Симон Елкелес
Перфектна химия (58)

Пет месеца по-късно
Бритни

Мирисът на август в Колорадо определено се отличава от този в Илинойс. Тръсвам новата си късо подстригана коса и дори не си давам труда да пригладя разрошените къдрици, докато разопаковам кашоните с вещите си в стаята в университетското общежитие.

Съквартирантката ми Лекси е от Арканзас. Прилича на малка пакостлива фея, дребничка и сладка; определено може да мине за една по потомките на Тинкърбел^[1]. Кълна се, че досега не съм я видяла да се мръщи. Сиера, която постъпи в университета в Илинойс, няма такъв късмет със съквартирантката си Дара. Момичето разделило стаята и гардероба на две отделни части и всеки ден ставало в 5:30 сутринта (дори през уикендите), за да тренира в стаята им. Сиера е нещастна, но прекарва повечето време в стаята на Дъг, което не е толкова лошо.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — пита Лекси, с провлачения си южняшки акцент. Тя и група първокурснички се събират на купон във вътрешния двор на университета.

— Трябва да довърша разопаковането на багажа, а после ще отида да видя сестра ми. Обещах й, че ще я посетя веднага след като се настаня.

— Хубаво — кима Лекси, докато вади и пробва различни дрехи, опитвайки се да намери „идеалния тоалет“ за вечерта.

Когато най-сетне е доволна, дооправя косата и грима си пред огледалото. Това ми напомня каква бях някога — момичето, което толкова усилено се стараеше да задоволи очакванията на околните.

Когато след половин час Лекси излиза, аз присядам на леглото и изваждам мобилния си телефон. Отварям го и се взирам в снимката, на която сме двамата с Алекс. Ненавиждам се, задето постоянно изпитвам желание да я гледам. Толкова пъти се опитвах да се насиля да изтрия снимките, да изтрия миналото. Но не мога.

Отварям чекмеджето и измъквам банданата на Алекс, изпрана и грижливо сгъната. Докосвам мекия плат и си припомням, когато Алекс ми я даде. За мен тя не символизира „Кървавите латиноси“. Тя олицетворява Алекс.

Мобилният ми телефон звъни и ме връща в настоящето. Обажда се някой от дома „Слънчева земя“. Когато отговарям, от другия край на линията чувам женски глас.

— Бритни Елис ли е?

— Да.

— Обажда се Джорджия Джаксън, от дома „Слънчева земя“. Шели е добре, но иска да знае дали ще дойдете преди, или след вечеря?

Поглеждам часовника си. Четири и половина.

— Кажете й, че след петнайсет минути ще бъда при нея. Вече тръгвам.

След като затварям, прибирам банданата в чекмеджето и пъхам телефона в чантата.

Пътуването с автобус до другия край на града не отнема много време и докато се усетя, вече прекосявам фоайето на дома „Слънчева земя“ на път за рецепцията. Служителката ме осведомява къде е сестра ми.

Първо зървам Джорджия Джаксън. Тя беше връзката между мен и Шели, когато на всеки няколко дни се обаждах да питам как е сестра ми. Сега ме поздравява топло и дружески.

— Къде е Шели? — питам и оглеждам стаята.

— Както обикновено, играе на дама — отвръща Джорджия и сочи към ъгъла. Шели е с гръб към мен, но аз познавам главата й и инвалидната й количка.

Тя изписква — знак, че току-що е спечелила играта.

Когато приближавам към нея, хвърлям поглед към този, който играе с нея. Тъмната коса би трябвало да ми подскаже, че животът ми ще се преобърне из основи, но в първия миг не мога да го осъзная. Застивам.

Не може да бъде. Сигурно полудявам или въображението ми се е развихрило до безумие.

Ала когато той се обръща и онези познати черни очи се впиват в моите, реалността ме поразява като гръм от ясно небе.

Алекс е тук. На десет крачки от мен. О, господи, всички чувства, които някога съм имала към него, ме връхлитат като гигантска вълна. Не зная какво да направя или да кажа. Извръщам се към Джорджия, питайки се дали тя знае, че Алекс е тук. Един поглед върху радостното й лице ми подсказва, че знае.

— Бритни е тук — чувам я да казва на Шели, преди той да се изправи и внимателно да обърне количката, за да може тя да ме види.

Аз пристъпвам като робот към сестра ми и я притискам в прегръдките си. Когато я пускам, Алекс стои пред мен, облечен в панталон с цвят каки и синя карирана риза, закопчана до долу. Аз просто се взирам в него, а стомахът ми прави странни салта, от които ми се повдига. Светът наоколо избледнява и аз виждам единствено него.

Най-сетне си възвръщам дар словото.

— А-Алекс…? К-какво правиш тук? — пелтеча, почти несвързано.

Той свива рамене.

— Обещах на Шели реванш, нали?

Ние стоим там и се взираме един в друг. Някаква невидима сила не ми позволява да отместя поглед.

— Изминал си целия път до Колорадо, за да играеш на дама със сестра ми?

— Е, това не е единствената причина. Постъпих в тукашния колеж. Госпожа П. и доктор Агире ми помогнаха да се дипломирам като частен ученик, след като напуснах „Кървавите“. Продадох „Хулио“. Работя в студентския съюз и ми отпуснаха заем.

Алекс? В колежа? Дългите ръкави на ризата, закопчани на китките, скриват повечето от татуировките му на „Кървавите латиноси“.

— Напуснал си? Помня, че ти ми каза, че напускането е много опасно, Алекс. Каза, че хората, които се опитват да си тръгнат, умират.

— И аз едва не умрях. Ако не беше Гари Франкел, навярно нямаше да успея…

— Гари Франкел? — Симпатичният умник от гимназията? За пръв път се вглеждам по-внимателно в лицето на Алекс и забелязвам нов белег над окото му и още няколко дълбоки и страховити до ухото и по врата. — О, боже! К-какво са ти сторили?

Той улавя ръката ми и я слага върху гърдите си. Очите му са дълбоки и тъмни, като тогава на паркинга, когато за пръв път го забелязах през първия ден на последната учебна година.

— Отне ми дълго време да проумея, че трябва да сложа в ред живота си. Решенията, които взех. Бандата. Да бъда пребит почти до смърт и жигосан като говедо, е нищо в сравнение с това, да те загубя. Ако можех да взема назад всяка дума, която изрекох тогава в болницата, щях да го направя. Мислех, че ако те отблъсна, ще те предпазя от това, което се случи с Пако и баща ми. — Вдига глава и впива поглед в мен. — Никога повече няма да те отблъсна, Бритни. Никога. Кълна се.

Пребит? Жигосан? Призлява ми, а сълзите се стичат по страните ми.

— Шшт. — Той ме притиска към гърдите си, а ръцете му галят гърба ми. — Всичко е наред. Аз съм добре — мълви той отново и отново със задавен глас.

Толкова е хубаво да го усещам. Толкова е прекрасно да съм с него.

Той опира челото си о моето.

— Трябва да знаеш нещо. Приех онзи бас, защото дълбоко в душата си знаех, че ако се забъркам емоционално, това ще ме убие. И почти се случи. Ти си единственото момиче, което ме е накарало да рискувам всичко в името на достойно бъдеще. — Той се изправя и прави крачка назад, за да ме погледне в очите. — Толкова съжалявам. Mujer, кажи ми какво искаш и аз ще ти го дам. Ако ще те направи щастлива това, да не ме видиш никога през остатъка от живота си, само кажи една дума. Но ако все още ме искаш, аз ще сторя всичко по силите си, за да бъда това… — Той сочи към дрехите си. — Как да ти докажа, че съм се променил?

— Аз също се промених — казвам му. — Вече не съм момичето, което бях преди. И извинявай, но тези дрехи… това не си ти.

— Нали това искаш.

— Грешиш, Алекс. Аз искам теб. Не фалшив образ. Определено те предпочитам в джинси и тениски, защото това е истинският Алекс.

Той свежда очи към одеянието си и се смее.

— Права си. — Поглежда отново към мен. — Някога каза, че ме обичаш. Още ли е така?

Сестра ми наблюдава с интерес нашия разговор. Тя ми се усмихва топло, което ми дава сили да му кажа истината.

— Никога не съм спирала да те обичам. Дори когато отчаяно се опитвах да те забравя, не можах.

Той въздъхва бавно и дълбоко и разтрива чело от облекчение. Очите му блестят, преливащи от емоции. Усещам, че моите отново се наливат със сълзи, и сграбчвам ризата му в юмрука си.

— Не искам постоянно да се караме, Алекс. Срещите ни трябва да са забавни. Любовта трябва да доставя радост. — Притеглям го към себе си. Искам да почувствам устните му върху моите. — Н-някога ще бъде ли тя радост за нас?

Устните ни почти се докосват, преди да се отдръпне от мен, но тогава той…

О. Боже. Мой.

Алекс се отпуска на едно коляно, държи ръцете ми в своите, а сърцето ми пропуска няколко удара.

— Бритни Елис, ще ти докажа, че аз съм момчето, в което ти повярва преди няколко месеца, и ще стана успелият мъж, какъвто мечтаеш да бъда. Планът ми е да те помоля да се омъжиш за мен в деня на дипломирането ни. — Той накланя глава и продължава с по-игрив тон: — И ти гарантирам, че животът ни ще е изпълнен с радост и забавления, е, навярно няма да се размине без някоя и друга караница, защото ти си страстна mamacita… но отсега очаквам с нетърпение нашите сдобрявания. Може би един ден дори ще можем да се върнем във Феърфийлд и да помогнем да се превърне в мястото, за което е мечтаел моят баща. Ти, аз и Шели. И всички други от семейство Фуентес, които искат да бъдат част от живота ни. Ще бъдем едно голямо, щуро мексиканско семейство. Какво мислиш? Mujer, ти владееш душата ми.

Не мога да сдържа усмивката си, докато избърсвам една самотна сълза от бузата си.

Как да не съм луда от любов по това момче? Времето, прекарано далеч от него, не бе променило нищо. Не мога да не му дам втори шанс. Обратното би означавало да се откажа от собственото си щастие.

Време е да рискувам и отново да се доверя.

— Шели, мислиш ли, че тя ще ме приеме обратно? — пита я Алекс, а косата му е опасно близо до пръстите й.

Но тя не сграбчва грубо някой кичур… само го потупва нежно по главата. Усещам как сълзите ми се търкалят на воля по страните ми.

— Да! — крещи Шели с мила, глупава усмивка.

Изглежда по-щастлива и спокойна, откогато и да било преди. Двамата ми най-обични хора са тук, с мен; какво повече бих могла да желая?

— Каква специалност се записа? — питам аз.

Алекс ме дарява с една от неустоимите си усмивки.

— Химия. А ти?

— Химия. — Обвивам ръце около врата му. — Целуни ме, за да проверим дали все още го имаме. Защото ти си моето сърце, моята душа и всичко останало помежду им.

Устните му най-сетне завладяват моите в най-страстната целувка на света.

Леле. Слънчевата система най-после е в пълен порядък и аз получих своя ден „Започни отначало“, при това дори без да съм го искала.