Симон Елкелес
Перфектна химия (3)

3
Бритни

— В тази кола косата ми става ситно къдрава като на овца, Сиера. Всеки път когато смъквам гюрука, добивам вид сякаш съм минала през торнадо — оплаквам се на най-добрата ми приятелка, докато свивам по Вайн Стрийт към феърфийлдската гимназия в своето ново сребристо беемве кабрио.

Външният вид е най-важен. Това е мотото, на което са ме научили моите родители и което управлява живота ми. Именно поради тази причина не казах нищо за беемвето, когато преди две седмици татко ми направи толкова екстравагантен подарък за рождения ден.

— Живеем на половин час път от Ветровития град — изтъква Сиера, вдигнала ръка срещу вятъра, докато се носим по шосето. — Чикаго не се слави с мекия си климат. Освен това, Брит, ти приличаш на гръцка богиня с развята буйна руса коса. Просто си нервна, че скоро отново ще видиш Колин.

Погледът ми се стрелва към снимката във формата на сърце, залепена върху арматурното табло на колата, от която се усмихваме двамата с Колин.

— Една раздяла през лятото променя хората.

— Разстоянията само укрепват любовта — парира Сиера философски. — Ти си капитан на мажоретките, а той на футболния отбор на гимназията. Двамата трябва да сте гаджета, иначе слънчевата система ще се разпадне.

През лятната ваканция Колин ми се обади няколко пъти от извънградската вила на родителите си, където почиваше с приятелите си, но аз не съм сигурна на какъв етап се намират нашите отношения в момента. Той се върна едва вчера вечерта.

— Много яки джинси — отбелязва Сиера, оглеждайки избелелия ми бразилски панталон. — Май често ще ги вземам назаем.

— Мама смята, че са ужасни — осведомявам я, докато се опитвам да пригладя непокорните си руси къдрици на светофара. — Казва, че приличат на купени от магазин за стоки втора употреба.

— Не й ли каза, че винтиджът отново е на мода?

— Да бе, сякаш ще ме чуе. Едва ми обърна внимание, когато я попитах за новата гледачка.

Никой не подозира какъв е животът в нашето семейство. Имам късмет, че Сиера ми е приятелка. Тя може да не разбира, но знае достатъчно, за да ме изслушва и да не говори на никого за обстановката у дома. Освен Колин, Сиера е единствената, която се е срещала със сестра ми.

Сиера отваря кутията с дисковете.

— Какво стана с последната гледачка?

— Шели отскубна кичур от косата й.

— Леле!

Влизам в училищния паркинг, замислена повече за сестра ми, отколкото да внимавам в пътя. Гумите на колата изсвистяват, когато спирам рязко, за да не се блъсна в момче и момиче на мотоциклет. Мислех, че мястото на паркинга е свободно.

— Гледай къде караш, кучко! — крещи Кармен Санчес, момичето на задната седалка на мотоциклета и ми показва среден пръст.

Очевидно е пропуснала лекцията за правилата на поведение по пътищата.

— Извинете — крещя и аз, опитвайки се да надвикам шума на мотора. — Мястото ми се стори свободно.

Чак тогава осъзнавам чии е моторът, в който едва не се блъснах. Шофьорът се обръща. Гневни тъмни очи. Бандана в червено и черно. Свличам се възможно най-ниско на седалката.

— О, по дяволите. Това е Алекс Фуентес — мърморя и потръпвам.

— Боже, Брит — шепне Сиера. — Иска ми се да доживея дипломирането. Да изчезваме оттук, преди да е убил и двете ни.

Алекс се взира злобно в мен, докато пуска стъпенката на мотоциклета. Дали ще ми се нахвърли?

Опитвам се да дам на заден, трескаво движейки скоростния лост напред и назад. Разбира се, не е изненада, че татко ми е купил кола с ръчни скорости, без да си направи труда да ме научи как да я управлявам.

Алекс пристъпва към колата. Инстинктите ми крещят да зарежа колата и да бягам презглава. Имам чувството, че съм заседнала на железопътни релси, а насреща влакът се носи с пълна скорост към мен. Хвърлям бърз поглед към Сиера, която отчаяно рови в чантата си. Да не е откачила?

— Не мога да превключа проклетата кола на заден. Имам нужда от помощ. Какво търсиш? — изсъсквам аз.

— Ами… нищо. Опитвам се да избегна погледите на тези двамата от „Кървавите латиноси“ — процежда приятелката ми през стиснати зъби. — Освен това мога да шофирам само с автоматични скорости.

Най-после успявам да налучкам задния ход и гумите изсвистяват пронизително, докато излизам на заден, опитвайки се да намеря друго свободно място.

След като паркирам в западния край на паркинга, възможно най-далеч от известния член на бандата с репутация, която може да изплаши най-яките футболисти във „Феърфийлд“, двете със Сиера се изкачваме по стъпалата на гимназията. За нещастие, Алекс Фуентес и останалите му приятели от бандата са окупирали входната врата.

— Мини покрай тях — шепне Сиера. — Каквото и да правиш, не ги поглеждай в очите.

Което е доста трудно, тъй като Алекс се изпречва пред мен и прегражда пътя ми.

Коя беше молитвата, която трябва да кажеш, преди да умреш?

— Ти си много скапан шофьор — изрича Алекс с лек латиноамерикански акцент, заел супермъжкарска поза.

С мускулестото си тяло и безупречното лице той може и да прилича на модел на „Абъркромби“, но по-скоро ще го снимат за полицейско досие, отколкото за модно списание.

Младежите от северната част обикновено не се смесват с тези от южната. И не защото ние се смятаме за нещо повече от тях, просто сме различни. Отраснали сме в един и същи град, но в абсолютно различни части. Ние живеем в големи къщи край езерото Мичиган, а те обитават схлупени постройки край железопътната линия. Ние изглеждаме, говорим и се държим различно. Не казвам, че това е добре или зле; просто така стоят нещата във Феърфийлд. И ако трябва да съм честна, по-голяма част от момичетата от южната част се отнасят към мен също като Кармен Санчес… ненавиждат ме заради това, което съм.

Или, по-точно, заради това, което си мислят, че съм.

Погледът на Алекс бавно се спуска по тялото ми, оглеждайки ме от главата до петите, после се връща обратно. Не за пръв път ме преценява момче, просто никога такъв като Алекс не го е правил толкова демонстративно… и толкова отблизо. Усещам как лицето ми пламва.

— Следващия път гледай къде караш — заявява той със студен и овладян глас.

Зная, че се опитва да ме изплаши. Той е професионалист в заплахите. Няма да му позволя да спечели малката си игра на сплашване, макар че стомахът ми се е свил, сякаш съм направила поне сто странични колела едно след друго. Изпъвам рамене и го измервам насмешливо, със същата презрителна усмивка, която използвам, за да държа на разстояние нахалниците.

— Благодаря за съвета.

— Ако някога ти потрябва истински мъж, за да те научи как да шофираш, аз мога да ти дам няколко урока.

Последвалите подсвирквания и дюдюкания карат кръвта ми да кипне.

— Ако беше истински мъж, щеше да ми отвориш вратата, вместо да ми препречваш пътя — изстрелвам, възхитена от остроумния си отговор, при все че коленете ми заплашват всеки миг да се огънат.

Алекс отстъпва назад, отваря вратата и ми се покланя, като че ли е личният ми иконом. Подигравката му е очевидна, той го знае, както и аз. Всички го знаят. Зървам Сиера, която продължава да рови отчаяно в чантата си. Тя е пълна скръб!

— Я си живей живота и се заеми с нещо по-интересно — подхвърлям ехидно.

— Като теб ли? Виж, cabrona^[1], нека ти кажа нещо — подхваща Алекс грубиянски. — Твоят живот не е истински, а фалшив. Също като теб.

— Това е по-добре, отколкото да живея като неудачник — контрирам, надявайки се, че думите ми ще го жегнат така силно, както неговите мен. — Също като теб.

Грабвам ръката на Сиера и я повличам към отворената врата. Дюдюкания и мръснишки подвиквания ни следват, докато влизаме в училище.

Най-после си позволявам да издишам, сетне се извръщам към Сиера.

Моята най-добра приятелка се блещи насреща ми, ококорила очи като палачинки.

— По дяволите, Брит! Да не би животът да ти е омръзнал или какво?

— Кое дава право на Алекс да тормози всеки, който се изпречва на пътя му?

— Ъ, може би пистолетът, който е скрил в панталона или цветовете на бандата, които носи — отвръща Сиера с глас, натежал от сарказъм.

— Той не е толкова глупав, че да носи оръжие в училище — изтъквам разумно. — И няма да се оставя да ме тормозят и плашат, независимо дали е той, или някой друг.

Поне в училище. Училището е единственото място, където мога да поддържам своя „идеален“ образ; всички тук ми вярват. При мисълта, че започва последната ни година в гимназията, внезапно се изпълвам с въодушевление и разтърсвам раменете на Сиера.

— Сега сме най-големите — оповестявам със същия ентусиазъм, който използвам като капитан на мажоретките, когато окуражаваме момчетата по време на футболните мачове.

— И какво от това?

— Ами това, че от сега нататък всичко ще бъде и-д-е-а-л-н-о.

Звънецът иззвънява, макар че не е точно звънец, защото миналата година училищният съвет гласува да се заменят звънците с музика в междучасията. В момента се разнася популярната песен „Летни нощи“ от „Брилянтин“^[2]. Сиера тръгва по коридора.

— Аз ще се погрижа да имаш и-д-е-а-л-н-о погребение — мърмори тя. — С цветя и всичко останало.

— Кой е умрял? — разнася се глас зад мен.

Извръщам се и виждам Колин. Светлата му коса е изрусяла още повече от лятното слънце, а усмивката му е толкова широка, че заема почти цялото му лице. Иска ми се да имах огледало, за да проверя дали гримът ми не се е размазал. Но Колин ще излиза с мен дори и ако е размазан, нали? Затичвам се към него и го прегръщам от сърце.

Той ме притиска силно, целува ме леко по устните и се отдръпва.

— Кой е умрял? — пита отново.

— Никой — отвръщам. — Забрави за това. Забрави за всичко, освен за мен.

— Няма нищо по-лесно, особено след като изглеждаш толкова дяволски секси. — Колин отново ме целува. — Извинявай, че не ти се обадих. Но снощи беше истинска лудница, докато оправя багажа и така нататък.

Усмихвам му се, щастлива, че лятната раздяла не е променила отношенията ни. Слънчевата система е в безопасност, поне засега.

Колин ме прегръща през раменете и в този момент входната врата се отваря. Алекс и приятелите му нахлуват вътре, като че ли са дошли да завладеят училището.

— Защо изобщо идват на училище? — мърмори толкова тихо Колин, че само аз го чувам. — И без това половината от тях ще го зарежат още преди края на учебната година.

Погледът ми се среща за секунда с този на Алекс и по гърба ми пробягват тръпки.

— Тази сутрин едва не блъснах мотоциклета на Алекс Фуентес — казвам на Колин, когато Алекс вече не може да ни чуе.

— По-добре да го беше блъснала.

— Колин — мъмря го аз.

— Поне щеше да има нещо вълнуващо през първия ден. Това училище е пълна скука.

Пълна скука? Аз едва не катастрофирах, едно момиче от южната част ми показа среден пръст и бях подложена на тормоз от опасен член на банда пред училищните врати. Ако това беше някакъв знак, очертаващата се последна година щеше да бъде всичко друго, но не и скучна.