешахме. Как си го обясняваш?

Наистина, как?

— Тогава сигурно е било наистина. Както и в някои от нощите, когато наистина е в командировка.

— Ние щяхме да си имаме бебе. — По лицето на Мишел потекоха едри сълзи. Аз стиснах ръката й.

— Знам. Ужасно е, но щеше да е още по-лошо, ако беше научила истината след като забременееш.

Моля те, съгласи се с мен. Моля те, зарадвай се, че ще се измъкнеш. Нищо подобно не се случи.

— Може да е инцидентна грешка. Може би се е стреснал от идеята да имаме деца. Той тъкмо преживя някаква криза на средната възраст. Може причината да е това, нали?

По дяволите. Тя се опитваше да намери начин да му прости.

— Според мен аферата продължава от доста време. И… това нямах намерение да ти го кажа, но според мен тази не му е първата.

— Тогава защо се съгласи да си имаме бебе? Няма логика.

— Така е. Не знам.

— Аз ще му се обадя — рече Мишел и посегна към телефона си. Трябваше да я убедя, че моето твърдение беше абсолютната истина, преди Патрик да започне да я трови с истории за мен.

— Изчакай. Хайде първо да потърсим някакво доказателство. Имаш ли извлечения от кредитните му карти?

Тя подсмръкна. И остави телефона си на масата.

— Струва ми се, че той ги получава онлайн. Не му знам паролата. Никога не съм имала основания да му я поискам.

— Тогава ще се обадим в хотела. В най-лошия случай няма да ни кажат нищо, нали така? Струва си да опитаме.

— Добре. Обаче ти се обади. Аз не мога.

Аз намерих телефонния номер в гугъл и го набрах, като включих телефона на високоговорител. Вече знаех какво щях да кажа, защото това беше част от плана. На второто позвъняване се обади женски глас.

— Хотел „Ковънт Гардън“.

Поколебах се, защото не знаех дали съм способна да го направя.

— Здравейте. Моят съпруг беше отседнал при вас преди няколко седмици и мисли, че е забравил нещо в стаята. Има ли някакъв начин да проверите?

— Разбира се. На коя дата е бил тук?

— На 24 септември. — Тази дата беше гравирана в мозъка ми.

Чу се щракане по клавиатурата.

— Как се казва съпругът ви?

— Патрик Мичъл.

— А, да, господин Мичъл — каза служителката, сякаш го беше видяла вчера. Чух как Мишел пое рязко въздух. Изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.

Отново се чу щракане.

— Той беше в стая 424 и няма бележка, че камериерките са ни предали нещо, след като си е тръгнал. Каква вещ е загубиш?

— Часовника си. Но той забеляза чак след няколко дни, така че може и да го е забравил някъде другаде…

Сега исках да се откача от телефона и да се погрижа за приятелката си.

— Благодаря ви за помощта.

Но отзивчивата рецепционистка отказваше да се предаде толкова лесно.

— Аз ще попитам камериерките дали не помнят да са видели нещо. На кой номер да ви потърся, ако открия нещо?

— О… аз заминавам за няколко дни… на санаториум, където не мога да взема телефона със себе си… не се безпокойте… — Замълчи, Тамсин.

— Добре, ние имаме телефонът на господин Мичъл, така че мога да му се обадя. О, сега виждам, че той е резервирал стая при нас за понеделник. Ще оставя бележка да му кажат, ако намерят нещо.

Погледнах Мишел, която ме гледаше с разширени очи. Трябваше да затворя телефона по най-бързия начин.

— Чудесно. Благодаря.

Затворих, без да изчакам отговора на служителката. Мишел се разплака с глас. Аз заобиколих масата и се наведох да я прегърна. Тя се разрида, скрила лице в пуловера ми.

— Той ще я заведе там в понеделник — изхлипа тя, когато вдигна глава. — А на мен ми каза, че ще играе футбол. Не мога да го понеса.

— Той е негодник. Извинявай, но наистина е негодник.

— Какво ще правя сега?

— Аз имам идея — казах аз. В главата ми вече се оформяше план. — Дръж се за мен.