Джейн Фалън
Да си остане между нас (30)

30
Тамсин

Ситуацията се превръщаше в абсурд. Изминаха седмици. Седмица след седмица аз седях в кухнята на Мишел и Патрик и се смеех, пиех и разговарях, сякаш нямах никакви грижи, като в същото време следях в кой джоб беше мобилният му телефон и дебнех кога щеше да се разсее за секунда. Никакъв шанс.

Една вечер аз не видях къде го беше прибрал Патрик, затова по средата на вечерята се престорих, че отивам в тоалетната и обходих набързо хола. Мислех, че можеше да е включен да се зарежда, затова проверих контактите, потърсих го под възглавниците. Нищо. Когато се върнах на масата — след като бях пуснала водата от казанчето за достоверност, Патрик извади телефона като факир, уж да провери имейла си и аз се зачудих дали не си играеше с мен. Трудно беше да се каже. Сега в нашите отношения имаше толкова много фалш и преструвки, че вече не знаех с кого си имам работа. Започвах да мисля, че това беше непосилна задача.

Случиха се и други значими неща: Мишел и аз заведохме Джулиан и Мириам на сладкарница по случай годишнината от сватбата им и Джулиан ни разказа за плановете на Питърсън Медия за нов, амбициозен документален канал, на когото възлагаха големи надежди, като намекна — струва ми се — че щяха да привлекат в него Патрик.

— Но той е работил само за лайфстайл предавания, нали? Искам да кажа, че… не че… ъм… — отбелязах аз по едно време, с най-невинния ми глас. Мишел ме стрелна с поглед.

А връзката на Патрик или както там се нарича, продължава на пълни обороти, доколкото мога да преценя. Предполагам, че е със същата жена. Странно, но не съм питала. Той често „работи“ до късно вечер или играе футбол, и веднъж на две седмици заминава в „командировка“. Добре, че повече не ме е карал да го прикривам, макар че заплахата винаги присъстваше: лоша работа.

— Какво става с твоята приятелка Мишел? — пита Беа, докато седим на нашата любима пейка в парка и обядваме сандвичи. Лятото още е в разгара си, въпреки че вече е септември. Времето е горещо, сухо и прашно и от няколко седмици е въведена забрана за поливане с маркучи. Цветята в парка са пожълтели като пергамент, преди да умрат от естествена смърт. Тревата е добила землисто-бежов нюанс. И двете ненавиждаме естествения загар, затова се крием на сянка.

Аз завъртам очи. Не знам какво да кажа.

— Мисля, че историята още продължава. Честно казано, не знам.

— Гадно. — Беа отхапва от рулото си с риба тон и авокадо. — Аз мислех, че той беше обещал да скъса с другата.

— Очевидно ме е излъгал. Или може би е опитал, но не е намерил сили.

— Какво? Ти смяташ, че той наистина харесва онази жена?

— Бог знае. Може би.

— Сигурно. Защото ако той знае, че ти знаеш и е готов да рискува…

— Само че той не рискува нищо, нали? Той е уверен, че аз не искам Мишел да разбере, че съм я излъгала заради него…

— Ако харесва другата толкова много, сигурно накрая ще отиде при нея.

Мислила съм за това. Напоследък дори смятах, че това не бе чак толкова лошо. Мишел щеше да е съсипана за известно време, но с моя помощ щеше да го преживее. И щеше да е по-щастлива в дългосрочен план, нищо, че тя още не знаеше това. Просто аз първо трябваше да изтрия моето участие в историята на Патрик.

— Кой знае? И по-странни неща са се случвали.

— Ти сякаш вече не се притесняваш от този вариант.

Аз вдигам рамена.

— Понякога човек трябва да приеме, че води обречена битка.

— Защо той е останал с Мишел толкова дълго? Ето кое не разбирам. Искам да кажа, сигурно някога я е обичал, но…

Напоследък и аз мислех за това. Патрик явно не обича Мишел. Той не е способен да обича. Но е решил да се задоми. Тя стои добре до него и умее да се спогажда с всекиго. Осигурява му лесен живот. Ще остане с нея, ще й даде детето, което тя толкова отчаяно иска, а той ще прави каквото си иска. Не можех да си представя защо това би бил приемлив избор, докато не си спомних, че бащата на Мишел, Джулиан, е негов шеф. А Джулиан има големи планове за разрастване на компанията. Един ден Патрик ще наследи земното кълбо. Ако Мишел не го изрита преди това.

Аз сменям темата.

— А как мина твоята среща снощи? — Миналата седмица Беа се запозна с някакъв мъж в клуба, който явно й е завъртял главата. Виждали са се — по мои сметки — четири или пет пъти, което за нея е рекорд. Обикновено тя убива връзките, преди те да загинат от естествена смърт. Преди да е имала време да ги диагностицира с някакво заболяване. Тя е класически самосаботьор. По това си приличаме. За този знам само, че се казва Дани, че е уебдизайнер и живее в Ийлинг в апартамент с двама съквартиранти. О, и е „забавен, умен и атлетичен“ — цитирам нейните думи, когато я помолих да го опише.

На лицето й се изписва блаженство.

— Прекрасно.

— Къде ходихте? — аз прекарах миналата вечер у Мишел, посадена пред телевизора, докато Патрик — според официалната версия — обсъждаше важни дела с двама свои заместници. Проведох вял обиск за телефона, когато ми се отвори възможност, но знаех, че няма начин той да е излязъл без смартфона си. Предположението се потвърди, когато той позвъни на Мишел в 21:45, за да каже, че пътува към вкъщи. Аз си тръгнах, преди той да се прибере.

— В онзи пъб до нас. Където ти дойде, помниш ли?

— Еха! Дани е извадил късмет.

Беа се разсмива.

— Не го поканих там заради обстановката. Поканих го, защото е близо до жилището ми. Али и Сара ги нямаше.

— Аха! — Беа ми беше казала, че двамата бяха преспали заедно още вечерта на запознанството им. Но досега винаги ходеха в неговия апартамент. — Това е напредък.

Тя свива рамене.

— Рано е да се каже. Вероятно нищо няма да се получи.

— Не се знае. Дай му шанс. Подсети ме, къде работеше Дани?

— Близо до мястото, където живее.

— Е, показателно е тогава, че е дошъл чак до Айслингтън.

Беа поглежда часовника си.

— Уф, вече е два без двайсет. Отивам до магазините. Искаш ли нещо?

— О, да. Можеш ли да се отбиеш до „Теско“? Рон си няма храна. Вземи му с вкус на говеждо. И ми купи вестник. О, трябва да се пусне една пощенска картичка, но я оставих върху бюрото ми. Нали нямаш нищо против да минеш през офиса да я вземеш?

— Не, разбира се — казва тя и се усмихва. — Да ти взема ли лате с обезмаслено мляко на връщане?

— Четеш ми мислите — казвам аз и се изправям, като се навеждам да изхвърля боклука в кошчето. — Както обикновено. Благодаря.