Симон Елкелес
Перфектна химия (43)

43
Бритни

— Брит, моля те, кажи ми още веднъж защо отиваме да вземем Алекс Фуентес и ще го водим с нас на езерото Женева? — пита Сиера.

— Мама ми забрани да се срещам с него извън училище, затова една разходка до езерото Женева е идеалното място да бъдем заедно. Никой няма да знае, че сме там.

— С изключение на нас.

— А аз зная, че вие, приятели, няма да ме изпортите, нали?

Виждам как Дъг завърта очи. Това пътуване ми се струваше страхотна идея. Да отидем четиримата до езерото Женева за един ден, със сигурност щеше да е забавно. Е, след като Сиера и Дъг преодолеят първоначалния шок, че двамата с Алекс сме двойка.

— Моля ви, не ми опявайте повече за това.

— Този тип е неудачник — заявява Дъг, докато отбива към училищния паркинг, където Алекс трябва да ни чака. — Тя е най-добрата ти приятелка, Сиера. Опитай се да я вразумиш.

— Опитах, но ти я познаваш. Много е твърдоглава.

Въздъхвам.

— Ще спрете ли да говорите за мен, сякаш ме няма? Харесвам Алекс. И той ме харесва. Искам да дам шанс на връзката ни.

— И как ще го направиш? Като вечно я пазиш в тайна? — интересува се Сиера.

Слава богу, вече сме на паркинга и не се налага да отговарям. Алекс е седнал на тротоара до мотоциклета си, протегнал дългите си крака. Аз дъвча нервно долната си устна, докато отварям задната врата.

Когато той вижда Дъг зад волана и Сиера до него, мускулите върху челюстта му потръпват.

— Идвай, Алекс! — подканвам го аз и се отдръпвам, за да му направя място на седалката.

Той се обляга на колата.

— Не мисля, че идеята с добра.

— Не ставай глупав. Дъг обеща да се държи добре. Нали, Дъг? — Затаявам дъх в очакване на отговора.

Дъг кимва леко.

— Разбира се — отвръща безстрастно.

Сигурна съм, че всяко друго момче щеше да си тръгне. Но Алекс сяда до мен.

— Къде отиваме? — пита.

— До езерото Женева — отвръщам. — Бил ли си там преди?

— Не.

— Намира се на около един час път оттук. Родителите на Дъг имат там хижа.

Докато пътуваме, имам чувството, че се намираме в библиотека, а не в кола. Никой не произнася нито дума. Когато Дъг спира на бензиностанцията, за да зареди, Алекс слиза, поразтъпква се и пали цигара.

Аз се свличам по-ниско в седалката. Съвсем не си представях този ден така. Сиера и Дъг обикновено са шумни и всели, но сега се държат, сякаш сме на погребение.

— Не можеш ли поне да се опиташ да поведеш разговор? — питам най-добрата ми приятелка. — Искам да кажа, че можеш с часове да обсъждаш кое куче предпочиташ да целунеш, а сега не можеш да изстискаш дори две думи пред момчето, което харесвам.

Сиера се извръща на седалката с лице към мен.

— Извинявай. Просто… Брит, можеш да си намериш някой по-свестен. МНОГО по-свестен.

— Например като Колин.

— Като който и да е — намусва се Сиера и се обръща с гръб към мен.

Алекс се качва в колата и аз му се усмихвам вяло. Когато той не отвръща на усмивката, вземам ръката му в своята. Той не стиска моята в отговор, но не се и отдръпва. Дали това е добър знак?

— Едната гума е разхлабена — казва Алекс, когато потегляме от бензиностанцията. — Чуваш ли този шум, който идва откъм лявата задна?

Дъг свива рамене.

— Така е от месец. Нищо страшно.

— Спри и аз ще я стегна — казва Алекс. — Ако падне на магистралата, с нас е свършено.

Виждам, че на Дъг не му се иска много да се довери на преценката на Алекс, но след като изминаваме километър и половина, отбива и спира неохотно край шосето.

— Дъг — казва Сиера и сочи към сексшопа, пред който бяхме спрели. — Знаеш ли що за хора ходят там?

— Точно в този момент, скъпа, не давам и пукната пара за това. — Обръща се към Алекс. — Хайде, суперспец. Поправи колата.

Алекс и Дъг слизат от колата.

— Съжалявам, че ти мрънках толкова — казвам на Сиера.

— Аз също.

— Мислиш ли, че Алекс и Дъг ще се сбият?

— Може би. По-добре да слезем и да им отвлечем вниманието.

Отвън Алекс вади инструментите от багажника.

След като вдига колата на крик, Алекс взема ключа, за да развинти болтовете. Дъг стои с ръце на хълбоците, вирнал предизвикателно брадичка.

— Томпсън, какъв ти е проблемът? — пита Алекс.

— Не те харесвам, Фуентес.

— Да не мислиш, че ти си ми любимец? — тросва се Алекс, коленичи до гумата и започва да стяга разхлабените болтове.

Стрелвам с поглед Сиера. Дали да се намесим? Сиера свива рамене. Аз на свой ред също свивам рамене. Е, не са се хванали за гушите… поне засега.

До нас изсвистяват гуми и една кола спира. Вътре седят четирима латиноамериканци — двама отпред и двама отзад. Алекс не им обръща внимание, сваля крика и го връща в багажника.

— Хей, mamacitas! Какво ще кажете да зарежете онези загубеняци и да дойдете с нас? Ще ви покажем какво е истинско забавление! — крещи единият през прозореца.

— Майната ти! — крещи в отговор Дъг.

Един от типовете излиза, залитайки, от колата и се отправя към Дъг. Сиера извиква нещо, но аз не й обръщам внимание. В този момент наблюдавам Алекс, който сваля якето си и му блокира пътя.

— Разкарай се оттук — нарежда непознатият латиноамериканец. — Не се унижавай да защитаваш този бял задник.

Алекс стои лице в лице с него и стиска здраво ключа.

— Ако се заяждаш с белия задник, значи, се заяждаш с мен. Много е просто. Comprendes, amigo?^[1]

Още един тип слиза от колата. Май сериозно сме загазили.

— Момичета, вземете ключовете и влезте в колата — заповядва Алекс с тон, нетърпящ възражение.

— Но…

Очите му бяха ледено спокойни. О, боже. Наистина не се шегуваше.

Дъг хвърля на Сиера ключовете. Сега какво? Трябва ли да седнем в колата и да наблюдаваме, докато се бият?

— Никъде не отивам — заявявам аз.

— Нито пък аз — присъединява се Сиера.

Друг тил от колата подава глава от прозореца.

— Алехо, това ти ли си?

Алекс малко се отпуска.

— Тини? Какво, по дяволите, правиш с тези pendejos?

Младежът, на име Тини, казва нещо на испански на приятелите си и те скачат обратно в колата. Почти изглеждат облекчени, че не се наложи да се бият с Алекс и Дъг.

— Ще ти кажа веднага след като ти ми кажеш какво правиш в компанията на тези gringos — отвръща Тини.

Алекс се засмива.

— Изчезвай оттук.

— Благодаря, че ме защити — чувам Дъг да казва, когато всички сме в колата.

— За нищо — мърмори Алекс.

Никой не говори, докато не доближаваме до езерото Женева. Дъг паркира пред един спортен бар, за да обядваме. След като се настаняваме, двете със Сиера поръчваме кълцани салати с много зеленчуци, а Дъг и Алекс бургери.

В сепарето, докато чакаме храната, никой не говори. Аз сритвам Сиера под масата.

— Ами, ъ, Алекс — подхваща тя, — наскоро гледал ли си някои готини филми?

— Не.

— Кандидатства ли в някой колеж?

Алекс клати глава.

— Кой те е научил толкова много за колите? — включва се изненадващо Дъг.

— Моят братовчед — отвръща Алекс. — През уикендите висях у тях и го гледах как буквално възкресяваше някои коли.

— Баща ми има в гаража спортен фолксваген „Карман Гиа“ от ’72-ра. Въобразява си, че някой ден сама ще потегли като с магическа пръчка.

— Какво й е? — пита Алекс.

Докато Дъг обяснява, Алекс слуша внимателно. Когато започват да обсъждат всички „за“ и „против“ купуването на части втора ръка за мотора от ибей, аз се облягам назад и се отпускам. Колкото по-дълго двамата разговарят, толкова по-бързо се разсейва досегашното напрежение.

След като приключваме с обяда, тръгваме по Мейн Стрийт. Алекс ме хваща за ръка и аз не мога да си представя нищо по-хубаво от това, да съм с него.

— О, там има нова галерия! — възкликва Сиера и сочи към отсрещната страна на улицата. — Вижте, днес е официалното откриване. Хайде да влезем!

— Супер — заявявам аз.

— Аз ще остана отвън — казва Алекс, докато аз тръгвам след Сиера и Дъг, които пресичат улицата. — Не си падам по галерии.

Това не е истина. Кога той ще осъзнае, че не бива да живее според стереотипите, наложени му от другите? След като влезе вътре, ще разбере, че е също толкова добре дошъл в галерия, както и в автосервиз.

— Хайде, ела — влача го след себе си аз.

Усмихвам се вътрешно, когато влизаме вътре.

Насред просторната зала се вижда дълга маса, отрупана с храна. Около четиресетина души се разхождат наоколо и разглеждат картините, окачени по стените.

Аз обхождам галерията, докато Алекс върви сковано до мен.

— Отпусни се — подканвам го.

— Лесно ти е да го кажеш — мърмори той.