Симон Елкелес
Перфектна химия (8)

8
Алекс

Бутам мъжа към лъскавия елегантен шевролет камаро, който навярно струва повече, отколкото мама печели за година.

— Ето как стоят нещата, Блейк — подхващам. — Или ти ще платиш сега, или аз ще счупя нещо твое. Не част от мебел или шибаната ти кола… а нещо, което е жизненоважно за теб. Схвана ли?

Блейк, по-кльощав от телефонен стълб и блед като призрак, ме поглежда, сякаш току-що съм произнесъл смъртната му присъда. Би трябвало да помисли за това, преди да вземе Голямата осморка^[1] и яко да се надруса, без да плати.

Като че ли Хектор някога ще позволи подобно нещо.

Като че ли аз някога щях да го позволя.

Когато Хектор ме изпраща да „събирам“, аз го правя. Може и да не ми харесва, но го правя. Той знае, че няма да се занимавам с наркосделки, нито ще прониквам в хорските къщи или офиси, за да ги обера. Но съм добър при „събирането“… на дългове най-вече. Понякога са хора, но обикновено това е мръсна работа, особено когато зная какво ще им се случи, когато ги завлека в склада, за да се срещнат с Чу. Никой не иска да се среща с Чу. Това е много по-лошо, отколкото да се срещнат с мен. Блейк би трябвало да се смята за късметлия, че изпратиха мен да го търся.

Да се твърди, че не живея безупречно чист и почтен живот, е меко казано. Опитвам се да не мисля за това, за мръсната работа, която върша за „Кървавите“. И съм добър в занаята. Да плаша хората, за да ни плащат, това е моята работа. Формално казано, ръцете ми не са изцапани с наркотици. Признавам, че пари от наркотици често попадат в ръцете ми, но аз просто ги предавам на Хектор. Не живея от тях, само ги събирам.

Осъзнавам, че това ме превръща в пешка. Но докато семейството ми е в безопасност, не ми пука. Освен това много ме бива в побоищата. Не можете да си представите колко много хора се прекършват само при заплахата да им счупиш някои кости. Блейк не се различава от другите типове, които съм заплашвал. Разбирам го, защото въпреки че се опитва да запази самообладание, тънките му ръце се тресат неконтролируемо и маската му на безразличие всеки миг ще падне.

Човек би си помислил, че Питърсън също може да се страхува от мен, но аз съм сигурен, че тази учителка няма да трепне, дори да й тикна истинска граната в ръцете.

— Нямам толкова пари — избъбря Блейк.

— Този отговор няма да мине, човече — обажда се Пако, застанал малко настрани. Той обича да ме придружава. За него това е игра на доброто и лошото ченге. Само дето в случая играем на лошия и още по-лошия бандит.

— От кой крайник искаш да започна? — питам любезно. — Ще бъда мил с теб и ще ти позволя да избереш.

— Просто му подпали нещастния задник, Алекс, и да приключваме с това — съветва ме Пако лениво.

— Не! — крещи Блейк. — Ще намеря парите. Обещавам. Утре.

Аз го тласкам към колата, а лакътят ми се забива в гърлото му само колкото да го изплаша.

— Като че ли ще ти повярвам. Да не ни смяташ за глупаци? Нужна ми е гаранция.

Блейк не отговаря.

Оглеждам автомобила му.

— Само не и колата, Алекс. Моля те.

Изваждам пистолета. Нямам намерение да го прострелвам. Без значение какъв съм и какъв ще стана, никога няма да убия човек. Нито пък ще стрелям в човешко същество. Обаче не е нужно Блейк да го знае.

Само като вижда моя глок, Блейк ми подава ключовете.

— О, господи. Моля те, не.

Грабвам ключовете от ръката му.

— До утре, Блейк. В седем вечерта зад старите шосета на Четвърта и Вайн Стрийт. А сега дим да те няма — казвам му и размахвам пистолета във въздуха, давайки му знак, че е време да си плюе на петите.

— Винаги съм искал да имам камаро — заявява Пако, след като Блейк изчезва.

Хвърлям му ключовете.

— Твоя е — до утре.

— Наистина ли мислиш, че до утре ще събере четири бона?

— Аха — отвръщам, напълно уверено. — Защото тази кола струва много повече от четири бона.

Връщаме се в склада и докладваме на Хектор. Той не е много доволен, че не сме събрали мангизите, но знае, че ще ги получи. Аз винаги довеждам работата до края.

През нощта лежа буден в стаята си, не мога да заспя, защото малкият ми брат Луис хърка. Като го гледа човек колко дълбоко и спокойно спи, ще си помисли, че не го измъчват никакви грижи. Колкото и да не ми пука да заплашвам такива пропаднали наркодилъри като Блейк, дяволски много ми се иска да се боря за неща, които си струват.

* * *

Седмица по-късно седя на тревата под едно дърво в училищния двор и ям обяда си. Повечето от учениците във „Феърфийлд“ се хранят навън чак до края на октомври, когато илинойската зима ни принуждава да се сврем в столовата за обяд. Затова сега се наслаждаваме на всяка минута на слънце и свеж въздух, докато навън все още е приятно.

Към мен приближава приятелят ми Лъки, облечен в широка червена тениска и черни джинси. Шляпва ме по гърба и паркира задника си до мен на тревата, докато балансира таблата върху ръката си.

— Готов ли си за следващия час, Алекс? Хващам се на бас, че Бритни Елис те ненавижда повече и от чумата, човече. Голям майтап е да скивам как отмества стола си колкото може по-далеч от теб.

— Лъки — започвам поучително, — тя може и да е mamacita, но изобщо не действа на този hombre^[2] — показвам към себе си.

— Разправяй ги тези на майка си — смее се Лъки. — Или на Колин Адамс.

Облягам се на дървото и скръствам ръце.

— Миналата година играх физическо заедно с Адамс. Повярвай ми, той няма nada^[3] с което да се похвали.

— Още ли си бесен, задето изпотроши шкафчето ти, когато бяхме в девети клас, след като му натри носа пред цялото училище на онази щафета?

Да, по дяволите, още съм бесен. Онзи инцидент ми струва доста мангизи, защото трябваше да си купя нови учебници.

— Вчерашна новина — мърморя, както винаги запазвайки обичайната си непукистка маска.

— Вчерашната новина седи ей там с готината си приятелка.

Достатъчен е само един поглед към малката госпожица Perfecta и защитните ми прегради се издигат. Тя мисли, че аз съм пропаднал наркоман. Всеки ден за мен е мъчение да седя до нея в часа по химия.

— Онова маце е пълен въздух, човече — заявявам.

— Чух, че онази ho^[4] те обсъжда с приятелките си — обажда се един тип, на име Педро, който заедно с цяла тайфа момчета се присъединява към нас.

Всички носят или табли от столовата, или храна от вкъщи.

Аз клатя глава, чудейки се какво е казала Бритни и доколко ще се наложи да ограничавам щетите.

— Може би тя ме желае и не знае как другояче да привлече вниманието ми.

Лъки избухва в толкова гръмогласен смях, че всички в радиус от няколко метра зяпват към нас.

— Няма начин Бритни Елис да се приближи по своя воля дори на метър от теб, güey^[5], камо ли да излезе с теб — обявява той. — Тя е толкова богата, че само шалът, който носеше миналата седмица около шията си, сигурно струва повече от всичко в tu casa^[6].

Онзи шал. Като че ли дизайнерските джинси и блузката не бяха достатъчно модни, че тя навярно бе добавила и шала, за да покаже на всички колко е богата и недосегаема. Доколкото я познавам, сигурно е поръчала да го боядисат в тон с оттенъка на сапфиреносините й очи.

— По дяволите, залагам моята мазда RX-7, че не можеш да се пъхнеш в гащите й преди Деня на благодарността — предизвиква ме Лъки, прекъсвайки отплеснатите ми мисли.

— И кой ще иска онези гащи? — питам презрително. Те навярно също са дизайнерски, отпред избродирани с инициалите й.

— Всеки пич в това училище.

Нужно ли е да изтъквам очевидното?

— Тя е бяла. — Аз не си падам по бели мацки или мацки, чиято представа за тежък труд е всеки ден да лакират ноктите си в различен цвят в тон със скъпарските им парцалки.

Вадя цигара от джоба и я запалвам, пренебрегвайки забраната за пушене във „Феърфийлд“. Напоследък пуша прекалено много. Пако също ми обърна внимание вчера вечерта, когато се шляехме из квартала.

— И какво, като е бяла? Хайде, Алекс. Не бъди такъв идиот. Само я погледни.

Аз я поглеждам. Признавам, че си я бива. Дълга, блестящо руса коса, аристократичен нос, леко загорели ръце, на бицепсите се забелязват мускули, което те кара да се питаш дали тренира, пълни чувствени устни, а когато ти се усмихва, си мислиш, че мирът на земята е възможен, ако всички имат нейната усмивка.

Изтласквам тези мисли от главата си. И какво, като е секси? Тя е първокласна кучка.

— Прекалено е кльощава — изтърсвам.

— Ти я желаеш — не се предава Лъки и се изляга на тревата. — Просто знаеш, както и всички останали mexicano’s от южната част, че не можеш да я имаш.

Нещо в мен прищраква. Наречете го защитен механизъм. Наречете го самоувереност. Преди да го изключа, се чувам да казвам:

— За два месеца това дупе ще е мое. Ако наистина искаш да се обзаложим на твоята мазда RX-7, аз съм съгласен.

— Ама ти тотално си изпушил, човече. — Когато не отговарям, Лъки се мръщи. — Сериозно ли се хващаш на бас, Алекс?

Типът сигурно ще се откаже, той обича своята кола повече от майка си.

— Разбира се.

— Ако изгубиш, ще ми дадеш „Хулио“ — заявява Лъки и намръщената му физиономия грейва в сияйна усмивка.

„Хулио“ е най-ценното, което имам — мотоциклет „Хонда Найтхоук 750“. Аз го измъкнах от боклука и го превърнах в истинско бижу. Ремонтът на мотора ми отне цяла вечност. Това е единствената вещ в живота ми, която съм направил по-хубава, вместо да унищожа.

Обзалагам се, че най-популярната бяла мацка в училище определено ще се научи на много номера, ако движи с мен. Малката госпожица Perfecta заяви, че никога няма да излезе на среща с член на банда, но аз се обзалагам, че досега никой от „Кървавите латиноси“ не се е опитвал да се пъхне в онези дизайнерски гащи.

Лесно е като сбиване между враждуващите банди Селяните и Гражданите в събота вечер.

Хващам се на бас, че е достатъчно само малко да пофлиртувам и Бритни ще падне в ръцете ми. Сещате се за онази игра на думи „Дай и вземи“, която повишава интереса към противоположния пол. Мога да убия с един куршум два заека: ще си разчистя сметките с Магарешката муцуна, като му задигна гаджето, и ще отмъстя на Бритни, задето по нейна вина ме извикаха в кабинета на директора, както и за това, че ме обсъжда с приятелките си.

Дори може да бъде забавно.

Представям си как цялото училище наблюдава как едно чистичко бяло маце точи лиги по един mexicano, когото се е заклела да мрази. Чудя се колко ще я заболи, когато падне на стегнатото си бяло дупе, когато приключа с нея.

Протягам ръка.

— Договорихме се.

— Ще трябва да ми предоставиш доказателство.

Всмуквам от цигарата.

— Лъки, какво искаш да направя? Да отскубна един от шибаните й срамни косми?

— Откъде ще зная, че е неин? — парира Лъки. — Може да не е естествена блондинка. Освен това тя сигурно си прави коламаска на оная си работа. Нали се сещаш, когато всичко е…

— Направи снимка — предлага Педро. — Или видео. Обзалагам се, че можем да направим mucho bilettes^[7] от това филмче. Ще му цапнем заглавието: „Бритни прекосява южната граница“.

Именно такива обидни и гадни забележки ни създават лоша репутация. Не че богаташчетата не дрънкат гадории, сигурен съм, че го правят. Но когато приятелите ми включат на скорост, нямат спиране. За да съм честен, мисля, че аверите ми са доста забавни, когато се подиграват на някой друг. Но когато го правят на моя гръб, не го намирам за толкова смешно.

— За к’во говорите? — Пако се присъединява към компанията, понесъл в ръка табла от столовата.

— Хванах се на бас с Алекс за мотоциклета му срещу моята кола, че няма да успее да се пъхне в гащичките на Бритни Елис преди Деня на благодарността.

— Да не си loco^[8], Алекс? — втрещява се Пако. — Такъв бас си е чисто самоубийство.

— Споко, Пако — успокоявам го. Не е самоубийство. Глупаво може би. Но не е самоубийство. Щом мога да се справя с една огън мадама като Кармен Санчес, мога да се оправя и с ваниловата курабийка Бритни Елис.

— Бритни Елис е извън твоята лига, amigo^[9]. Може и да си красавец, но си на сто процента mexicano, а тя е бяла като Снежанка.

Летисия Гонсалес, едно момиче от десети клас, приближава към нас.

— Здравей, Алекс — поздравява и ме дарява със сияйна усмивка, преди да седне при приятелките си. Останалите момчета се прехласват по Летисия и се впускат в разговор с приятелките й, а двамата с Пако оставаме сами под дървото.

— Ето тя е bonita mexicana^[10] и определено е в твоята лига.

Моят поглед е прикован не към Летисия, а към Бритни. Сега, когато играта започна, се съсредоточавам върху наградата. Време е да започна да флиртувам, но едва ли обичайните тъпи фрази ще сработят при нея. Някак си имам чувството, че се е наслушала достатъчно на тях от гаджето си и другите кретени, които се опитват да се наместят в гащичките й.

Решавам да използвам друга тактика, каквато тя няма да очаква. Ще продължа да роша перушината й, докато тя не започне да мисли само за мен. И ще започна още от следващия час, когато ще е принудена да седи до мен. Няма нищо по-добро от една малка закачлива прелюдия в часа по химия, за да разпаля огъня между нас.

— ¡Carajo!^[11] — възкликва Пако и захвърля обяда си. — Те си мислят, че могат да купят една подметка, да я наблъскат с разни боклуци и да я нарекат тако^[12], но онези в столовата не могат да отличат месо за тако от парче говно. Точно на това има вкус, Алекс.

— Повдига ми се от приказките ти, човече — мръщя се аз.

Втренчвам се гнусливо в обяда, който си нося от вкъщи. Благодарение на Пако, сега всичко ми прилича на mierda^[13]. Отвратен, пъхам остатъците от обяда в кафявия плик.

— Искаш ли малко от това? — хили се Пако и размахва такото пред лицето ми.

— Приближи го още на сантиметър и ще съжаляваш — предупреждавам го.

— Напълних гащите от страх.

Пако продължава да размахва нещастното тако пред физиономията ми и ме предизвиква. Наистина, би трябвало да ме познава по-добре.

— Ако дори част от тази гнус падне отгоре ми…

— К’во ще направиш? Ще ми изриташ задника? — продължава да припява саркастично Пако и тресе такото.

Може би трябва да го цапардосам здравата и да го просна на тревата, за да не се разправям повече с него точно сега.

Докато го обмислям, усещам нещо да пада върху джинсите ми. Поглеждам надолу, макар да зная какво ще видя. Да, една голяма влажна, разпльокана гадост, минаваща за месо, лежи точно отпред върху чатала на избелелите ми джинси.

— Мамка му! — изрича Пако и ухиленото му изражение тутакси се заменя с истински потрес. — Искаш ли да те почистя?

— Ако пръстите ти се доближат до члена ми, лично ще те застрелям в huevos^[14] — процеждам през стиснати зъби.

Изтръсквам мистичното месо от чатала си. Остава голямо, мазно петно. Извръщам се към Пако.

— Имаш десет минути, за да ми донесеш нови джинси.

— И откъде да ги взема?

— Използвай въображението си.

— Вземи моите — предлага Пако и започва да разкопчава джинсите си право там, насред училищния двор.

— Май не се изразих достатъчно ясно — подхващам застрашително, чудейки се как ще се правя на готин сваляч в часа по химия, когато имам вид, сякаш съм опикал джинсите си. — Искам да ми намериш джинси, които ще ми станат, pendejo^[15]. Ти си толкова нисък, че с голям успех можеш да се присъединиш към свитата от джуджета на Дядо Коледа.

— Търпя обидите ти само защото сме като братя.

— Девет минути и трийсет секунди.

Без повече подканяне Пако хуква към училищния паркинг.

Наистина не ме е грижа как ще се сдобия с джинсите; само да стане преди следващия час. С този мокър чатал едва ли ще впечатля Бритни като як жребец.

Чакам под дървото, докато останалите ученици изхвърлят остатъците от обяда си и бързат да влязат вътре. И преди да се усетя, от високоговорителите се разнася музика, а от Пако няма и следа. Супер. Сега имам пет минути, за да вляза в часа на Питърсън. Стискам зъби и се отправям към кабинета по химия, закрил стратегически чатала си с учебниците. Остават ми още две минути. Плъзгам се на стола и го приближавам до масата, за да скрия петното.

Бритни влиза в стаята. Блестящата й като разтопено злато коса се стеле отпред по гърдите, а краищата й са оформени в съвършени къдрици, които подскачат в такт с походката й. Вместо да ме възбуди, цялото това съвършенство ме изпълва с желание здравата да го разроша.

Смигвам й, когато тя ме поглежда. Тя изсумтява надменно и отдръпва стола си възможно най-далеч от мен.

Спомняйки си политиката на нулева толерантност на госпожа Питърсън, свалям банданата си и я разстилам на скута си, точно върху петното. После се извръщам към кралицата на помпоните, седяща до мен.

— По някое време все ще трябва да говориш с мен.

— За да дам повод на гаджето ти да ми издере очите? Не, благодаря, Алекс. Предпочитам да запазя лицето си такова, каквото е сега.

— Нямам гадже. Искаш ли да се явиш на интервю за длъжността? — оглеждам я от горе до долу, фокусирайки се върху онези части, с които тя най-много се гордее.

Тя свива презрително блестящите си розови устни.

— За нищо на света!

— Mujer, няма да знаеш какво да правиш с целия този тестостерон, дори да ти падне в ръцете.

Точно така, Алекс. Дразни я, докато я накараш да те пожелае. Тя ще захапе въдицата.

Тя се извръща от мен.

— Ти си отвратителен.

— Ами ако ти заявя, че от нас ще излезе страхотна двойка?

— Ще отвърна, че си идиот.