Симон Елкелес
Перфектна химия (46)

46
Алекс

— Нужни са ми последни новини относно ситуацията с Бритни — заявява ми Лъки, докато се мотая пред склада. — Момчетата правят отделни облози и всички залагат на теб. Да не би да знаят нещо, което аз не зная?

Свивам рамене и поглеждам към „Хулио“, току-що измит и лъснат до блясък. Ако мотоциклетът ми може да говори, ще ме умолява да го спася от Лъки. Но аз нямам намерение да разказвам каквото и да било за Бритни. Поне не и засега.

Хектор приближава към нас и маха на Лъки да изчезва.

— Трябва да поговорим, Фуентес — казва с делови тон, — за онази услуга, за която ти споменах. В нощта на Хелоуин ще наемеш кола и ще отидеш до мястото на доставката, където ще размениш стоката със зелено. Как мислиш, ще се справиш ли?

Брат ми е прав. Във вените ми наистина тече кръвта на моя papá. Като осъществя тази сделка, ще затвърдя мястото си в „Кървавите“, което ми принадлежи по рождение. Както някои наследяват пари и имоти, така аз съм наследил „Кървавите латиноси“.

— Няма нищо, с което да не мога да се справя — уверявам Хектор, въпреки че стомахът ми се свива на топка. Съзнателно излъгах Бритни. Лицето й грееше от щастие, когато говорехме за възможността да отидем заедно в колеж. Не можех да й кажа истината, че не само оставам в „Кървавите латиноси“, но и ще участвам в наркосделка и ще разменя стока за зелено.

Хектор ме потупва по гърба.

— Това е моят лоялен брат. Знаех, че „Кървавите“ ще победят страха. Somos hermanos, c’no?^[1]

— ¡Seguro!^[2] — отвръщам аз, за да разсея всякакви съмнения в моята лоялност към него и „Кървавите“. Не от наркосделката се боя. А от факта, че тази сделка слага край на всичките ми мечти. С тази сделка аз прекрачвам граница, от която няма връщане. Също като моя papá.

— Ехо, Алекс.

Пако стои на няколко метра. Дори не съм забелязал кога Хектор си е тръгнал.

— Какво има?

— Нуждая се от помощта ти, compa — казва Пако.

— И ти ли?

Той ме удостоява с един от своите погледи аз-съм-Пако-и-вече-губя-търпение.

— Да се поразходим малко.

След три минути седя на пасажерската седалка на червен шевролет камаро, взет под наем.

Въздъхвам.

— Ще ми кажеш ли за какво искаш да ти помогна, или ще ме държиш в напрежение?

— Всъщност ще те държа в напрежение.

Чета табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ“ отстрани на пътя.

— Уинетка?

Какво ще търси Пако в това тузарско предградие?

— Довери ми се — казва той.

— Какво?

— Най-добрите приятели трябва да си имат доверие един на друг.

Облягам се назад и потъвам в тежък размисъл като някой от героите в скапан уестърн. Съгласих се да участвам в наркосделка, а сега съм на път към някакво богаташко предградие по незнайно каква причина.

— А, ето това е — обажда се Пако.

Поглеждам табелата.

— Сигурно се майтапиш.

— Нищо подобно.

— Ако смяташ да ограбиш това място, аз оставам в колата.

Пако завърта очи.

— Не сме дошли тук, за да ограбим шайка голфъри.

— Тогава от какъв зор ме довлече тук?

— Заради замаха ми. Хайде, размърдай си задника и ми помогни.

— Пако, средата на октомври е и навън с тринайсет градуса.

— Всичко е въпрос на приоритет и възприятие.

Аз седя в колата и размишлявам как ще се прибера у дома. Твърде далеч е, за да вървя пеша. Нямам понятие къде е най-близката автобусна спирка и… и… и ще изритам здравата задника на Пако, задето ме домъкна на това шибано голф игрище.

Слизам от колата и се запътвам към Пако, който оставя на тревата един кош с топки. Човече, вътре сигурно има поне стотина.

— И откъде изрови този стик? — питам аз.

Пако замахва във въздуха със стика, сякаш е перка.

— От един тип, което дава топки под наем. Искаш ли и ти да удариш няколко?

— Не.

Пако сочи с края на стика към зелена дървена пейка зад себе си.

— Тогава върви да седнеш там.

Докато сядам, погледът ми се насочва към другите играчи в техните малки сектори, които ни поглеждат изкосо. Напълно съзнавам, че двамата с Пако изглеждаме и сме облечени различно от останалите наоколо. Джинсите, тениските, татуировките и банданите на главите ни отличават от другите, облечени предимно с дълги ризи за голф и памучни панталони и без опознавателни белези по кожата си.

Обикновено не ми пука, но след разговора с Хектор искам да се прибера у дома, а не да ставам за посмешище. Подпирам лакти на колене и наблюдавам как Пако се излага.

Пако взема една от малките бели топки за голф и я слага върху гумен пръстен, забучен в изкуствената трева. Той замахва със стика и аз потръпвам. Стикът пропуска топката и загребва изкуствената трева. Пако ругае. Типът до него го стрелва неспокойно с поглед и се премества на друг сектор.

Пако отново опитва. Този път стикът улучва топката, но тя само се търкулва в тревата пред него. Той продължава да опитва, но всеки път щом замахне, Пако мяза на пълен идиот. Да не би да мисли, че има пред себе си хокейна шайба?

— Свърши ли? — питам аз, когато той преполови топките в коша.

— Алекс — подхваща Пако и се обляга на стика, все едно е бастун. — Мислиш ли, че съм създаден да играя голф?

Поглеждам приятеля си право в очите и отговарям, без никакво колебание.

— Не.

— Чух те да говориш с Хектор. Аз също не мисля, че ти си създаден да въртиш наркосделки.

— Затова ли сме тук? Опитваш се да ми докажеш нещо?

— Чуй ме — настоява Пако. — Ключовете на колата са в джоба ми и няма да отида никъде, докато не свърша всички тези топки, така че по-добре ме изслушай. Аз не съм умен като теб. В живота си нямам възможности за избор, но ти си достатъчно умен, за да постъпиш в колеж и един ден да станеш лекар, компютърен спец или нещо подобно. Също както играта на голф не е за мен, така и наркосделките не са за теб. Нека аз да извърша размяната вместо теб.

— Няма начин, човече. Оценявам саможертвата ти да се направиш на пълен идиот, за да докажеш теорията си, но аз знам какво трябва да направя — отсичам.

Пако поставя нова топка, замахва и топката отново се търкулва пред него.

— Тази Бритни е готина мацка. Тя ще ходи ли в колеж?

Ясно ми е какво прави Пако; за съжаление, най-добрият ми приятел е съвършено предсказуем.

— Аха. В Колорадо. — За да бъде по-близо до сестра си, човека, за когото тя се грижи повече, отколкото за себе си.

Пако подсвирва.

— Сигурен съм, че ще срещне сума ти готини типове в Колорадо. Нали се сещаш, истински мъже с каубойски шапки.

Мускулите ми се напрягат. Не искам да мисля за това. Не разговарям с Пако, докато отново се озоваваме в колата.

— Кога ще престанеш да си пъхаш човката в моите работи? — процеждам през зъби.

Той се киска.

— Никога.

— В такъв случай предполагам, че няма да имаш нищо против и аз да се бъркам в твоите. Какво се е случило между теб и Иса?

— Малко се понатискахме. Всичко свърши.

— Ти може и да мислиш, че е свършило, но май тя не е на това мнение.