Симон Елкелес
Перфектна химия (39)

39
Бритни

За мен няма съмнение, че Хорхе и Елена са лудо влюбени един в друг, и това ме кара да се питам дали и аз ще обичам толкова силно бъдещия си съпруг.

Мисля за Шели. Тя никога няма да има съпруг, никога няма да има деца. Зная, че моите деца ще я обичат също толкова силно, както и аз; в живота й никога няма да липсва любов. Но дали един ден тя няма да копнее за нещо, което никога няма да има — съпруг и собствено семейство?

Поглеждам отново към Алекс и съм сигурна, че не си представям да съм замесена с банди и още бог знае какво. Това не съм аз. Но това момче, затънало до гуша във всичко, срещу което аз съм против, е свързано с мен, както никой друг. Моята мисия е да го накарам да промени живота си, така че един ден хората да кажат, че двамата сме идеалната двойка.

И докато музиката се лее на воля, аз обвивам ръце около кръста на Алекс и отпускам глава на гърдите му. Той отмята един кичур от шията ми и ме прегръща, докато се полюшваме в такт с музиката.

Един младеж приближава към булката с петдоларова банкнота.

— Това е традиция — обяснява Алекс. — Той плаща, за да танцува с булката. Наричаме го „танц на благоденствието“.

Аз гледам като омагьосана как младежът забожда внимателно с карфица банкнотата от пет долара към шлейфа на булчинската рокля.

Мама щеше да се ужаси.

Някой крещи нещо на младежа, който сега танцува с булката, и всички се смеят.

— Какво е толкова забавно?

— Казват, че е забол банкнотата прекалено близо до дупето й.

Аз наблюдавам двойките на дансинга и се опитвам да копирам движенията им, докато се нося под звуците на мелодията. Когато младоженката спира да танцува, питам Алекс дали и той ще я покани на танц.

Когато той кимва утвърдително, аз го побутвам напред.

— Иди да поканиш Елена. А аз ще отида да поговоря с майка ти.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Ъхъ. Видях я, още когато пристигнахме, и не искам да я пренебрегвам. Не се тревожи за мен. Трябва да го направя.

Той вади десетдоларова банкнота от портфейла си. Опитвам се да не забелязвам, но сега той остава празен. Алекс ще даде всичките си пари на булката. Може ли да си го позволи? Зная, че работи усилено в автосервиза, но парите, които изкарва, навярно директно отиват за издръжката на семейството му.

Отстъпвам назад, докато ръцете ни се разделят.

— Скоро ще се върна.

Отправям се към редицата маси, където жените подреждат чиниите с храна, и пристъпвам право към майката на Алекс. Тя е облечена в червена рокля тип „прегърни ме“ и изглежда по-млада от мама. Хората смятат, че мама е красива, но госпожа Фуентес притежава вечната красота на филмова звезда. Очите й са големи и кафяви, дългите извити мигли докосват веждите, а кожата й, с лек бронзов оттенък, е безупречна.

Потупвам я по рамото, докато тя поставя салфетките на масата.

— Здравейте, госпожо Фуентес — поздравявам.

— Бритни, нали? — пита тя.

Кимам. Повторното представяне приключи, Бритни. Спри да го увърташ.

— Хм, откакто дойдохме, искам да ви кажа нещо. И сега ми се струва подходящ момент, но явно бъбря несвързано и шикалкавя, без да стигам до същността. Правя го, когато съм нервна.

Жената ме поглежда, сякаш не съм съвсем наред с главата.

— Продължавай — подканя ме.

— Да, ами зная, че започнахме зле. Съжалявам, ако съм се държала неуважително и по някакъв начин съм ви обидила последния път, когато се видяхме. Само исках да знаете, че не дойдох в дома ви с намерението да целувам Алекс.

— Извини ме за любопитството, но какви са намеренията ти?

— Моля?

— Какви са намеренията ти към Алекс?

— Аз… аз не съм сигурна какво очаквате да ви отговоря. Ако трябва да съм честна, ние тепърва ще се опитваме да разберем отношенията си.

Госпожа Фуентес слага ръка на рамото ми.

— Милостивият бог знае, че аз не съм най-добрата майка на света. Но обичам синовете си повече от собствения си живот, Бритни. И ще направя всичко, за да ги защитя и да ги предпазя от болка и страдания. Виждам как той те гледа и това ме плаши. Не мога да понеса отново да бъде наранен от някого, към когото изпитва чувства.

Докато слушам как майката на Алекс говори за него, сърцето ми се изпълва с болезнен копнеж и аз да имам майка, която да се грижи така всеотдайно за мен и да ме обича толкова силно, както майката на Алекс го обича.

Почти е невъзможно да преглътна думите на госпожа Фуентес; те са заседнали на гърлото ми като буца с размерите на топка за голф.

Истината е, че напоследък не се чувствам част от семейството ми. Аз съм някой, от когото родителите ми очакват през цялото време да им се подчинява безпрекословно и да се държи безупречно според техните правила. Аз играх ролята на идеалната дъщеря твърде дълго, за да могат мама и татко да се съсредоточат върху Шели, която наистина се нуждае от цялото им внимание.

Понякога е толкова трудно да се опитваш отчаяно да компенсираш факта, че си „нормално“ дете. Никой не ми е казвал, че трябва винаги и във всичко да бъда съвършена. Истината е, че животът ми е изпълнен с безкрайна, безмерна вина.

Вина, задето съм нормално дете.

Вина, задето чувствам, че е мой дълг да се убедя, че Шели е обичана не по-малко от мен.

Вина, задето се страхувам, че моите деца може да са като сестра ми.

Вина, задето се срамувам, когато хората зяпат Шели на публични места.

Това никога няма да свърши. И как би могло, когато съм се родила виновна? За госпожа Фуентес семейството означава любов и закрила. За мен семейството е еквивалент на вина и условна любов.

— Госпожо Фуентес, не мога да обещая, че няма да нараня Алекс. Но не мога да стоя далеч от него, ако това е вашето желание. Вече опитах.

Защото, когато съм с Алекс, мракът в мен се отдръпва. Усещам как сълзите се насъбират в ъгълчетата на очите ми и се търкулват по страните ми. Проправям си път през тълпата към банята.

Пако излиза от банята и аз се шмугвам покрай него.

— Съветвам те малко да изчакаш, преди да… — Гласът на Пако заглъхва, когато затварям вратата и я заключвам. Избърсвам очи и се взирам в огледалото. Представлявам ужасна картинка. Тушът за мигли се е размазал и потекъл и… ох, няма смисъл. Свличам се по стената и сядам на студените плочки на пода. Сега разбирам какво се опитваше да ми каже Пако. Вътре мирише; наистина смърди… миризмата е толкова отвратителна, че ми се повдига. Закривам носа си с ръка, опитвайки се да не обръщам внимание на вонята, докато размишлявам върху думите на госпожа Фуентес.

Седя на пода, бърша очите си с тоалетна хартия и всячески се старая да закрия носа си.

Силно почукване по вратата прекъсва пристъпа ми на плач.

— Бритни, вътре ли си? — разнася се гласът на Алекс през вратата.

— Не.

— Моля те, излез.

— Не.

— Тогава ме пусни вътре.

— Не.

— Искам да те науча нещо на испански.

— Какво?

— No es gran cosa.

— Какво означава това? — питам, все още с парче тоалетна хартия върху лицето.

— Ще ти кажа, когато ме пуснеш вътре.

Завъртам дръжката на вратата, докато прищрака.

Алекс пристъпва в банята.

— Означава „не е нещо кой знае какво; не е голяма работа“. — След като заключва вратата зад себе си, той се настанява до мен, прегръща ме и ме притиска към гърдите си. После смръщва нос и души няколко пъти въздуха. — Мамка му. Пако ли е бил тук?

Кимам.

Той гали косата ми и мълви нещо на испански.

— Какво ти каза майка ми?

Заравям лице на гърдите му.

— Тя просто беше честна с мен — мънкам в ризата му.

Силно почукване по вратата ни прекъсва.

— Abre la puerta, soy.^[1]

— Кой е?

— Булката.

— Пуснете ме! — заповядва Елена.

Алекс отключва вратата. Едно видение в бяла дантела с десетки доларови банкноти, прикрепени старателно с топлийки отзад по дължината на роклята, се промъква в банята и затваря вратата.

— Добре, какво става? — Тя също сбърчва нос и души няколко пъти въздуха. — Пако ли е бил тук?

Двамата с Алекс кимаме.

— Какво, по дяволите, яде този тип, че излиза от него толкова вонящо? Дявол да го вземе! — изругава възмутено младоженката, развива дълго парче от рулото тоалетна хартия, сгъва го няколко пъти и го притиска към носа си.

— Церемонията беше много красива — казвам през моето парче тоалетна хартия. Това е най-неловката и сюрреалистична ситуация, в която съм попадала.

Елена сграбчва ръката ми.

— Ела навън и се наслади на купона. Леля ми е склонна към конфронтации, но не желае никому зло. Освен това мисля, че дълбоко в сърцето си тя те харесва.

— Ще я отведа у дома — заявява Алекс, въплъщавайки се в ролята на моя рицар в блестящи доспехи. Чудя се кога ли ще му омръзне.

— Не, няма да я водиш у тях. Или ще заключа и двама ви в тази смърдяща баня, за да останете.

Елена го изрича съвсем сериозно.

Ново чукане по вратата.

— ¡Vete vete!^[2]

Не разбирам какво каза Елена, но определено го изрече с жар.

— Soy Jorge.^[3]

Свивам рамене и поглеждам към Алекс за обяснение.

— Младоженецът — осветлява ме той.

Хорхе се вмъква вътре. Той е по-деликатен от нас, защото пренебрегва факта, че в помещението мирише на мърша. Но подсмърква шумно няколко пъти и очите му започват да сълзят.

— Да вървим, Елена — казва Хорхе и се опитва тайно да закрие носа си, но не му се удава. — Гостите се чудят къде си.

— Не виждаш ли, че разговарям с братовчед ми и неговата приятелка?

— Да, но…

Елена вдига ръка, за да го накара да замълчи, докато с другата притиска хартията към носа си.

— Казах, че разговарям с братовчед ми и неговата приятелка — повтаря тя властно. — И още не съм приключила. Ти — младоженката сочи към мен. — Идваш с мен. Алекс, искам ти и братята ти да пеете.

Алекс клати глава.

— Елена, не мисля…

Елена вдига ръка пред Алекс, за да го накара да замълчи.

— Не те питам какво мислиш. Моля те ти и братята ти да пеете за мен и моя съпруг.

Елена отваря вратата и ме влачи към къщата. Спира чак когато се озоваваме в двора. Пуска ме само за да вземе микрофона от вокалиста на сцената.

— Пако! — оповестява с висок глас. — Да, на теб говоря — продължава Елена и сочи към Пако, който разговаря с група момичета. — Следващия път когато искаш да изпразниш съдържанието на червата си, иди да осереш нечия друга къща.

Момичетата от свитата на Пако се кикотят и се отдалечават.

Хорхе се спуска към сцената и се опитва да вдигне жена си на ръце и да я отнесе. Настава боричкане между младоженците, докато всички се смеят и ръкопляскат.

Когато Елена най-после е свалена от сцената, а Алекс си разменя няколко думи с музикантите, отново се раздават ръкопляскания, окуражавайки Алекс и братята му да пеят.

Пако сяда до мен.

— Ъ, извинявай за одеве в банята. Аз се опитах да те предупредя — мърмори той смутено.

— Няма нищо. Мисля, че Елена достатъчно те засрами. — Навеждам се към Пако и питам: — Сериозно, какво мислиш за нас двамата с Алекс?

— Сериозно, ти навярно си най-хубавото, което някога му се е случвало.