Джейн Фалън
Да си остане между нас (68)

68
Тамсин

Не очаквах да я видя в офиса. През уикенда се убеждавах, че Беа никога няма да се върне. Можехме просто да й изпратим последния фиш за заплатата й — значително орязана заради напускането й без предизвестие — и аз можех да се заема с трудоемката задача по намирането на нова асистентка. Този път по-възрастна, омъжена, с лице на износена боксова ръкавица.

Вече се чувствах добре. Олекна ми, сякаш от плещите ми беше паднал огромен товар. Мишел прекара почивните дни у нас. В събота сутринта в продължение на няколко часа изнесохме всичко, което тя искаше да запази от къщата. Това бяха удивително малко вещи за жена на 38, но все пак напълниха колите ни. Мишел реши да си тръгне само с личните си вещи. „Багажът“, който съпружеската двойка натрупва беше заменяем. За щастие аз я убедих да не се отказва от нейния дял от къщата. Патрик можеше да изкупи нейния дял или да продаде къщата и да си разделят парите, това бяха двата варианта, които тя щеше да му предложи.

Сега всичките й притежания са струпани в моята стая за гости и тя вече започна да преглежда обявите за апартаменти под наем. Адам, който тактично отклони моя опит да го въвлека в пренасянето, защото смяташе, че би било нетактично човек, когото Мишел познаваше толкова отскоро, да рови сред гаснещите въглени на нейното семейно гнездо, предложи да ни помогне при нанасянето, когато тя си намереше ново жилище.

— Аз съм много сръчен — каза той. Не знам защо, но това ми се видя смешно. Беше толкова посредствена хвалба.

— Чудесно. Да се надяваме, че новият апартамент ще се нуждае от основен ремонт.

В неделя следобед Мишел и аз отидохме на гости на Джулиан и Мириам в Мейдънхед. Те се зарадваха да ни видят. За тях неочакваното посещение от тяхната родна и сурогатна дъщери беше чудесна изненада. Но един поглед към Мишел им беше достатъчен да разберат, че нещо не е наред.

— Какво е станало, миличка? — попита Мириам още преди да си съблечем палтата.

Мишел въздъхна и се разплака като малко дете пред майка си.

— Патрик си има любовница — изплака тя.

Излишно е да казвам, че Джулиан и Мириам бяха шокирани, разстроени и страшно ядосани. Всъщност Джулиан побледня от гняв, че неговото протеже се отплащаше на семейството им по този начин. Аз видях как перспективата за работа в документалния канал се изплъзна от ръцете на Патрик и тупна на земята.

— Можеш да се върнеш да живееш при нас — каза Мириам, когато Мишел им разказа всичко.

— Не му позволявай да задържи къщата — намеси се Джулиан. Той вече беше заплашил да отиде да набие Патрик и дори Мишел се беше опитала да не се разсмее.

— Няма. Засега ще остана у Тамсин, докато си намеря апартамент.

— Е, твоето легло си е тук, ако го поискаш. — Стаята на Мишел беше почти непокътната от времето, когато бяхме излезли от тази къща на осемнайсет. Нашите две еднакви легла бяха все така едно срещу друго. Същите бели кувертюри и завеси на бледозелени цветенца. Само безпорядъкът вече го нямаше. И моят плакат на Бекстрийт Бойс.

— Грижи се за нея — прошепна в ухото ми Мириам, когато си тръгнахме, след като ни бяха нахранили до пръсване със сандвичи и сладкиши. В чантата ми имаше парче пандишпанов сладкиш „за по-късно“. В това време Джулиан уверяваше Мишел, че щеше да й намери добър адвокат.

— Обещавам.

Майка й ме прегърна.

— Добре, че Мишел има теб.

— Да — казах аз, надявайки се майка й да не може да усети вината, която се излъчваше от мен. Мириам не трябваше да се безпокои. От сега нататък главният приоритет в живота ми щеше да е щастието на Мишел.

— Затвори вратата и седни. — Беа е пребледняла. Аз нямам идея какво ще й кажа. Знам само, че не мога да се преструвам, че нищо не се е случило. — Малко съм учудена, че си тук.

— Ти не можеш да ме уволниш — каза тя и аз се запитах дали разговорът няма да е по-труден, отколкото се надявах.

— Знам. Просто смятах, че ще си вземеш по-дълъг болничен.

— Не се безпокой. Днес ще подам молба за напускане. И имам неизползван отпуск. Няма да ти се мотая в краката.

— Няма ли да се извиниш?

— Защо трябва да ти се извинявам? Твоето държание не беше по-добро от моето.

Подминах тази реплика. Трябваше да изтикам в сенките на ума си онова, което бях направила. Да се престоря, че никога не се е случило.

— Аз ти се доверих. Ти знаеш колко бях разтревожена за Мишел. Божичко, Беа, ти знаеш колко добро мнение имах за теб.

Тези думи я жегнаха. Тя отпи бавно от бутилката си вода.

— То не стана нарочно. Просто се случи и после стана неуправляемо. Нямаше как да ти кажа. И нека да не забравяме, че ти ме изпрати там да го съблазня.

— Да се престориш! Беа, как стигна от „моля те, не ме карай да го правя“ до това да правиш секс с него?

— Както и ти, предполагам.

— Ние не… както и да е… онази нощ ли се случи? Тогава ли започна?

Тя кимна.

— Ако ще се почувстваш по-добре, аз скъсах с него.

— Можеш да се омъжиш за него, ако искаш. Най-лошото вече се случи.

— Виж, аз се чувствам ужасно заради Мишел, наистина. Но ако не бях аз, щеше да е някоя друга.

Тук Беа имаше право.

— Може би.

Нямах какво друго да кажа. Нямаше да я помоля да остане, защото повече никога нямаше да мога да й се доверя. Но не изпитвах и омраза. В крайна сметка Патрик беше единственият виновен, Беа и аз идвахме след него.

— Аз ще ти дам препоръка.

Видях, че очите й се напълниха със сълзи и погледнах встрани. Напускането на Беа все пак си оставаше единственият възможен изход.

— Благодаря.

— Съветвам те да отидеш да съобщиш на Ан Мари, че напускаш. Депозирай официална молба.

— Добре. Да. — Тя стана и подсмръкна. — Кафе?

— Да, благодаря.

А сега трябваше да започна да си търся нова асистентка.