Метаданни
Данни
- Серия
- Перфектна химия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perfect Chemistry, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2022)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan (2023)
Издание:
Автор: Симон Елкелес
Заглавие: Перфектна химия
Преводач: Стамен Стойчев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 08.12.2015
Редактор: Диана Кутева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-146-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13507
История
- — Добавяне
47
Бритни
— Пако, какво правиш тук? — Последният човек, когото очаквам да видя на прага на дома ни, е най-добрият приятел на Алекс.
— Ами трябва да поговоря с теб.
— Искаш ли да влезеш?
— Сигурна ли си, че идеята е добра? — пита той нервно.
— Разбира се. — Е, навярно за родителите ми идеята не е добра, но за мен е отлична. Не че те ще решат внезапно да не изпращат никъде Шели. А и се уморих да се преструвам, че се боя от гнева на мама. Това момче е най-добрият приятел на Алекс и ме приема. Сигурна съм, че никак не му е било лесно да дойде тук. Отварям широко вратата и каня Пако да влезе. Ако ме попита за Исабел, какво да му кажа? Тя ме накара да се закълна, че ще пазя тайната й.
— Кой е дошъл, Брит?
— Това е Пако — обяснявам на мама. — Той е мой приятел от училище.
— Вечерята е на масата — заявява мама не особено тактично. — Кажи на приятеля си, че не е възпитано да се ходи на гости в часовете за вечеря.
Извръщам се към Пако.
— Искаш ли да хапнеш? — Аз се бунтувам и чувството е прекрасно. Пречистващо.
Чувам гневните стъпки на мама в посока към кухнята.
— Ъ, не, благодаря — смотолевя Пако, като сподавя смеха си. — Мислех, че можем да поговорим, нали се сещаш, за Алекс.
Не зная дали да изпитвам облекчение, че той не желае да говорим за Иса, или притеснение, защото, щом Пако е дошъл тук, значи, работата е сериозна.
Съпровождам Пако през къщата. Минаваме покрай Шели, която седи в дневната и разглежда списание.
— Шели, това е Пако. Той е приятел на Алекс. Пако, това е сестра ми Шели.
При споменаването на името на Алекс, Шели изписква щастливо.
— Здрасти, Шели — казва Пако.
Шели засиява в усмивка.
— Шел-бел, нужна ми е помощта ти. — Шели накланя глава настрани в отговор, а аз шепна: — Трябва да отвлечеш вниманието на мама, докато говоря с Пако.
Шели се ухилва и аз зная, че сестра ми ще направи всичко за мен.
В този момент мама влиза в стаята и без да обръща внимание на двама ни с Пако, подкарва инвалидната количка с Шели към кухнята.
Стрелвам Пако с предупредителен поглед и го повеждам към двора, по-далеч от подслушващи майки.
— Какво става?
— Алекс се нуждае от помощ. Мен няма да ме послуша. Скоро предстои голяма сделка с наркотици и Алекс el mero mero[1] в шоуто.
— Алекс няма да участва в сделки с наркотици. Обеща ми.
Изражението на лицето на Пако обаче говори обратното.
— Опитах се да го вразумя — продължава Пако. — Тази работа… ще участват големи риби в наркобизнеса. Нещо не ми харесва, Бритни. Хектор настоява Алекс да осъществи сделката и да ме убиеш, не разбирам защо. Защо точно Алекс?
— Какво мога да направя? — питам.
— Кажи на Алекс да намери начин да се измъкне. Ако някой може да се махне от бандата, това е той.
Да му кажа? Алекс мрази да му казват какво да прави. Не мога да си представя, че ще се съгласи да участва в наркосделка.
— Бритни, вечерята изстива! — вика майка ми през прозореца на кухнята. — И баща ти току-що се прибра. Хайде поне веднъж да вечеряме заедно, като семейство.
Звукът от счупени чинии зове мама обратно в кухнята. Несъмнено, брилянтно изпълнение на Шели.
— Почакай тук — казвам на Пако. — Освен ако не искаш да станеш свидетел на семеен скандал в дома на Елис.
Пако потрива ръце.
— Обзалагам се, че ще е по-интересно, отколкото скандалите у дома.
Влизам в кухнята и целувам татко по бузата.
— Кой е приятелят ти? — пита той предпазливо.
— Пако, това е баща ми. Татко, това е моят приятел Пако.
— Здравейте — казва Пако.
Татко кима. Мама криви лице в недоволна гримаса.
— С Пако трябва да излезем.
— Къде? — пита татко, тотално слисан.
— Да видим Алекс.
— Никъде няма да ходиш — намесва се мама.
Татко вдига неразбиращо ръце.
— Кой е Алекс?
— Онзи неин съученик, мексиканец, за когото ти говорих — отвръща сковано мама. — Не помниш ли?
— Напоследък нищо не помня, Патриша.
Мама става от масата с пълна чиния и я хвърля в умивалника. Чинията се счупва и наоколо се разхвърчава храна.
— Дали сме ти всичко, което искаш, Бритни — заявява майка ми. — Нова кола, маркови дрехи…
Търпението ми се изчерпва.
— Това е толкова повърхностно, мамо. Разбира се, външно в очите на всички вие сте много успели хора, но като родители сте пълен провал. Бих ви писала най-много три минус. Имате късмет, че не ви оценява госпожа Питърсън, защото иначе ще имате пълна двойка. Защо толкова се страхувате, че хората ще видят, че и ние имаме проблеми, като всички на този свят?
Аз съм набрала скорост и вече не мога да се спра.
— Вижте, Алекс се нуждае от помощта ми. Едно от нещата, които ме правят това, което съм, е лоялността към хората, на които държа. Ако това ви обижда или плаши, съжалявам — изстрелвам аз.
Шели вдига шум и всички се извръщаме към нея.
— Бритни — разнася се компютърен глас от устройството, закрепено към инвалидната количка на сестра ми. Пръстите на Шели са заети да натискат клавишите. — Добро. Момиче.
Аз обвивам пръсти около ръката на сестра ми, преди отново да заговоря на родителите ми.
— Ако искате да ме изхвърлите от вкъщи или да се отречете от мен, задето съм такава, каквато съм, тогава го направете и да приключваме с това.
До гуша ми дойде да се страхувам. За Алекс, за Шели и за себе си. Време е да се изправя срещу страховете си или до края на живота си ще затъна в страдание и вина. Аз не съм съвършена. И е време целият свят да го разбере.
— Мамо, смятам да се срещна със социалния работник в училище.
Лицето на мама се изкривява от отвращение.
— Това е пълна глупост. Ще го впишат в досието ти и завинаги ще остане там. Нямаш нужда от социални работници.
— Напротив, имам. — Стягам се и добавям: — Ти също имаш нужда. Всички ние имаме.
— Чуй ме, Бритни. Ако излезеш през тази врата… повече не се връщай.
— Проявяваш непокорство — намесва се татко.
— Зная. И се чувствам страхотно. — Грабвам чантата си. Това е всичко, което имам, ако не се броят дрехите на гърба ми. Лепвам си широка усмивка и протягам ръка на Пако. — Готов ли си да тръгваме?
Без никакво колебание, той улавя ръката ми.
— Да. Ти си кораво момиче — казва чак когато вече сме в колата. — Никога не съм мислил, че си такава бунтарка.
Пако ме откарва в най-затънтената част на Феърфийлд. Води ме към голям склад, намиращ се край пусто тясно шосе, с паркинг отпред. И сякаш Майката природа ни изпраща знак, застрашителни тъмни облаци се сгъстяват в небето и лъхва студ.
Спира ни едър и плещест тип.
— Кое е снежното момиче? — изръмжава мъжът.
— Чиста е — отговаря Пако.
Мъжът ме оглежда многозначително от горе до долу, преди да отвори вратата.
— Ако започне да души наоколо, ти ще отговаряш, Пако — предупреждава той.
Аз искам единствено да отведа Алекс оттук, по-далеч от това усещане за надвиснала опасност, витаещо наоколо.
— Хей — произнася дрезгав глас досами мен. — Ако ти потрябва превоз, потърси ме, si?
— Върви с мен — казва Пако, сграбчва ръката ми и ме повежда напред по коридора. Откъм другата страна на склада се чуват гласове и… единият е на Алекс.
— По-добре да отида сама при него — казвам.
— Идеята не е много добра. Изчакай да свърши разговора с Хектор — съветва ме Пако, но аз не го слушам.
Вървя в посока гласа на Алекс. Той разговаря с двама други мъже. Очевидно водят много сериозен разговор. Единият от мъжете вади лист хартия и го подава на Алекс. В този момент Алекс ме забелязва.
Той казва на мъжа нещо на испански, преди да сгъне листа и да го пъхне в джоба на джинсите.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — Гласът му е твърд и суров, както и изражението на лицето му.
— Аз просто…
Не успявам да довърша, защото Алекс ме хваща грубо за лакътя.
— Веднага да се махаш оттук, на секундата. Кой, мамка му те доведе тук?
Опитвам се да измисля отговор, когато Пако излиза от тъмнината.
— Алекс, моля те. Пако може и да ме е довел тук, но идеята е моя.
— Ти, culero — процежда през зъби Алекс, пускаме и пристъпва към Пако.
— Нима това не е твоето бъдеще, Алекс? — пита Пако. — Защо те е срам да покажеш на твоята novia своя втори дом?
Юмрукът на Алекс се забива в челюстта на Пако. Пако пада. Аз изтичвам към него, после хвърлям остър възмутен поглед към Алекс.
— Не мога да повярвам, че го направи! — крещя. — Той е най-добрият ти приятел, Алекс!
— Не желая ти да виждаш това място! — Тънка струйка кръв се стича от устата на Пако. — Не биваше да я водиш тук — додава малко по-спокойно Алекс. — Мястото й не е тук.
— Нито пък твоето, брато — казва Пако тихо. — А сега я отведи оттук. Тя вече видя достатъчно.
— Ела с мен — заповядва Алекс и ми протяга ръка.
Вместо да отида при него, аз обхващам в шепи лицето на Пако и оглеждам раната.
— Боже мой, ти кървиш! — възкликвам и в гърдите ми се надига паника.
При вида на кръв винаги ми прилошава. Кръвта и жестокостта винаги ме ужасяват.
Пако нежно отмества ръцете ми.
— Добре съм. Върви с него.
От мрака прогърмява глас и казва на Алекс и Пако нещо на испански.
Аз потрепервам от властния тон на мъжа. Досега не бях изплашена, но вече съм. Същият мъж говореше преди малко с Алекс. Той е облечен в тъмен костюм и снежнобяла риза. Видях го за кратко на сватбата. Смолисточерната му коса е зализана назад, а лицето му е мургаво. Само един поглед ми е достатъчен, за да разбера, че това е някой много могъщ в „Кървавите латиноси“. От двете му страни стоят двама огромни мъже със застрашителни изражения.
— Nada — отвръщат в един глас Алекс и Пако.
— Заведи я някъде другаде, Фуентес.
Алекс ме хваща за ръката и бързо ме извежда от склада. Когато най-после се озоваваме отвън, аз поемам дълбоко дъх.