Симон Елкелес
Перфектна химия (15)

15
Бритни

Едно нещо в този живот е съвсем сигурно — няма да се целувам с Алекс Фуентес.

Благодарение на госпожа Питърсън през цялата седмица бяхме много заети с опити и нямахме никакво време за разговори, освен за това, кой да запали бунзеновата горелка. Макар че всеки път когато погледнех към превързаната ръка на Алекс, си спомнях как го ударих.

Опитвам се да не мисля за него, докато си слагам гланц за устни за срещата ми с Колин. Петък вечер е и ние ще ходим на вечеря и кино.

След като се проверих два и три пъти в огледалото и закопчах на китката си гривната от „Тифани“, която той ми подари миналата година за годишнината ни, се отправих към задния двор, където беше сестра ми с физиотерапевта си. Мама, в пухкав розов халат, е излегната на един шезлонг и чете някакво списание за домашен интериор.

Наоколо цари тишина, като се изключи гласът на физиотерапевта, инструктиращ Шели.

Мама оставя списанието. Изражението й е намръщено и строго.

— Брит, най-късно до десет и половина да си тук.

— Ние ще ходим на кино от осем, мамо. Ще се върна веднага, след като свърши филмът.

— Чу какво ти казах. Не по-късно от десет и половина. Ако се налага, ще излезеш преди края на филма, за да си навреме у дома. Родителите на Колин няма да уважават момиче, което не спазва вечерния час.

Раздава се входният звънец.

— Това навярно е той — казвам.

— По-добре побързай да отвориш. Нали знаеш, че момче като него няма да чака вечно.

Аз тичам към вратата, преди мама да ме изпревари и да направи и двете ни за смях. Колин стои на прага с десетина червени рози в ръка.

— За теб — подава ми ги той, а аз съм шашната.

Леле! Чувствам се глупаво, задето толкова много мисля за Алекс през последната седмица. Прегръщам Колин и го целувам истински, по устните.

— Изчакай да ги натопя във вода — изчуруликвам и отстъпвам, за да влезе.

Тананикам си щастливо, докато вървя към кухнята, вдъхвайки сладкото ухание на цветята. Докато наливам вода във вазата, се питам дали Алекс някога е купувал цветя на приятелката си. Той навярно поднася на гаджетата си наточени ножове, в случай че им потрябва надеждно оръжие, докато са на среща с него. Да съм с Колин, е толкова…

Скучно?

Не. Ние не сме скучни. С него се чувствам в безопасност. Удобно. Приятно и уютно.

След като подрязвам краищата на розите и ги подреждам във вазата, откривам Колин да разговаря любезно с мама във вътрешния двор, нещо, което не ми се ще да прави.

— Готов ли си? — питам.

Колин ме озарява с ослепително бялата си суперусмивка за милион долара.

— Аха.

— Да я върнеш в десет и половина — подвиква след нас мама. Като че ли момиче с вечерен час е еквивалент на висок морал.

— Разбира се, госпожо Елис — отвръща Колин чинопочитателно.

— Кой филм ще гледаме? — питам, когато вече сме в мерцедеса му.

— Промяна в плановете. От фирмата на баща ми са осигурили билети за мача на „Къбс“^[1]. В ложа точно зад хоума^[2]. Бебче, ще гледаме къбитата!

— Жестоко! Ще успеем ли да се върнем до десет и половина?

Защото не се съмнявам, че мама ще ме чака на вратата.

— Ако няма допълнителни ининги^[3]. Да не би майка ти да мисли, че ще се превърнеш в тиква или нещо подобно?

Аз улавям ръката му.

— Не. Просто, ами не искам да я разстройвам.

— Не се обиждай, но майка ти е странна. Разбира се, тя е МКБИ^[4] но е суперчудачка.

Пускам ръката му.

— Пфу! Колин ти току-що нарече мама МКБИ! Това е пълна отврат!

— Стига, Брит. — Той ме стрелва с поглед. — Тя прилича по-скоро на твоя сестра, отколкото на твоя майка. Много е секси.

Трябва да призная, че мама почти не излиза от фитнеса и тялото й е по-скоро като на трийсет, отколкото на четиресет и пет годишна. Но ми се струва пълна гнус гаджето ми да смята мама за секси.

Когато пристигаме на стадион „Ригли“, Колин ме повежда към ложата на баща си. Вътре е пълно с важни адвокати от известни чикагски юридически фирми. Родителите на Колин ни поздравяват. Майка му ме прегръща и целува въздуха до бузата ми, преди да се смеси с останалите.

Аз наблюдавам как Колин разговаря с хората наоколо. Чувства се като у дома си, като риба във вода. Ръкува се, усмихва се широко и се смее на вицовете на всички, независимо дали са забавни, или не.

— Искаш ли да седнем на онези места? — пита ме той, когато отново ме повежда към ложата, след като сме купили хотдози и безалкохолни от бара. — Надявам се следващото лято да ме приемат на стаж в „Харис, Лундсторм и Уолас“ — шепне ми доверително, — затова трябва да пообщувам малко с тези хора.

Когато господин Лундсторм се появява до нас, Колин превключва на делова вълна. Аз го наблюдавам с възхищение как разговаря с господин Лундсторм, все едно са стари приятели. Гаджето ми действително умее да общува с лекота и да очарова събеседниците си.

— Чувам, че искаш да поемеш по стъпките на баща си — подема господин Лундсторм.

— Да, сър — отвръща Колин и двамата започват да обсъждат футбол, акции и всичко, което хрумва на Колин, за да накара господин Лундсторм да говори.

Меган се обажда на мобилния и аз я осведомявам за мача. Двете си бъбрим, докато аз чакам Колин да свърши разговора с господин Лундсторм. Тя ми казва, че си прекарала супер в новия клуб „Мистик“, където пускали тийнейджъри под двайсет и една. Твърди, че на двете със Сиера много ще ни хареса.

При седмия ининг двамата с Колин ставаме и запяваме химна на северноамериканския бейзбол „Take Me Out to the Ball Game“. Пеем абсолютно фалшиво, но това няма значение, защото хилядите фенове на „Къбс“ около нас пеят не по-малко фалшиво. Хубаво ми е да съм с Колин и да се забавляваме заедно. Започвам да мисля, че се отнасям твърде критично към нашите отношения.

В десет без петнайсет се обръщам към Колин и му казвам, че трябва да тръгваме, въпреки че мачът не е свършил.

Той взема ръката ми в своята. Аз мисля, че се кани да се извини на господин Лундсторм и да му съобщи, че се налага да тръгваме. Но в този момент господин Лундсторм вика господин Уолас.

Докато минутите се нижат, започвам да се изнервям. У дома и без това е достатъчно напрегнато. Не желая аз да влошавам още повече обстановката.

— Колин… — промърморвам и стискам ръката му.

В отговор той ме прегръща през раменете.

— Извинете, но Колин трябва да ме закара у дома — осмелявам се да кажа аз в началото на деветия ининг, когато вече минава десет.

Господин Уолас и господин Лундсторм му стискат ръката, после аз го повличам към вратата.

— Брит, знаеш ли колко е трудно да спечелиш стажантско място в „Х, Л & У“?

— В този момент не ме е грижа. Колин, трябва да си бъда у дома в десет и половина.

— Е, ще си бъдеш в единайсет. Кажи на майка си, че сме заседнали в трафика.

Колин не знае каква става мама, когато изпадне в едно от онези свои настроения. Слава богу, че избягвам да го каня често у дома, а когато идва, се задържа не повече от няколко минути. Той няма представа каква е мама, когато ми е ядосана.

Спираме на алеята за коли пред нас не в единайсет, а почти в единайсет и половина. Колин все още е въодушевен от възможността да стажува в „Х, Л & У“, докато слуша коментара за мача по радио WGN.

— Трябва да вървя — казвам му и се навеждам за бърза целувка.

— Остани поне още няколко минути — шепне той в устните ми. — Имам чувството, че от цяла вечност не сме се гушкали. Липсваш ми.

— И ти на мен. Но вече е късно. — Стрелвам го извинително с поглед. — Ще имаме още много вечери насаме.

— Надявам се да е по-скоро.

Крача към къщата и се подготвям за предстоящата сцена. Както очаквах, мама стои в преддверието, скръстила ръце пред гърдите.

— Закъсня.

— Зная. Съжалявам.

— Какво си мислиш, че измислям произволни правила, за да те тормозя?

— Не.

Тя въздъхва.

— Мамо, наистина съжалявам. Вместо на кино, ходихме на мач на „Къбс“ и заседнахме в трафика.

— На мач на „Къбс“? Чак в града? Можеха да ви нападнат.

— Нищо не се случи, мамо.

— Ти мислиш, че знаеш всичко, Брит, но далеч не е така. Сега можеше да лежиш мъртва на някоя улица в града, а аз да мисля, че си на кино. Провери си чантата, за да видиш дали не липсват пари, или паспортът ти.

Само за нейно спокойствие отварям чантата си и проверявам съдържанието на портмонето. Вадя паспорта и парите.

— Ето, всичко е тук.

— Смятай, че този път си имала късмет.

— Аз винаги съм много внимателна, когато ходя в града, мамо. Освен това Колин беше с мен.

— Не се нуждая от извинения, Брит. Не можеше ли да ми се обадиш и да ми кажеш за промяната в плановете ви и че ще закъснеете?

За да ми крещи по телефона, а после още веднъж, когато се прибера? За нищо на света. Но не мога да й го кажа.

— Не се сетих — промърморвам.

— Ти изобщо някога мислиш ли за това семейство? Светът не се върти само около теб, Бритни.

— Зная, мамо. Обещавам, че следващия път ще се обадя. Уморена съм. Може ли да си лягам?

Тя ме отпраща с махване на ръката.

* * *

В събота сутринта се събуждам от виковете на мама. Отмятам завивките, скачам от леглото и тичам надолу по стълбите, за да видя за какво е цялата тази врява.

Шели е в инвалидната си количка, която е избутана до кухненската маса. Лицето, тениската и панталонът й са изплескани с храна. Прилича на малко дете вместо на двайсетгодишна.

— Шели, ако още веднъж направиш подобно нещо, отиваш в стаята си! — крещи мама, после поставя купата със смляна храна пред нея.

Шели я събаря на пода. Мама ахва, сетне присвива очи към сестра ми.

— Аз ще се оправя — казвам и се спускам към Шели.

Мама никога не удря сестра ми. Но е раздразнена до крайност и в такива случаи от думите й боли повече от всякакви удари.

— Не я глези, сякаш е бебе, Бритни — процежда през зъби мама. — Ако не яде, ще я хранят с тръбичка. Как ще ти хареса това?

Ненавиждам, когато тя прави така. Започва да описва най-зловещите сценарии, вместо да се опита да разбере какво не е наред и да го оправи. Когато сестра ми ме поглежда, виждам объркване и отчаяние в очите й.

Мама сочи пръст към Шели, после към храната на пода.

— Ето защо от месеци не съм те водила на ресторант — заявява.

— Мамо, престани — умолявам я. — Не е нужно да се налива масло в огъня. Тя и без това е разстроена. Защо още повече да влошаваме положението?

— А някой мисли ли за мен?

Напрежението в мен започва да расте — тръгва от вените и се разпростира до върховете на пръстите на ръцете и краката ми. Кипи и избухва с такава сила, че повече не мога да го удържам в себе си.

— Тук не става дума за теб! Защо винаги всичко се свежда до това, как ще се отрази върху теб? — избухвам аз. — Мамо, не виждаш ли, че тя страда… вместо да й крещиш, защо не отделиш малко време, за да разбереш какво не е наред?

Без да мисля, грабвам една кърпа и коленича до Шели. Започвам да бърша панталона й.

— Бритни, недей! — изпищява мама.

Аз не я слушам. А би трябвало, защото преди да успея да се отдръпна, пръстите на Шели се вкопчват в косата ми и тя започва да дърпа. Силно. Сред цялата тази суматоха бях забравила за новата приумица на Шели да дърпа коси.

— Оу! — простенвам. — Шели, моля те, престани! — опитвам се да се протегна и да натисна кокалчетата й, както ни каза да правим лекарят в такива случаи, за да я накарам да разтвори пръсти, но напразно. Аз съм в неудобна поза, свита в краката на сестра ми, с извито настрани тяло. Мама ругае, навсякъде летят пръски храна и имам чувството, че скалпът ми пламти.

Шели не разхлабва хватката си, макар че мама се опитва да издърпа пръстите й от косата ми.

— Кокалчетата, мамо! — викам аз, напомняйки й съветите на доктор Миър. По дяволите, колко ли коса е отскубнала? Имам чувството, че половината ми глава вече е плешива.

След моето напомняне, мама навярно е натиснала достатъчно силно кокалчетата на Шели, защото тя пуска косата ми. Или е това, или сестра ми вече е отскубнала това, което е хванала.

Свличам се на пода и ръката ми машинално се стрелва към главата.

Шели се усмихва.

Мама се мръщи.

В моите очи запарват сълзи.

— Веднага ще я заведа при доктор Миър — отсича мама и клати глава към мен, и аз разбирам, че тя обвинява мен, задето ситуацията е излязла от контрол. — Това продължи достатъчно дълго. Бритни, вземи колата на баща си и иди да го вземеш от летище О’Хеър. Самолетът му ще кацне в единайсет. Поне с това можеш да помогнеш.