Симон Елкелес
Перфектна химия (13)

13
Бритни

Партньорът ми по химия не е идвал на училище, откакто получихме заданието на нашия проект. Седмица по-късно той най-после влиза наперено в клас. Това ме дразни, защото независимо колко скапано е положението у дома, аз идвам на училище.

— Много мило, че благоволи да се появиш — посрещам го аз.

— Много мило, че благоволи да забележиш — връща ми го той и сваля банданата си.

Госпожа Питърсън влиза в клас. Струва ми се, че по лицето й се мярва облекчение, когато вижда Алекс. Изпъва рамене и казва:

— Днес мислех да ви дам тест. Но вместо това ще работите с партньора си в библиотеката. След две седмици трябва да представите подробен конспект на проекта.

С Колин се държим за ръце, докато вървим към библиотеката. Алекс е някъде зад нас и бъбри на испански с приятелите си.

Колин стиска ръката ми.

— Искаш ли да се видим след тренировката?

— Не мога, трябва веднага да се прибера.

Багда напусна в събота и мама откачи. Докато не наеме друга гледачка, ще трябва повече да помагам.

Той спира и издърпва ръката си от моята.

— По дяволите, Брит. Най-после ще намериш ли малко време за мен, или какво?

— Можеш да дойдеш у дома — предлагам.

— За да гледам как се грижиш за сестра си? Не, благодаря. Не че съм безчувствен, но ми се иска да останем насаме… само ти и аз.

— Зная. Аз също го искам.

— Какво ще кажеш за петък?

Трябва да съм с Шели, но отношенията ми с Колин са доста нестабилни и не мога да позволя той да си помисли, че не желая да бъда с него.

— Петък става.

Преди да скрепим плановете си с целувка, Алекс се прокашля зад нас.

— Никаква публична проява на чувства. Училищен правилник. Освен това тя е моя партньорка, тъпако. Не твоя.

— Млъквай, Фуентес — измърморва Колин, преди да се присъедини към Дарлин.

Слагам ръка на кръста и впивам гневен поглед в Алекс.

— И откога си толкова загрижен за училищния правилник?

— Откакто си моя партньорка по химия. Извън класа по химия си негова. В класа по химия си моя.

— Защо не намериш тоягата си и не ме завлечеш за косата в библиотеката?

— Аз не съм неандерталец. Твоят приятел е маймуняк, не аз.

— Тогава престани да се държиш като такъв.

Всички маси в библиотеката са заети, затова не ни остава нищо друго, освен да намерим уединен ъгъл в дъното на помещението, в секцията за научна литература, и да седнем на килима. Оставям учебниците си и забелязвам, че Алекс се взира втренчено в мен, сякаш ако продължи да ме гледа достатъчно дълго, може да успее да види истинското ми Аз. Никакъв шанс, защото крия истинското си Аз от всички.

Аз отвръщам на погледа му, защото тази игра се играе от двама. Външно той е непроницаем, но белегът над лявата му вежда е доказателство, че… той е човек. Тениската му подчертава мускули, които може да се получат от тежък физически труд или от редовни занимания във фитнеса.

Очите ми срещат неговите и изведнъж, докато седим тук, времето спира. Очите му ме пронизват и в този миг съм готова да се закълна, че той усеща истинското ми Аз. Това съм аз без преструвки, без маска. Просто Бритни.

— Какво трябва да направя, за да излезеш на среща с мен? — пита той.

— Шегуваш се.

— На майтапчия ли ти приличам?

Госпожа Питърсън приближава към нас, спасявайки ме от отговор.

— Постоянно ви наблюдавам вас, двамата. Алекс, миналата седмица ни липсваше. Какво се случи?

— Случайно паднах върху един нож.

Тя клати невярващо глава, после се отдалечава, за да тормози други партньори.

Поглеждам Алекс с широко отворени очи.

— Нож? Шегуваш се, нали?

— Не. Режех домат и преди да се усетя, онова нещо отхвърча и разпори рамото ми. Докторът събра отново частите. Искаш ли да видиш? — пита той и понечва да навие ръкава си.

Аз закривам очите си с ръка.

— Алекс, не ме карай да повърна. Освен това не вярвам нито за секунда, че ножът е отхвръкнал от ръката ти. Участвал си в бой с ножове.

— Ти не отговори на въпроса ми — казва той, без да потвърждава, но и без да отрича теорията ми за раната му. — Какво трябва да направя, за да излезеш на среща с мен?

— Нищо. Няма да изляза с теб.

— Хващам се на бас, че ще размислиш, ако двамата с теб се понатискаме.

— Никакъв шанс да се случи.

— Ти губиш. — Алекс изпъва дългите си крака, учебникът по химия лежи в скута му. Той ме поглежда с шоколадовокафявите си очи, които са толкова настойчиви, че мога да се закълна, че биха хипнотизирали някого. — Готова ли си? — пита той.

За части от секундата се взирам в тези тъмни очи и се чудя какво би било да целуна Алекс. Погледът ми се свежда към устните му. За по-малко от наносекунда почти усещам как те се приближават. Дали устните му ще бъдат груби, или меки? Дали се целува нежно, или жадно и настървено, какъвто е самият той?

— За какво? — прошепвам и се накланям още по-близо към него.

— За проекта — отвръща той. — Уормърите за ръце. Часът на Питърсън. Химия.

Аз разтърсвам глава, прогонвайки всички абсурдни мисли от моето развихрило се тийнейджърско въображение. Сигурно е от недоспиване.

— Да, уормърите за ръце — смотолевям и отварям учебника по химия.

— Бритни?

— Какво? — питам, без да виждам думите върху страницата.

Нямам представа какво чета, защото съм твърде смутена, за да се съсредоточа.

— Ти ме гледаше, сякаш искаше да ме целунеш.

Засмивам се насила.

— Да бе — процеждам саркастично.

— Никой не ни гледа и ако искаш, може да опиташ. Не искам да се хваля, но аз съм експерт в това.

Той ме дарява с ленива усмивка, навярно предназначена да разтопи сърцата на всички момичета по земята.

— Алекс, ти не си мой тип. — Трябва да му кажа нещо, за да престане да ме гледа, сякаш възнамерява да прави с мен неща, за които само съм слушала.

— Само бели момчета ли харесваш?

— Престани с това — процеждам през зъби.

— С кое? — пита той и става сериозен. — Това е истината, нали?

Госпожа Питърсън застава пред нас.

— Как върви подготовката на конспекта? — интересува се тя.

Аз си лепвам фалшива усмивка.

— Супер. — Вадя тетрадката, в която бях записала някои бележки, които бях направила у дома, и се захващам за работа, докато госпожа Питърсън ни наблюдава. — Снощи направих някои проучвания относно уормърите за ръце. Трябва да разтворим шейсет грама натриев ацетат в сто милилитра вода, нагрята до седемдесет градуса.

— Грешиш — обажда се Алекс.

Вдигам глава и виждам, че госпожа Питърсън се е отдалечила.

— Моля?

Алекс скръства ръце пред гърдите си.

— Грешиш.

— Не мисля така.

— Мислиш, че никога досега не си грешила?

Произнася го с такъв тон, като че ли съм някоя тъпа блондинка. Кръвта ми кипва.

— Разбира се, че съм грешила — отвръщам, като се старая гласът ми да звучи пискливо и задъхано като на дебютантка от Юга. — Ето например миналата седмица си купих гланц за устни на „Боби Браун“ „Нежно листенце“, но за моя тен и цветовете на очите и косата ми „Розов цвят“ ще е много по-подходящ. Не е нужно да казвам, че покупката беше пълна катастрофа — обяснявам ехидно.

Той очакваше да чуе нещо подобно. Чудя се дали ми повярва, или по тона ми разбира, че говоря саркастично.

— Представям си — кима той.

— А ти някога грешил ли си?

— Разбира се — отвръща охотно Алекс. — Например миналата седмица, когато ограбих онази банка на Уолгрийнс, заповядах на касиера да ми даде всички петдесетачки, които са в касата. А трябваше да поискам всички двайсетачки, защото те се оказаха повече от петдесетачките.

Ясно, беше разбрал, че го поднасям. И ми беше отвърнал със собствен нелеп сценарий, което беше притеснително, защото излизаше, че си приличаме по някакъв извратен начин. Слагам ръка на гърдите си и ахвам, продължавайки играта.

— Боже, каква катастрофа!

— Е, излиза, че и двамата можем да сгрешим.

Вирвам брадичка и заявявам упорито:

— Да, но не греша за химията. За разлика от теб, аз се отнасям сериозно към този предмет.

— Тогава да се хванем на бас. Ако аз съм прав, ти ще ме целунеш — казва той.

— А ако аз съм права?

— Каквото искаш.

Все едно да вземеш бонбон от дете. Егото на господин Мачо малко ще поспадне и аз съм доволна, че ще спомогна за това.

— Ако аз спечеля, ти ще започнеш да се отнасяш сериозно към мен и нашия проект — обявявам. — Няма да се заяждаш с мен, няма да правиш глупави коментари.

— Дадено. Изпитвам угризение, задето не ти казах, че имам фотографска памет.

— Алекс, аз изпитвам угризение, задето не ти казах, че преписах информацията направо от учебника. — Вземам тетрадката с бележките си и отварям на съответната страница в учебника. — Без да гледаш, при каква температура трябва да се охлади? — питам го аз.

Алекс е момче, което обожава предизвикателствата. Но този път коравият гангстер ще изгуби. Той затваря учебника си и впива поглед в мен със стиснати челюсти.

— Двайсет градуса. И трябва да се разтвори при температура сто градуса, а не седемдесет.

Преглеждам страницата, после моите бележки. После отново се втренчвам в страницата. Не е възможно да греша. Коя страница съм…

— О, да. Сто градуса. — Поглеждам го в абсолютен потрес. — Прав си.

— Сега ли ще ме целунеш, или по-късно?

— Сега — заявявам и виждам, че сега той е потресен, защото ръцете му застиват. У дома моят живот се управлява от родителите ми. В училище е различно. И трябва да остане така, защото, ако изгубя контрол върху целия си живот, ще се превърна в пълна марионетка.

— Наистина ли? — пита той.

— Аха. — Улавям една от ръцете му със своята. Немислимо е да проявя подобна дързост, ако имаше публика, и съм благодарна за усамотението, което ни предоставя секцията с научна литература. Дишането му се забавя, когато заставам на колене и се навеждам към него. Не обръщам внимание на факта, че пръстите му са дълги и мазолести и че никога досега не съм го докосвала. Нервна съм. А не би трябвало да бъда. Този път аз владея положението.

Усещам как той се възпира. Позволява ми аз да направя първия ход, което е добре. Страхувам се какво може да направи това момче, ако се развихри на воля.

Слагам ръката му върху бузата си, за да обхване лицето ми, и го чувам как простенва. Иска ми се да се усмихна, защото неговата реакция доказва, че притежавам някаква власт над него.

Той не помръдва, когато погледите ни се срещат.

Времето отново спира.

Тогава аз извръщам глава към ръката му и целувам дланта му.

— Ето, целунах те — казвам, пускам ръката му и слагам край на играта.

Господин Латино със суперего е надхитрен от една тъпа блондинка.