Симон Елкелес
Перфектна химия (52)

52
Алекс

— Да — отговаря тя. — А ти някога мислил ли си да се любиш с мен?

Лежа буден през повечето нощи и фантазирам как спя до нея… как я любя.

— Точно сега, muñeca, да те любя, е единствената ми мисъл. — Поглеждам часовника си. Трябва скоро да тръгвам. Наркодилърите не ги е грижа за личния ти живот. Не мога да закъснея, но желая Бритни до полуда. — Следва якето ти. Сигурна ли си, че искаш да продължим?

Събувам другия си чорап. Остават ми само джинсите и слипът.

— Да, искам да продължим. — Тя се усмихва широко, красивите й розови устни блестят на светлината. — Угаси светлината, преди… преди да сваля якето.

Гася лампите и наблюдавам как тя се изправя върху одеялото и разкопчава якето с треперещи пръсти. Аз съм в транс, особено когато тя се взира в мен с тези ясни и чисти очи, сияещи от желание.

Тя разтваря бавно якето, а аз продължавам да я гледам като омагьосан. Бритни пристъпва към мен, после се спъва в едната захвърлена обувка.

Аз я улавям, после я полагам внимателно върху мекото одеяло и се отпускам до нея.

— Благодаря, че ме хвана — проронва тя задъхано.

Аз отмятам кичур коса от лицето й и се надвесвам над нея. Когато тя обвива ръце около шията ми, единственото, което искам, е да закрилям това момиче до края на дните си. Разтварям краищата на якето й леко се отдръпвам. Пред жадния ми взор се открива розов дантелен сутиен. И нищо друго.

— Como un angel^[1] — шептя.

— Нашата игра свърши ли? — пита тя нервно.

— Определено свърши, querida. Защото това, което следва, не е игра.

Изящните й пръсти със съвършен маникюр са върху гърдите ми. Дали усеща ударите на сърцето ми под дланта си?

— Донесох предпазни средства — казва тя.

Ако знаех… ако имах някаква представа, че днес ще е „нощта“… щях да се подготвя. Предполагам, че дълбоко в сърцето си никога не съм вярвал, че мога да бъда с Бритни. Тя бърка в джоба на якето и десетина презерватива се изсипват върху одеялото.

— Цяла нощ ли смяташ да го правим?

Засрамена, тя закрива лицето си с длани.

— Просто грабнах една купчина.

Отмествам ръцете й и докосвам челото й със своето.

— Шегувам се. Не се срамувай от мен.

Докато освобождавам нежно раменете й от якето, зная, че тази вечер няма да искам да я оставя. Иска ми се да бъдем заедно през цялата нощ. Но желанията се сбъдват само в приказките.

— Ти няма ли… няма ли да свалиш джинсите си? — пита тя.

— Скоро. — Как копнея да не бързам, как жадувам тази нощ никога да не свършва. Все едно да си в рая и да знаеш, че следващата спирка ще е адът. Бавно обсипвам с целувки шията и раменете й.

— Аз съм девствена, Алекс. Ако нещо сгреша?

— Тук няма грешки. Това не е тест в час на госпожа Питърсън. Сега сме само ти и аз. Останалият свят не съществува, става ли?

— Става — отвръща тя тихо. Очите й блестят. Плаче ли?

— Аз не те заслужавам. Знаеш го, нали, querida?

— Кога ще разбереш, че ти си от добрите момчета? — Когато не отговарям, тя притегля главата ми към своята. — Тази вечер моето тяло ти принадлежи, Алекс — шепне в устните ми. — Искаш ли го?

— Господи, да! — Докато се целуваме, аз свалям джинсите и слипа и я прегръщам диво, опивайки се от топлината на тялото й до моето. — Страх ли те е? — мълвя в ухото й, когато тя е готова и аз съм готов и повече не мога да чакам.

— Малко, но ти имам доверие.

— Отпусни се, preciosa.

— Опитвам се.

— Няма да се получи, ако не се отпуснеш. — Аз се отдръпвам за миг и се пресягам за презерватив. Ръцете ми треперят. — Сигурна ли си за това?

— Да, да, сигурна съм. Обичам те, Алекс — казва тя. — Обичам те — повтаря, този път почти отчаяно.

Аз оставям думите й да пропият в тялото ми и сдържам възбудата си, не искам да й причиня болка. Кого лъжа? Първият път момичетата ги боли, колкото и внимателно да е момчето.

Искам да й кажа какво изпитвам, да й призная, че за мен тя се е превърнала в центъра на Вселената. Но не мога. Думите не идват.

— Просто го направи — казва тя, доловила колебанието ми.

И аз го правя, но когато тя поема остро дъх, искам единствено да отнема болката й.

Тя подсмърква и изтрива сълзата, търкулнала се по бузата й. Силата на емоциите й ме срива. За пръв път, откакто видях татко да лежи мъртъв пред мен, от окото ми се отронва самотна сълза.

Тя обхваща лицето ми в шепи и изтрива сълзата с целувка.

— Всичко е наред, Алекс.

Но не е. Аз искам да бъде съвършено. Защото може би никога повече няма да имам друг шанс и тя трябва да знае колко хубаво може да бъде.

От този миг нататък за мен съществува единствено Бритни и аз отчаяното се опитвам да направя тази нощ незабравима за нея. След като всичко свършва, аз я привличам към себе си. Тя се сгушва до гърдите ми, а аз милвам косата й и двамата искаме да останем колкото може по-дълго в нашия малък свят.

Не мога да повярвам, че тя ми се отдаде. Би трябвало да се чувствам победител. Вместо това me siento una mierda^[2].

Ще бъде невъзможно да защитавам Бритни до края на дните й от всички други мъже, които ще искат да са близо до нея, да я видят така, както я видях аз. Да я докосват, както я докосвах аз. Човече, никога не искам да я пускам.

Но е прекалено късно. Повече нямам време за губене. В крайна сметка тя не ми принадлежи завинаги и аз не мога да се преструвам, че е моя.

— Добре ли си? — питам.

— Добре съм. Повече от добре.

— Аз наистина трябва да вървя — казвам и поглеждам към електронния часовник, килнат върху една количка за инструменти.

Бритни отпуска брадичка върху гърдите ми.

— Сега ще напуснеш „Кървавите“, нали?

Тялото ми се сковава.

— Не — изричам с изтерзан глас.

По дяволите, защо трябваше да ме пита за това?

— Сега всичко е различно, Алекс. Ние се любихме.

— Това, което направихме, беше невероятно и прекрасно. Но не променя нищо.

Тя става, събира дрехите си и започва да се облича в ъгъла.

— Значи, аз съм просто поредната, която да прибавиш към дългия списък с момичета, с които си спал?

— Не го казвай.

— Защо не? Вярно е, нали?

— Не.

— Тогава ми го докажи, Алекс.

— Не мога. — Как ми се иска да й кажа нещо друго. Тя трябва да знае, че винаги ще бъде така — отново и отново ще се налага да си тръгвам от нея заради делата на „Кървавите“. Това бяло момиче, което обичам с цялото си сърце и душа, е като наркотик, към който се пристрастяваш. — Съжалявам — изричам, след като нахлузвам джинсите си. Какво друго мога да кажа?

Тя отвръща очи и се отправя като робот към изхода на гаража.

Когато чувам свистенето на гуми, защитните ми инстинкти се задействат. Колата, която идва срещу нас, е… маздата RX-7 на Лъки.

Това не е добре.

— Качвай се в колата си — нареждам.

Но е твърде късно. Маздата RX-7 на Лъки, натоварена с група момчета от „Кървавите“ спира със стържещ звук точно пред нас.

— ¡No lo puedo creer, ganaste la apuesta!^[3] — крещи Лъки през прозореца.

Аз се опитвам да закрия Бритни с тялото си, но няма смисъл. Ясно е като бял ден, че могат да видят сексапилните й голи крака, надничащи изпод дългото яке.

— Какво казва той? — пита тя.

Едва устоявам на желанието да сваля джинсите си и да й ги дам. Ако разбере за баса, ще си помисли, че само заради това съм спал с нея. Трябва да я отведа час по-скоро оттук.

— Нищо. Дрънка глупости — отвръщам. — Влизай в колата. Защото, ако не го направиш, ще те вкарам насила вътре.

Чувам как се отваря вратата на колата на Лъки в мига, в който Бритни отваря своята.

— Не се сърди на Пако — изрича тя, после се плъзва на шофьорската седалка.

За какво говори тя?

— Потегляй — нареждам отново, няма време да я питам какво иска да каже. — По-късно ще поговорим.

Тя потегля с пълна скорост.

— Мамка му, човече — псува Лъки, докато изпраща с възхитен поглед отдалечаващото се беемве. — Трябваше да разбера дали Енрике не ме поднася. Ти наистина чука Бритни Елис, нали? Записа ли го на видео?

Отговорът ми е як юмрук в корема на Лъки. Той се свлича на колене. Възсядам мотоциклета си и паля мотора. Когато виждам тойотата на Енрике, спирам до колата му.

— Виж, Алехо — подхваща Енрике през спуснатия прозорец. — Lo siento mucho…^[4]

— Напускам — прекъсвам го, преди да му хвърля ключовете от автосервиза, и отпрашвам.

Докато карам към вкъщи, мисля единствено за Бритни и колко много означава тя за мен.

И реалността се стоварва отгоре ми.

Няма да участвам в наркосделката.

Сега разбирам всичките онези романтични филми, в които двама се влюбват, после се разделят и накрая всичко свършва щастливо, и те са заедно до края на дните си, на които толкова се присмивах. Защото сега аз съм сантименталният глупак, готов да рискува всичко за едно момиче. Estoy enamorado… Влюбен съм.

По дяволите „Кървавите“. Мога да защитя семейството си и да остана верен на себе си. Бритни беше права. Животът ми е прекалено ценен, за да го захвърля заради наркосделка. Истината е, че искам да постъпя в колеж и да постигна нещо стойностно в живота.

Аз не съм като баща ми. Моят баща беше слаб човек, избрал лесния път. Аз ще премина през изпитанието, на което ще ме подложат „Кървавите“, за да напусна, ще забравя за риска. И ако оживея, ще се върна при Бритни като свободен мъж. ¡Lo juro!

Аз не съм наркодилър. Като се отказвам, подлагам динена кора на Хектор, но аз съм в бандата, за да защитя съседите и семейството си, а не за да търгувам с наркотици. Откога наркобизнесът се превърна необходимост?

Откакто ме спряха ченгетата, сякаш ме помете лавина. Арестуваха ме, а Хектор плати гаранцията. След като започнах да задавам въпроси на другите ИГ за нощта, в която умря татко, видях Хектор и мама да спорят ожесточено. После тя имаше синини. И след това Хектор не ме остави на мира, докато не се съглася за наркосделката.

Пако се опита да ме предупреди, беше убеден, че има нещо гнило. Dios, нима истината през цялото време е била пред очите ми? Един човек може да ми каже истината за нощта, когато умря татко.

Нахлувам у дома и откривам mi ’amá в стаята й.

— Ти знаеш кой е убил papá.

— Алехандро, недей.

— Бил е някой от „Кървавите“, нали? Опази вечер, на сватбата, двамата с Хектор говорехте за това. Той знае кой е убиецът. Ти също знаеш.

Очите й се наливат със сълзи.

— Предупреждавам те, Алехандро. Не го прави.

— Кой беше? — питам, без да обръщам внимание на молбата й.

Тя отвръща поглед от мен.

— Кажи ми! — крещя с цяло гърло.

Думите ми я карат да потръпне.

Толкова дълго исках просто да я освободя от болката и никога не ми хрумна да я попитам какво знае за убийството на баща ми. Или може би не съм искал да зная, защото съм се боял от истината. Повече не мога да заравям глава в пясъка.

Когато притиска ръка към устата си, дишането й е плитко и накъсано.

— Хектор… беше Хектор. — Докато се опитвам да осмисля чутото, ужас, шок и страх се разпростират по тялото ми като опустошителен огън. Мама се взира в мен с печални очи. — Аз само исках да предпазя теб и братята ти. Това е всичко. Твоят papá искаше да излезе от „Кървавите“ и затова го убиха. Хектор искаше ти да заемеш мястото му. Той ме заплаши, Алехандро, и каза, че ако не се присъединиш към тях, цялото ни семейство ще свърши като баща ти…

Повече не мога да слушам. Хектор ми е устроил капан, за да ме арестуват и да съм му задължен. И той е нагласил наркосделката, подмамвайки ме, че това е крачка нагоре в йерархията, а всъщност е било само крачка в неговия капан. Навярно е подозирал, че някой ще пропее и ще каже истината, при това скоро. Бързам към скрина в нашата спалня, докато усилено мисля какво трябва да направя — да се изправя лице в лице с убиеца на моя баща.

Пистолетът е изчезнал.

— Да си ровил в чекмеджето ми? — ръмжа срещу Карлос, който седи на дивана в дневната, и го сграбчвам за яката.

— Не, Алекс — отвръща Карлос. — ¡Créeme!^[5] Пако беше тук по-рано и отиде в стаята ти, но каза, че само иска да вземе едно от якетата ти.

Пако е взел пистолета. Трябваше да се досетя. Но откъде Пако ще знае, че аз няма да съм у дома, за да го сгащя?

Бритни.

Тази вечер Бритни нарочно ме е забавила. Тя ми каза да не се сърдя на Пако. Двамата са се опитали да ме предпазят, защото аз съм твърде глупав и страхлив, за да отстоявам себе си и да се изправя срещу фактите, които ще ми избодат очите.

В ушите ми отекват последните думи на Бритни, докато се качва в колата. Не се сърди на Пако.

Бързам към стаята на mi ’amá.

— Ако тази вечер не се върна, ще вземеш Карлос и Луис и ще заминете за Мексико — казвам й.

— Но, Алехандро…

Присядам в края на леглото.

— Mamá, Карлос и Луис са в опасност. Спаси ги от моята съдба. Моля те.

— Алекс, не говори така. Баща ти говореше така.

„Аз съм същият като papá — искам да й кажа — и направих същите грешки. Но няма да позволя това да се случи с братята ми.“

— Обещай ми. Трябва да го чуя от устата ти. Говоря напълно сериозно.

Сълзите потичат по лицето й. Тя ме целува по бузата и силно ме прегръща.

— Обещавам… обещавам.

Скачам върху „Хулио“ и се обаждам на някого, на когото никога не ми е хрумвало, че мога да се обадя за съвет — Гари Франкел. Той настоява да направя нещо, което никога не съм помислял, че ще сторя: да се обадя на ченгетата и да им съобщя какво става.