Симон Елкелес
Перфектна химия (37)

37
Бритни

— Още не мога да повярвам, че си скъсала с Колин. — Сиера лакира ноктите си седнала на леглото ми след вечеря. — Надявам се, че някой ден няма да съжаляваш за решението си, Брит. Двамата бяхте заедно толкова дълго. Мислех, че го обичаш. Да знаеш, ти разби сърцето му. Той се обадил на Дъг, разплакан.

Аз се изправям.

— Искам да бъда щастлива. А Колин вече не ме прави щастлива. Той призна, че ми е изневерил през лятото с някакво друго момиче, с което се запознал. Спал е с нея, Сиера.

— Какво? Не мога да повярвам!

— Повярвай ми. Връзката ми с Колин приключи, когато той замина през лятото. Просто на мен ми отне известно време, за да разбера, че повече не мога да се преструвам.

— Да не би да се интересуваш от Алекс? Колин смята, че двамата с партньора ти по химия смесвате не само химически съставки.

— Няма такова нещо — лъжа аз.

Въпреки че Сиера е най-добрата ми приятелка, тя вярва, че между хората съществуват класови различия. Искам да й кажа истината, но не мога. Поне не сега.

Сиера завинтва капачката на шишенцето с лак и изсумтява.

— Брит, аз съм най-добрата ти приятелка, независимо дали го вярваш, или не. И в момента ме лъжеш. Признай.

— Какво искаш да ти кажа?

— Опитай с истината, за разнообразие. За бога, Брит. Разбирам, че не желаеш Дарлин да знае каквото и да било, защото тя възприема всичко прекалено надълбоко и емоционално. Мога да разбера и защо не искаш тройният М-фактор да знае всичко. Но това съм аз. Най-добрата ти приятелка. Тази същата, която знае за Шели и е виждала как майка ти беснее и ти крещи.

Сиера грабва чантата си и премята дръжката през рамо.

Не искам тя да ми се сърди, но в същото време ми се ще поне малко да й обясня как стоят нещата.

— Ами ако пожелаеш да споделиш нещо с Дъг? Не искам да те поставям в неудобно положение да се налага да го лъжеш.

Сиера ме удостоява с презрителна усмивка, която доста напомня на тази, която аз постоянно използвам.

— Майната ти, Брит. Благодаря ти, задето ме накара да се почувствам така, сякаш най-добрата ми приятелка не ми се доверява. — Преди да излезе от стаята, тя се обръща и додава: — Нали си чувала да казват за някои, че имат избирателен слух? Е, ти имаш избирателна откровеност. Днес в коридора те видях да водиш дълъг разговор с Исабел Авила. Ако не те познавах по-добре, щях да реша, че й споделяш някакви важни тайни. — Тя вдига оправдателно ръце. — Добре де, признавам, че изревнувах, задето най-добрата ми приятелка си шепне доверително с друго момиче, а не с мен. Обади ми се, когато наистина разбереш, че ти желая само най-доброто.

Тя е права. Но случващото се между мен и Алекс е толкова ново, че се чувствам уязвима. Исабел е единствената, която знае за мен и Алекс, затова потърсих нея.

— Сиера, ти си най-добрата ми приятелка. Знаеш го — казвам с надеждата, че тя е уверена, че това е самата истина.

Може и да имам проблеми с доверието, но това не променя факта, че тя е най-близката ми приятелка.

— Тогава започни да се държиш като такава.

* * *

Изтривам капката пот, която се стича от веждата ми, докато пътувам към мястото на срещата с Алекс, за да отидем на сватбата.

Избрах да облека тясна кремава рокля с тънки презрамки. Тъй като зная, че родителите ми ще си бъдат у дома, когато се прибера, напъхах в сака за спортната зала дрехи, с които да се преоблека. Когато се върна, мама ще види Бритни, която очаква да види — идеалната дъщеря. На кого му пука, че това е само фасада, след като я прави щастлива. Сиера беше права; аз наистина имам избирателна откровеност.

Колата ми завива зад ъгъла и поема по алеята към автосервиза. Когато зървам Алекс да ме чака на паркинга, облегнат на мотоциклета, сърцето ми пропуска един удар.

О, боже! В беда съм.

Вечната бандана е изчезнала. Гъстата черна коса на Алекс пада на челото му и сякаш подканва да я отметнеш назад. Черен панталон и черна копринена риза са заменили продраните джинси и тениската. Той прилича на млад мексикански авантюрист. Не мога да сдържа усмивката си, докато паркирам редом с него.

— Querida, изглеждаш така, сякаш имаш някаква тайна.

Имам, мисля си, докато излизам от колата. Ти.

— Dios mio. Изглеждаш… preciosa^[1].

Завъртам се.

— Роклята добре ли е?

— Ела тук — казва той и ме притегля към себе си. — Вече не ми се ходи на сватба. Предпочитам да те имам само за себе си.

— Няма начин — заявявам и бавно прокарвам пръст по брадичката му.

— Не ме дразни.

Обичам тази закачлива страна на Алекс. Тя ме кара да забравя за всички онези демони.

— Дойдох, за да видя латиноамериканска сватба, и точно това очаквам — цупя кокетно устни.

— А аз си помислих, че си дошла, за да бъдеш с мен.

— Имаш голямо его, Фуентес.

— Имам и други големи неща. — Той ме притиска към колата, а дъхът му пари кожата ми по-силно от обедното слънце. Затварям очи и очаквам да усетя устните му върху своите, но вместо това чувам гласа му: — Дай ми ключовете от колата — шепне дрезгаво, протяга се зад гърба ми и ги измъква от ръката ми.

— Не смяташ да ги хвърлиш в храстите, нали?

— Не ме изкушавай.

Алекс отваря вратата на колата и се плъзга на шофьорската седалка.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — питам сконфузено.

— Не. Ще паркирам колата ти в сервиза. За да не я отмъкнат. Това е официална среща. Аз карам.

Соча към мотоциклета му.

— Не се надявай, че ще се кача на онова нещо.

Лявата му вежда леко се повдига.

— И защо не? Да не би „Хулио“ да не е достатъчно добър за теб?

— „Хулио“? Нарекъл си мотоциклета си „Хулио“?

— В чест на прачичо ми, който е помогнал на родителите ми да дойдат тук от Мексико.

— Нямам нищо против „Хулио“. Просто не искам да се качвам на него в тази къса и тясна рокля. Освен ако не искаш всички, които пътуват зад нас да зяпат бикините ми.

Той потрива замислено брадичката си.

— Би било убийствена гледка за чувствителните очи.

Скръствам ръце пред гърдите.

— Шегувам се. Ще вземем колата на братовчед ми.

Качваме се в черната тойота камри, паркирана на отсрещната страна на улицата.

След като изминаваме няколко километра, той измъква цигара от пакета върху предното табло. Щракването на запалката ме кара да потръпна.

— Какво? — пита Алекс.

Запалената цигара виси от устните му.

Той има право да пуши, ако иска. Това може и да е официална среща, но аз не съм му официално гадже или нещо такова. Клатя глава.

— Нищо.

Чувам как издиша, а цигареният дим дразни ноздрите ми дори повече от парфюма на мама. Свалям стъклото на прозореца до долу и потискам кашлицата.

Когато спираме на светофара, Алекс ме поглежда.

— Ако имаш проблем с моето пушене, ми кажи.

— Добре, имам проблем с твоето пушене — заявявам му.

— Защо не ми каза по-рано? — пита той и смачква цигарата в пепелника на колата.

— Не мога да повярвам, че наистина ти харесва — отбелязвам, когато отново потегляме.

— Отпуска ме.

— Аз изнервям ли те?

Погледът му се отмества от моите очи към гърдите и се плъзва надолу по бедрата ми, докъдето стига краят на роклята.

— В тази рокля — да.