Симон Елкелес
Перфектна химия (51)

51
Бритни

Стоя пред автосервиза на Енрике и дишам дълбоко, за да се успокоя. Черната тойота камри не се вижда наоколо, затова решавам, че Алекс е сам.

Възнамерявам да съблазня Алекс.

Ако облеклото ми не привлече вниманието му, значи, нищо не е в състояние. Въоръжила съм се с всичко… с цялата си артилерия. Чукам леко на вратата, затварям очи и се моля всичко да стане по план.

Разтварям дългото си сребристо сатенено яке и голата ми кожа настръхва от студения нощен въздух. Когато скърцането на вратата ме известява за появата на Алекс, бавно отварям очи. Но не черните очи на Алекс се вторачват слисано в оскъдно облеченото ми тяло. Това е Енрике, който се блещи в захлас срещу розовия дантелен сутиен и миниполичката ми на мажоретка, сякаш е спечелил шестица от тотото.

Пламвам от срам и бързо се загръщам с якето. Ако можех да се увия два пъти, щях да го направя.

— Ъ, Алекс — смее се Енрике. — Дошло е да те види едно пакостливо духче, което иска лакомство или заплашва с пакост.

Лицето ми навярно е добило моравочервен оттенък като на цвекло, но аз съм решена да стигна докрай. Тук съм, за да докажа на Алекс, че няма да го изоставя.

— Кой е? — разнася се гласът на Алекс някъде от дъното на гаража.

— Аз тъкмо тръгвам — мърмори Енрике и се шмугва покрай мен. — Кажи на Алекс да заключи. Adios.^[1]

Енрике пресича тъмната улица, тананикайки си някаква мелодия.

— Хей, Енрике. ¿Quién está ahi?^[2] — Гласът на Алекс заглъхва, когато приближава до входа на автосервиза. Поглежда ме презрително. — Изгуби ли се, или колата ти се повреди?

— Нито едното от двете — отвръщам.

— Просиш лакомства и заплашваш с пакост в моята част на града?

— Не.

— Всичко свърши, mujer. ¿Me oyes?^[3] Защо продължаваш да се вреш в живота ми и ми мътиш главата? Освен това, не трябваше ли да си на бала по случай Хелоуин с някакво колежанче?

— Разкарах го. Може ли да поговорим?

— Слушай, затънал съм до гуша в работа. Защо си дошла? И къде е Енрике?

— Той, ъ, тръгна си — пелтеча нервно. — Май го изплаших.

— Ти? Едва ли.

— Показах му как съм облечена под якето.

Веждите на Алекс се стрелват нагоре.

— Пусни ме вътре, преди да съм измръзнала до кости. Моля те. — Озъртам се. Сега мракът ми се струва подканващ и кръвта ми кипва във вените. Загръщам се по-плътно с якето, цялата съм настръхнала. Треперя.

Той въздъхва, отдръпва се да вляза и заключва вратата. Слава богу, в средата на помещението има калорифер. Заставам пред него и разтривам ръцете си.

— Слушай, истината е, че се радвам, че си тук. Но ние не скъсахме ли?

— Искам да ни дам още един шанс. Беше истинско мъчение да се преструвам, че сме само партньори по химия. Липсваше ми. А аз на теб?

Той ме поглежда скептично. Главата му е наклонена настрани, сякаш не е сигурен, че е чул правилно.

— Знаеш, че все още съм член на „Кървавите“.

— Зная. Ще приема това, което можеш да ми дадеш, Алекс.

— Никога няма да мога да оправдая очакванията ти.

— А ако ти кажа, че нямам никакви очаквания?

Той поема дълбоко дъх и бавно го изпуска. Виждам, че мисли усилено над думите ми, защото изражението му става сериозно.

— Ето какво предлагам. Прави ми компания, докато приключа с вечерята. Няма дори да питам какво имаш… или нямаш… под това яке. Става ли?

Аз се усмихвам неуверено и приглаждам косата си.

— Става.

— Не е нужно да го правиш заради мен — изрича той и отдръпва ръката ми. — Ще донеса одеяло, за да не се изцапаш.

Аз чакам, докато той вади от шкафа чисто светлозелено вълнено одеяло.

Двамата сядаме върху одеялото и Алекс поглежда часовника си.

— Искаш ли малко? — пита и сочи вечерята си.

Може би храната малко ще ме успокои.

— Какво е това?

— Енчилада. Mi ’amá прави страхотни енчилади. — Той забучва малко парче на вилицата и ми го подава. — Ако не си свикнала с толкова люта храна…

— Обичам люто — прекъсвам го и лапвам парчето.

Започвам да дъвча, наслаждавайки се на букета от подправки. Но когато преглъщам, езикът ми започва да пламти. Вкусът отстъпва на заден план и в момента усещам в устата си единствено изгарящ огън.

— Доста е люто — успявам да промълвя, докато се опитвам да преглътна.

— Казах ти. — Алекс ми подава чашата, от която пие. — Ето, пийни. Млякото обикновено много помага, но имам само вода.

Грабвам чашата. Течността охлажда езика ми, но когато изпивам водата, пламъците отново избухват.

— Вода… — умолявам аз.

Той напълва друга чаша.

— Ето, пийни още, макар да не мисля, че много ще помогне. Скоро само ще мине.

Вместо да изпия водата, този път просто пъхам език във водата и го държа там. Ахх…

— Добре ли си?

— Дооле ли иглеетам? — питам.

— С този език, потопен във водата, всъщност изглеждаш много еротично. Искаш ли още една хапка? — предлага той дяволито, като онзи Алекс, когото познавам.

— Ммм, блаооля, нее.

— Езикът ти още ли гори?

Изваждам езика си от водата.

— Имам чувството, че по него тъпчат цяла армия футболисти с бутонките си.

— Леле — засмива се Алекс. — Знаеш ли, чух веднъж, че целувките потушават огъня.

— Това един от евтините ти номера ли е, за да ми подскажеш, че искаш да ме целунеш?

Той се вглежда в очите ми и тъмният му взор приковава моя.

— Querida, аз винаги искам да те целуна.

— Боя се, че няма да е толкова лесно, Алекс. Искам отговори. Първо отговорите, а после целувките.

— Затова ли дойде тук гола под това яке?

— Кой ти е казал, че отдолу съм гола? — питам и се навеждам по-близо към него.

Алекс оставя чинията настрани.

Дори устата ми да продължава да гори, аз почти не забелязвам. Време е да взема нещата в свои ръце.

— Хайде да поиграем на една игра, Алекс. Аз я наричам „Задай въпрос, после се съблечи“. Всеки път когато ти задаваш въпрос, трябва да свалиш една дреха. Всеки път когато аз задавам въпрос, аз трябва да сваля една.

— Струва ми се, че аз мога да задам седем въпроса, querida. Ти колко можеш?

— Сваляй нещо, Алекс. Вече зададе първия си въпрос.

Той кимва в знак на съгласие и изритва едната си обувка.

— Защо не започна с тениската? — интересувам се аз.

— Предполагам, осъзнаваш, че зададе въпрос. Мисля, че е твой ред да…

— Не съм задала въпрос — настоявам.

— Ти ме попита защо не започнах с тениската — ухилва се той.

Пулсът ми се ускорява. Аз смъквам поличката си на мажоретка, но без да отгръщам дългото яке.

— Сега са четири.

Той се опитва да изглежда равнодушен, но в очите му се чете глад, какъвто съм виждала и преди. И онази глупава усмивка е изчезнала напълно, докато облизва устните си.

— Ужасно ми се пуши. Жалко, че отново ги отказах. Четири ли каза?

— Това прозвуча подозрително като въпрос, Алекс.

Той клати глава.

— Не, умнице, не беше въпрос. Макар че беше добър опит, не мога да отрека. Хм, да видим. Каква е истинската причина да дойдеш тук?

— Защото исках да ти покажа колко много те обичам — отговарям.

Алекс примигва няколко пъти, но не показва други емоции. Този път изхлузва тениската през главата. Захвърля я настрани, разголвайки бронзовата си мускулеста гръд.

Аз се накланям още по-близо към него, надявайки се да го изкуша и да го накарам да изгуби самообладание.

— Искаш ли да отидеш в колеж? Истината.

Той се колебае.

— Да. Ако животът ми беше различен.

Аз изритвам единия сандал.

— Правила ли си секс с Колин?

— Не.

Той сваля дясната си обувка, без да откъсва очи от моите.

— А ти правил ли си секс с Кармен? — питам.

Той отново се колебае.

— Не искаш да чуеш това.

— Напротив, искам. Искам да зная всичко. С колко момичета си бил, кое е момичето, с което си спал за първи път…

Алекс потрива тила си, сякаш има някакъв стегнат възел, който се опитва да разхлаби.

— Това са много въпроси. Замълчава нерешително. — Кармен и аз… ами, хм, правили сме секс. Последният път беше през април, когато разбрах, че спи с всички наоколо. Преди Кармен всичко бе като в мъгла. Това беше една година, когато на всеки няколко седмици се срещах с различно момиче. С повечето съм спал. Беше някаква лудост.

— Винаги ли си използвал предпазни средства?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли за първия път?

— Първият ми път беше с Исабел.

— Исабел Авила? — слисвам се аз.

Той кима.

— Не е каквото мислиш. Случи се през лятото, преди първата година в гимназията. И двамата искахме да се отървем от девствеността и да открием за какво е цялата тази шумотевица около секса. Беше пълен провал. Аз се пипках непохватно и не знаех какво да правя, а тя се смя през повечето време. И двамата се съгласихме, че да го правиш с приятел, когото смяташ почти за роднина, е възможно най-лошата идея. Добре, разказах ти всичко. А сега, ако обичаш, свали това глупаво яке.

— Не още, muchacho^[4]. Ако си спал с толкова много жени, откъде да съм сигурна, че не си пипнал някоя болест? Изследвал ли си се?

— В клиниката, когато ми слагаха скоби на раната на рамото, ми направиха изследвания. Повярвай ми, чист съм.

— Аз също. Само в случай че се питаш. — Събувам и другия сандал, доволна, че той не ме накара да се почувствам глупаво, нито се заяде, задето му зададох повече от един въпрос. — Твой ред е.

— Някога мислила ли си да се любиш с мен?

Събува чорапа си още преди да отговоря на въпроса му.