Симон Елкелес
Перфектна химия (44)

44
Алекс

Да ме доведе в галерията, не беше най-добрата идея, хрумвала й някога. Сиера отведе Бритни, за да й покаже някаква картина. Никога не съм се чувствал толкова не на място.

Разхождам се наоколо и разглеждам масата с храната, доволен, че вече сме се нахранили. Всъщност това трудно може да се нарече храна. Суши, което се изкушавам да пъхна в микровълновата, за да стане за ядене. Има и сандвичи с размера на двайсет и петцентова монета.

— Свърши уасабито.

Все още съм съсредоточен върху асортимента на менюто, когато някой ме потупва по гърба.

Обръщам се и се озовавам срещу нисък бял тип. Напомня ми на Магарешката муцуна и ръцете тутакси ме засърбяват да го фрасна.

— Свърши уасабито — повтаря той.

Ако знаех какво, мамка му е уасаби, можех да отговоря. Но нямам понятие, затова мълча. И се чувствам като пълен глупак.

— Не говориш ли английски?

Ръцете ми се свиват в юмруци. Да, говоря английски, тъпако. Но последния път когато бях в час по английски, думата „уасаби“ не фигурираше в шибаната диктовка. Вместо да отговоря, решавам да не обръщам внимание на нахалника и се отдалечавам, за да разгледам друга картина.

На тази, пред която спирам, е нарисувано момиче с куче, които вървят по нещо, което прилича на скапано изображение на Земята.

— Ето къде си бил — казва Бритни и приближава към мен.

Дъг и Сиера са зад нея.

— Брит, това е Пери Ландис — казва Дъг и сочи към двойника на Колин. — Художникът.

— О, господи, творбите ви са изумителни! — разтапя се Бритни, примряла от възторг.

Изрече „О, господи“ като че ли наистина е празноглава превзета блондинка. Майтапи ли се с мен?

Типът поглежда над рамото й към картината.

— Какво мислите за тази?

Бритни се прокашля.

— Мисля, че е изключително проникновение изобразява дълбоката връзка между човека, животното и Земята.

О, моля. Що за тъпотия!

Пери я прегръща през раменете и аз едва се сдържам да не му налетя насред галерията.

— Виждам, че сте истинска познавачка.

Познавач е задникът ми. Той иска да се намъкне в гащичките й… гащички, до които никога няма да доближи, ако това зависи от мен.

— Алекс, ти какво мислиш? — пита Бритни и се обръща към мен.

— Ами… — Потривам брадичка, докато се блещя срещу картината. — Мисля, че цялата колекция не струва повече от долар и половина, най-много два.

От шока очите на Сиера се разширяват, добивайки размера на палачинки, а ръката й се стрелва към устата. Дъг се задавя с питието си. А Бритни? Чакам, за да видя как ще реагира моето гадже.

— Алекс, извини се на Пери! — заявява Бритни.

Да бе, веднага след като той ми се извини за онова уасаби. На куково лято.

— Махам се оттук — процеждам през зъби, обръщам гръб на всички и се изнасям през вратата на галерията. Me voy.^[1]

Отвън изпросвам цигара от сервитьорката от отсрещния ресторант, която има почивка. Мисля единствено за това, как изглеждаше Бритни, когато ми нареди да се извиня.

Не понасям да ми заповядват.

По дяволите, направо побеснях, когато онзи кретен прегърна момичето ми. Сигурен съм, че всеки мъж ще иска по някакъв начин да я пипне, да се похвали, че я е докоснал. Аз също искам да я докосна, но също така искам тя да желае само мен. Не да ми нарежда като на някое послушно пале и да се държим за ръка само когато тя не се преструва и не играе роля.

Това определено не се получава както трябва.

— Видях те да излизаш от галерията. Само хойтита влизат там — казва сервитьорката, след като й връщам запалката.

„Уасаби“. Сега пък „хойтита“. Ама сериозно, човек наистина ще си помисли, че не зная английски.

— Хойтита?

— Хойти-тойти. Нали се сещаш, бели якички — бели тузари.

— Аха, е, аз определено не съм един от тях. По-скоро съм синя якичка, която е последвала група хойтита. — Всмуквам дълбоко от цигарата, благодарен за никотина. Мигом се чувствам по-спокоен. Е, белите ми дробове навярно не са особено благодарни, но определено смятам, че ще умра доста преди белите ми дробове да откажат.

— Аз съм синята якичка Манди — представя се сервитьорката, протяга ръка и ми се усмихва. Косата й е светлокестенява с пурпурни кичури. Готина е, но не е Бритни.

Стискам ръката й.

— Алекс.

Тя оглежда татуировките ми.

— И аз имам две. Искаш ли да ги видиш?

Всъщност не. Имам чувството, че една нощ просто се е напила и си е татуирала гърдите… или задника си.

— Алекс! — вика ме Бритни, застанала на входа на галерията на отсрещната страна на улицата.

Аз продължавам да пуша и се опитвам да забравя, че тя ме е довела тук, защото съм нейната малка мръсна тайна. Повече не желая да бъда нечия шибана тайна.

Моето псевдогадже пресича улицата. Токчетата на дизайнерските й обувки чаткат по тротоара, напомняйки ми, че тя е от висшата класа. Оглежда ни двамата с Манди — две сини якички, пушещи заедно.

— Манди тъкмо се канеше да ми покаже татуировките си — казвам на Бритни, за да я вбеся.

— Не се и съмнявам. А ти показа ли й своите? — ехидничи тя и впива обвинителен поглед в мен.

— Не си падам по драмите — заявява Манди. Хвърля фаса и го смачква с тока на обувката. — Късмет и на двама ви. Бог вижда, че ще имате нужда.

Всмуквам отново от цигарата. Ще ми се Бритни да не ме привлича толкова силно.

— Върни се в галерията, querida. Аз ще се кача на автобуса за вкъщи.

— Мислех, че днес ще прекараме заедно един приятен ден, Алекс, в град, където никой не ни познава. Понякога не ти ли се иска да бъдеш анонимен?

— Ти мислиш, че е приятно онзи бял дребосък и некадърен художник да ме мисли за момчето, което разчиства посудата в ресторанта? Предпочитам да съм гангстер, отколкото момче за всичко.

— Ти дори не ни даде шанс. Ако се отпуснеш и престанеш да се цупиш, защото си въобразяваш, че всички те гледат отвисоко, може да се почувстваш в свои води. Да бъдеш един от тях.

— Всички там са превземки. Дори и ти. Събуди се, госпожице О, господи!. Аз не желая да бъда един от тях. Схвана ли? ¿Entiendes?^[2]

— Напълно. За твое сведение, аз не съм превземка. Ти можеш да смяташ така, но ние го наричаме да бъдеш тактичен и любезен.

— В твоите социални кръгове, не и в моите. В моите го наричаме с истинските имена, такова, каквото е. И никога, никога не ми заповядвай да се извинявам на някого, сякаш си моя майка. Кълна се, Бритни, ако още веднъж го направиш, между нас е свършено.

О, човече. Очите й се наливат със сълзи. Тя ми обръща гръб и на мен ми се иска да се сритам, задето я огорчих.

Хвърлям цигарата.

— Извинявай. Не исках да бъда такъв кретен. Е, май че исках. Но само защото там се чувствах като в небрано лозе.

Тя не ме поглежда. Протягам се и слагам ръка на гърба й. Благодарен съм, че не се отдръпва от мен.

— Бритни, обичам да бъда с теб — продължавам да говоря. — Мамка му, когато съм в училище, постоянно оглеждам коридорите, за да те търся. Щом зърна тези ангелски слънчеви къдрици — прокарвам пръсти през копринената й коса, — зная, че мога да изкарам деня.

— Аз не съм ангел.

— За мен си. Ако ми простиш, ще се върна в галерията и ще се извиня на онзи художник.

Тя ококорва очи.

— Наистина ли?

— Аха. Не ми се иска. Но ще го направя… заради теб.

Устата й се извива в лека усмивка.

— Недей. Стига ми, че каза, че би го направил за мен, и го оценявам, но ти си прав. Картините му не струват.

— Ето къде сте били — разнася се гласът на Сиера. — А ние ви търсим къде ли не, влюбени гълъбчета. Хайде да потегляме, за да стигнем най-накрая до хижата.

В хижата Дъг пляска с ръце.

— Гореща вана или филм?

Сиера отива до прозореца с изглед към езерото.

— Ще заспя, ако пуснем някой филм.

Аз седя с Бритни на дивана в дневната, все още сащисан от факта, че тази огромна къща е вторият дом на Дъг. Тя е по-голяма от нашата единствена къща, в която живеем. А горещата вана? Боже, богаташите имат всичко.

— Не си нося бански — осведомявам ги.

— Не се тревожи — успокоява ме Бритни. — Дъг сигурно ще намери подходящ бански за теб в къщичката край басейна.

В къщичката край басейна Дъг рови в шкафа за бански.

— Има само два чифта — казва нашият домакин и ми подава едни тесни плувки. — Ще ти станат ли, голямо момче?

— В това парцалче няма да влезе дори дясната ми топка. Защо ти не ги облечеш, а аз да взема тези — отвръщам, пресягам се и грабвам изпод носа на Дъг другия бански, тип „шорти“. Забелязвам, че момичетата са изчезнали. — Къде са отишли?

— Да се преоблекат. И да клюкарстват за нас, сигурен съм.

В малката съблекалня, докато свалям дрехите си, за да сложа банския, мисля за живота си у дома. Тук, на езерото Женева, е лесно да забравиш за малко обичайния си живот. Да не се тревожиш постоянно кой ще ти прикрие гърба.

— Знаеш ли, никак няма да й е лесно, задето е с теб — казва Дъг, когато излизам от съблекалнята. — Хората вече започват да шушукат.

— Слушай, Дъги. Харесвам това момиче повече от всичко на света. И няма да се откажа от нея. Ще започне да ме е грижа за мнението на останалите, когато ме заровят на два метра под земята.

Дъг се усмихва и вдига ръце.

— Ах, Фуентес, мисля, че току-що двамата преживяхме един братски момент. Искаш ли да те прегърна?

— Дори не си го и помисляй, бяло момче.

Дъг ме шляпва по гърба, после се отправяме към джакузито. Въпреки всичко, мисля, че дори и да не сме преживели братски момент, помежду ни има разбиране. Във всеки случай не смятам да го прегръщам.

— Много си секси, бейби — мърка Сиера, оглеждайки миниатюрните му плувки.

Дъг се клати като пингвин, пристъпвайки от крак на крак в напразни опити да се намести по-удобно в банския.

— Кълна се в бога, ще ги сваля веднага щом вляза в джакузито. Прищипаха ми топките.

— Твърде много информация — обажда се Бритни и закрива ушите си с длани. Тя е облечена в жълти бикини, оставящи съвсем малко на въображението. Дали осъзнава, че прилича на слънчоглед, готов да облее в слънчева светлина всеки, който я погледне?

Дъг и Сиера влизат в джакузито.

И аз скачам вътре и сядам до Бритни. Никога досега не съм бил в джакузи и не съм сигурен какъв е етикетът за горещите вани. Ще седим и ще разговаряме или ще се разделим по двойки и ще се гушкаме? Вторият вариант ми харесва повече, но Бритни изглежда нервна.

Особено след като Дъг изхвърля плувките си от ваната.

— Какви ги вършиш, човече! — потръпвам аз.

— Какво? Искам някой ден да имам деца, Фуентес. Онова нещо прекъсваше кръвообращението ми.

Бритни изскача от ваната и увива кърпа около себе си.

— Да влезем вътре, Алекс.

— Приятели, можете да останете тук — казва Сиера. — Аз ще го накарам отново да си обуе плувките.

— Забрави. Насладете се на ваната. Ние ще сме вътре — отвръща Бритни.

Когато излизам от водата, Бритни ми протяга втора кърпа.

Аз я прегръщам през раменете и двамата влизаме в хижата.

— Добре ли си?

— Напълно. Мислех, че ти си разстроен.

— Аз съм супер. Но… — Когато се озоваваме вътре, аз вземам една стъклена фигурка и я разглеждам. — Като виждам тази къща, този живот… искам да бъда тук с теб, но се оглеждам наоколо и осъзнавам, че всичко това не е за мен.

— Прекалено много мислиш. — Тя коленичи на килима и потупва пода. — Ела тук и легни по корем. Зная как да правя шведски масаж. Ще те отпусне.

— Ти не си шведка — изтъквам.

— Да, но ти също не си швед. Така че, ако нещо сбъркам, няма да разбереш.

Лягам до нея.

— Мислех, че ще го караме по-бавно.

— Малко разтриване на гърба е нещо съвсем безобидно.

Погледът ми обхожда страхотното й тяло, едва прикрито от оскъдните бикини.

— Трябва да знаеш, че съм бил интимен с доста по-облечени момичета.

Тя ме плясва по дупето.

— Дръж се прилично.

Когато ръцете й се плъзват по гърба ми, аз простенвам. Човече, това е чисто мъчение. Опитвам се да се държа прилично, но ръцете й са толкова дяволски умели, а моето тяло изобщо не ме слуша.

— Напрегнат си — шепне тя в ухото ми.

Разбира се, че съм напрегнат. Ръцете й са навсякъде по тялото ми. Отговорът ми е още едно стенание.

След няколко минути от замайващия масаж на Бритни, откъм джакузито се раздават шумни пъшкания, ахкания, ръмжене и плясъци на вода. Дъг и Сиера очевидно са прескочили шведската прелюдия масаж на гърба.

— Мислиш ли, че наистина го правят? — пита Бритни.

— Или това, или Дъг е много набожен — отвръщам, имайки предвид, че крещи „О, боже!“ на всеки две секунди.

— Това възбужда ли те? — мърка тя тихо в ухото ми.

— Не, но ако продължиш да ме масажираш така, можеш да забравиш онези глупости „да го даваме бавно“. — Надигам се и сядам с лице към нея. — Това, което не мога да разбера, е дали си изкусна кокетка и нарочно ме дразниш, или наистина си самата невинност.

— Не съм изкусна кокетка.

Повдигам вежда, после кимам към ръката й, спокойно отпусната върху бедрото ми. Тя припряно я отдръпва.

— Добре, нямах намерение да слагам ръката си там. Ами имам предвид, не съвсем. Просто… ъ… това, което искам да кажа, е…

— Обичам, когато заекваш — пресичам я, придърпвам я да легне до мен и й показвам своята версия на шведски масаж, докато Дъг и Сиера не ни прекъсват.

* * *

Две седмици по-късно получавам призовка да се явя в съда заради обвинението в незаконно притежание на оръжие. Не казвам на Бритни, защото тя ще се паникьоса. Навярно няма да спре да ми опява, че служебният защитник не е толкова добър, колкото частният адвокат. Работата е, че не мога да си позволя някой печен адвокат.

Потънал в тревожни размишления за съдбата си, се мотая пред главния вход на училището, когато внезапно някой ме блъска и едва не губя равновесие.

— Какво е това, по дяволите? — бутам го аз на свой ред.

— Извинявай — смотолевя нервно типът.

Изведнъж осъзнавам, че това е същото бяло момче от затворническата килия.

— Ела и се бий с мен, умнико! — крещи Сам.

Аз заставам между тях.

— Сам, какъв ти е проблемът?

— Този pendejo е заел моето място на паркинга — отвръща Сам и сочи към Бялото момче.

— Е, и какво от това? Не си ли намери друго място?

Сам е заел бойна поза, готов да срита задника на Бялото момче. Може да го направи без особено усилие.

— Да, намерих си друго място.

— Тогава остави човека на мира. Аз го познавам. Той е готин.

Сам повдига вежди.

— Ти познаваш този тип?

— Слушай — подхващам, хвърлям бърз поглед към Бялото момче и установявам, че слава богу, този път е облечен в синя риза, закопчана до долу, вместо онова жизнерадостно коралово одеяние. Пак прилича на загубеняк, но поне мога да запазя сериозно изражение на лицето, докато продължавам: — Този тип е бил в затвора повече пъти от мен. Може и да ти прилича на пълен pendejo, но под тази скапана подстрижка и жалка риза се крие железен пич.

— Поднасяш ме, Алекс — не вярва Сам.

Отстъпвам настрани и свивам рамене.

— После да не кажеш, че не съм те предупредил.

Бялото момче прави крачка напред, опитвайки се да изглежда като железен пич. Аз прехапвам долната си устна, за да не избухна в смях, и скръствам ръце пред гърдите, сякаш очаквам да започне здрав тупаник. Аверите ми от КЛ също чакат, готови да се насладят на истинско зрелище — как белият загубеняк ще срита задника на Сам.

Сам мести поглед между мен и Бялото момче.

— Ако се майтапиш с мен, Алекс…

— Провери полицейското му досие. Яките обири на коли са негова специалност.

Сам обмисля следващия си ход. Бялото момче не се помайва. Приближава към мен и протяга юмрук.

— Ако се нуждаеш от нещо, Алекс, знаеш към кого да се обърнеш.

Юмрукът ми се допира до неговия. След секунда той е духнал, а аз съм доволен, че никой не забеляза, че юмрукът му се тресеше от страх.

Откривам Бялото момче до шкафчето му между първия и втория час.

— Наистина ли го каза сериозно? Че ако имам нужда от нещо, можеш да ми помогнеш?

— След тази сутрин ти дължа живота си — заявява Бялото момче. — Не зная защо ме защити, но бях изплашен до смърт.

— Това е правило номер едно. Не им позволявай да видят, че си изплашен до смърт.

Бялото момче изсумтява. Предполагам, че се смее — или това, или има сериозна синусна инфекция.

— Ще се опитам да го запомня, когато следващият път някой член на банда застраши живота ми. — Протяга ми ръка. — Аз съм Гари Франкел.

Сграбчвам ръката му и здравата я стискам.

— Слушай, Гари — казвам, — делото ми ще се гледа следващата седмица и е по-добре да не разчитам на служебен защитник. Смяташ ли, че майка ти може да ми помогне?

Гари се ухилва широко.

— Мисля, че да. Тя наистина е много добра. Ако досега не си осъждан и не си арестуван за нарушение на закона, навярно ще те измъкне с кратък изпитателен срок.

— Не мога да си позволя…

— Не се тревожи за парите, Алекс. Ето ти визитката й. Аз ще й кажа, че си мой приятел, и тя ще го направи про боно^[3].

Докато Гари се отдалечава надолу по коридора, аз се замислям какво странно нещо е животът — понякога можеш да получиш помощ от най-неочаквания човек. И как едно русокосо момиче може да те накара да гледаш на бъдещето с оптимизъм и надежда.