Симон Елкелес
Перфектна химия (57)

57
Бритни

Днес е първи април. Не съм виждала Алекс от пет месеца, от онзи ден след престрелката. Слуховете за Пако и Алекс постепенно заглъхнаха и извънредно дошлите психолози и социални работници напуснаха училището.

Миналата седмица казах на социалната работничка, че съм спала повече от пет часа, което беше лъжа. След като Алекс бе прострелян, имам проблем със съня — винаги се събуждам посред нощ, тъй като мозъкът ми не спира да анализира онзи ужасен разговор, състоял се между мен и Алекс в болницата. Социалната работничка каза, че ще мине дълго време, преди да се отърся от чувството на предателство.

Проблемът е, че не се чувствам предадена. По-скоро тъжна и пуста, като спукан балон с изпуснат въздух. След цялото това време, аз все още лягам в леглото и дълго се взирам в неговите снимки в мобилния ми телефон, направени в онази нощ, когато бяхме в клуб „Мистик“.

След като го изписаха от болницата, той напусна училище и изчезна. Може и да е излязъл физически от живота ми, но Алекс винаги ще бъде част от мен. Не мога да го оставя да си отиде, дори и да искам.

Единственото хубаво нещо, случило след оттогава, е това, че семейството ми отведе Шели в Колорадо, за да й покажат дома „Слънчева земя“, и моята сестра наистина го хареса. Там всеки ден се организират мероприятия, спортуват и дори на всеки три месеца ги посещават знаменитости. Когато Шели чу, че тук идват прочути музиканти и артисти и изнасят концерти и представления, щеше да падне от инвалидната количка, ако не беше завързана с предпазния колан.

Беше много тежко да оставя сестра ми сама да избере своето бъдеще, но го направих. И не се сринах. Мисълта, че това е неин избор, ме кара да се чувствам много по-добре.

Но сега съм сама. Когато си тръгна, Алекс отнесе със себе си част от сърцето ми. И аз пазя ревниво всичко, което ми остана. Стигнах до заключението, че единственият живот, който ще контролирам занапред, ще е моят. Алекс избра своя път. И реши да го извърви без мен.

В училище избягвам приятелите на Алекс и те също ме отбягват. Всички се преструваме, че началото на учебната година просто не го е имало. С изключение на Исабел. Понякога разговаряме, но е болезнено. Помежду ни съществува мълчаливо разбиране, което ми помага — зная, че още някой друг преживява същата болка, с която се опитвам да се справя и аз.

Когато през май месец отварям шкафчето си, преди часа по химия, виждам чифт уормъри за ръце да висят на кукичките вътре. Най-кошмарната нощ в живота ми се завръща и се стоварва със страшна сила отгоре ми.

Нима Алекс е бил тук? Той ли ги е оставил в моето шкафче?

Колкото и да искам да го забравя, не мога. Четох, че паметта на златните рибки продължава пет минути. Завиждам им. Моите спомени за Алекс, моята любов към него ще продължат, докато съм жива.

Притискам уормърите за ръце към гърдите си и бавно се свличам на колене до шкафчето. Давам воля на сълзите и тихо ридая. Пфу! Аз съм само жалко човешко подобие, празна обвивка.

Сиера застава до мен.

— Брит, какво се е случило?

Нямам сили да се движа. Не мога да се овладея.

— Хайде, стани — казва тя и ме изправя. — Всички гледат.

Дарлин минава покрай нас.

— Ама сериозно, не е ли крайно време да забравиш бившето си гадже, онзи гангстер, който те заряза? Направо си жалка — изрича тя презрително на достатъчно висок глас, за да е сигурна, че всички около нас я чуват.

Колин се появява редом с нея. Поглежда ме намръщено.

— Алекс е получил това, което е заслужил — изсъсква.

Независимо дали е правилно, или не, бори се за това, в което вярваш. Ръцете ми вече са свити в юмруци, когато се нахвърлям отгоре му. Той избягва удара, сграбчва ме за китките и ги извива зад гърба ми.

Дъг пристъпва напред.

— Пусни я, Колин.

— Не се бъркай, Томпсън.

— Човече, да я унижаваш, задето те изостави заради друго момче, е низко и подло.

Колин ме бута настрани и запретва ръкави.

Не мога да позволя Дъг да се бие вместо мен.

— Ако искаш да се биеш с него, първо трябва да се справиш с мен — заявявам.

За моя изненада, Исабел застава пред мен.

— А за да се добереш до нея, трябва да минеш през мен.

Сиера пристъпва до Исабел.

— Също и през мен.

Едно мексиканско момче, на име Сам, подбутва Гари Франкел към Исабел.

— Този тип може да счупи ръката ти само с един замах, тъпако. Махай се от погледа ми, преди да го насъскам срещу теб — заявява Сам.

Гари, облечен с риза в коралов цвят и бял панталон, изръмжава, опитвайки се да изглежда като печен бандит. Не му се получава.

Колин се озърта наляво и надясно за подкрепа, но напразно.

Аз примигвам невярващо. Може би Вселената преди е била в безпорядък, но сега всичко е в пълен ред.

— Да вървим, Колин — нарежда Дарлин. — Не се нуждаем от тези жалки неудачници. — Двамата се отдалечават заедно. Аз почти ги съжалявам. Почти.

— Толкова се гордея с теб, Дъги! — изписква Сиера и се хвърля на врата му. Те тутакси започват да се целуват, без да ги е грижа кой ги гледа или за училищния правилник за публична проява на чувствата.

— Обичам те — казва Дъг, след като двамата най-после се откъсват един от друг, за да си поемат глътка въздух.

— Аз също те обичам — гука Сиера в отговор.

— Наемете си стая в хотел! — крещи някой от съучениците ни.

Но те продължават да се целуват, докато от високоговорителите не се разнася мелодията за началото на следващия час. Множеството се разпръсва. Аз все още притискам уормърите за ръце към гърдите си.

Исабел коленичи до мен.

— Знаеш ли, аз така и не казах на Пако за чувствата ми към него. Не посмях да рискувам, а сега е прекалено късно.

— Съжалявам, Иса. Но аз рискувах и изгубих Алекс, може би за теб така дори е по-добре.

Тя свива рамене и аз разбирам, че се опитва да се стегне, за да не рухне и да не се разплаче насред гимназията.

— Предполагам, че все някога ще го преживея. Не е много вероятно, но нищо не пречи да се надявам, нали? — Тя изпъва рамене и се изправя, надянала маската на храбро и силно момиче. Наблюдавам я, докато влиза в клас, и се питам дали разговаря за това с другите си приятелки, или споделя само с мен.

— Да вървим — подканва ме Сиера, след като се изтръгва от обятията на Дъг, и ме повлича към изхода. Аз изтривам очите си с опакото на ръката и сядам на тротоара до колата на Сиера. Не ми пука, че ще пропусна часа.

— Добре съм, Сиера. Наистина.

— Не, не си добре. Брит, аз съм най-добрата ти приятелка. Ще бъда с теб преди и след гаджетата ти. Така че, излей си душата. Цялата съм в слух.

— Аз го обичах.

— Каква изненада, Шерлок! Кажи ми нещо, което не зная.

— Той ме използва. Правил е секс с мен, за да спечели един бас. А аз все още го обичам. Сиера, аз съм наистина жалка.

— Правила си секс и не си ми казала? Искам да кажа, мислех, че това е само слух. Нали се сещаш, от онези, лъжливите.

Закривам засрамено лице с шепи.

— Шегувам се. Дори не искам да зная. Добре де, искам, но само ако ти имаш желание да ми разкажеш — уверява ме Сиера. — Забрави за това сега. Виждала съм как Алекс винаги те гледаше, Брит. Тъкмо заради това се примирих с връзката ви. Няма начин да се е преструвал. Не зная кой ти е казал за онзи предполагаем бас…

Вдигам глава.

— Той ми каза. И приятелите му потвърдиха. Защо не мога да го забравя?

Сиера клати глава, като че ли прогонва думите, които току-що й казах.

— Да караме поред. — Тя ме хваща за брадичката и ме заставя да я погледна. — Първо, Алекс имаше чувства към теб, независимо дали е признал, или не. И ти го знаеш, Брит, иначе нямаше да стискаш тези уормъри за ръце, сякаш са най-ценното нещо на света. Второ, Алекс вече е извън живота ти, но ти трябва да се стегнеш и да продължиш по своя път, дори и да не е лесно. Дължиш го на себе си, на неговия малко смешен и шантав приятел Пако, както и на мен.

— Не мога да спра да мисля, че той нарочно ме отблъсна. Само да можех да поговоря с него, щях да получа всички отговори.

— Може би и той няма отговори. Затова е заминал. Ако той иска да се откаже от живота и да обърне гръб на това, което е право пред очите му, така да бъде. Но ти трябва да му покажеш, че си по-силна от това.

Сиера е права. За пръв път чувствам, че мога да се справя, да издържа и да изкарам до края на учебната година. Алекс взе част от сърцето ми през онази нощ, когато се любихме, и тя завинаги ще му принадлежи. Но това не означава, че животът ми трябва да спре. Не мога вечно да тичам след призраци.

Сега съм по-силна. Или поне се надявам, че съм.

* * *

Две седмици по-късно аз оставам последна в съблекалнята, за да се преоблека за физическо. Потракването на приближаващи токчета ме заставя да вдигна глава. Кармен Санчес. Не се паникьосвам. Вместо това стоя с изправени рамене и гледам право към нея.

— Знаеш ли, той се е връщал във Феърфийлд — казва ми тя.

— Зная — отвръщам и си припомням уормърите за ръце, окачени в шкафчето ми. Но си е тръгнал. Като шепот на вятъра в листата — бил е там и сетне е изчезнал.

Тя изглежда нервна, уязвима.

— Сещаш ли се за онези огромни плюшени играчки, които раздават като награди по време на карнавал? От тези, които никой не печели, освен малцината късметлии. Аз никога не съм печелила такава.

— Да. Аз също никога не съм печелила.

— Алекс беше моята награда. Мразех те, задето ми го отне — признава тя.

Свивам рамене.

— Да, ами спри да ме мразиш. Аз също го изгубих.

— Вече не те мразя — заявява тя. — Преодолях го и вървя напред.

Аз преглъщам и изричам със стегнато гърло:

— Аз също.

Кармен се киска. И тогава, точно преди да излезе от съблекалнята, я чувам да мърмори под нос:

— Обаче е дяволски сигурно, че Алекс определено не е.

Какво би могло да означава това?