Симон Елкелес
Перфектна химия (22)

22
Алекс

Тя ми е звъняла. Ако не беше откъснатото парче хартия с името й и надраскания от брат ми Луис телефонен номер, никога нямаше да повярвам, че Бритни наистина е набрала моя номер. Разпитът на Луис не помогна, тъй като хлапакът има памет колкото една бълха и смътно си спомни, че тя се е обаждала. Единствената информация, с която се сдобих, беше, че тя е искала да й се обадя.

Това е станало вчера следобед, преди Бритни да си изповръща червата върху обувката ми и да заспи в ръцете ми.

Когато й казах да бъде истинска, без преструвки, видях страха в очите й. Чудя се от какво се бои. Сега моята цел е да съборя стената на „съвършенство“, която е издигнала. Зная, че зад нея се скрие нещо много повече от блестящи руси къдрици и убийствено тяло. Тайни, които тя е готова да отнесе в гроба, и тайни, които умира от желание да сподели. О, човече. Тя е като загадка и мисълта да я разбера изцяло ме е завладяла.

Когато й казах, че двамата си приличаме, не говорех празни приказки. Защото колкото повече време прекарвам с нея, толкова по-близо искам да бъда.

Изпитвам непреодолимо желание да звънна на Бритни само за да чуя гласа й, дори и да е изпълнен с гняв. Отварям мобилния, докато се отпускам на дивана в дневната, и вкарвам номера й в паметта.

— На кого се обаждаш? — интересува се Пако, който нахлува у дома, без да си дава труда да звъни или да чука на вратата.

Иса пристъпва зад него.

Затварям телефона.

— Nadie^[1].

— Тогава си вдигни задника от този диван и ела да поиграем футбол.

Да играя футбол, е много по-добре, отколкото да седя тук и да мисля за Бритни и нейните тайни, въпреки че все още усещам последиците от снощния купон. Отправяме се към парка, където момчетата вече разгряват.

Марио, мой съученик, чийто брат загина миналата година при автомобилна катастрофа, ме тупва по гърба.

— Искаш ли да бъдеш вратар, Алекс?

— Не. — Аз съм това, което се нарича агресивна личност. И във футбола, и в живота.

— Пако, а ти?

Пако се съгласява и заема поста си, или с други думи паркира задните си части пред голлинията. Както обикновено, моят мързелив приятел седи, докато топката не се изтърколи към него.

Повечето от момчетата са мои съседи. Отраснали сме заедно… играли сме на това игрище още като деца и дори влязохме в редовете на „Кървавите латиноси“ по едно и също време. Помня как, преди да се присъединя към тях, Лъки ни казва, че да си в бандата, е все едно да имаш второ семейство… семейство, което ще те подкрепи, когато истинското ти семейство не може. Ще ти даде закрила и сигурност. Това звучеше идеално за едно момче, което е изгубило баща си.

През годините се научих да блокирам лошите моменти. Побоищата, мръсните сделки с наркотици, престрелките. И не говоря само за нашите съперници. Познавам момчета, които са се опитали да напуснат бандата, момчета, които после са били намерени мъртви или толкова пребити от другарите си в бандата, че навярно са искали да са мъртви.

Ако трябва да съм честен, аз блокирам всичко това, защото ме плаши до смърт. Предполага се, че съм корав и силен и не ми пука, но не е така.

Всички заемаме местата си на игрището. Представям си, че топката е джакпот. Ако я владея само аз и вкарам гол, като с магическа пръчка ще се превърна в богат и всесилен мъж, който ще може да отведе семейството си (и Пако) по-далеч от тази адска дупка, каквато е нашият квартал.

И в двата отбора има доста добри играчи. Противниковият отбор има предимство заради Пако, който е нашият вратар и си драпа huevos в другия край на игрището.

— Хей, Пако, престани да си играеш със себе си! — крещи Марио.

В отговор Пако се хваща за топките и ги раздрусва в ръцете си. Крис изстрелва топката точно покрай него и ни вкарва първия гол.

Марио вади топката и я хвърля на Пако.

— Ако се интересуваш от тази игра толкова, колкото от своите huevos, нямаше да ни вкарат гол.

— Нищо не мога да направя, като дяволски ме сърбят, човече. Твоето гадже сигурно снощи ми е натресло пичи въшки.

Марио се смее, нито за миг не вярва, че гаджето му ще му сложи рога. Пако хвърля топката на Марио, който я предава на Лъки. Лъки я ритва до средата на игрището. Той я подава на мен и това е моят шанс. Аз бягам с топката по импровизираното игрище, като се спирам само за да преценя колко още трябва да напредна, преди да стрелям към вратата.

Финтирам наляво, подавам топката на Марио, който ми я връща. С един бърз удар топката се извисява вдясно и ние бележим гол.

— Гоооооол! — реват вкупом нашите съотборници, а Марио ми дава пет.

Но радостта ни е краткотрайна. Син кадилак ескалада подозрително се промъква надолу по улицата.

— Познаваш ли колата? — пита Марио напрегнато.

Играта спира, когато момчетата разбират, че нещо не е наред.

— Може би е някакво отмъщение — предполагам аз.

Погледът ми не се откъсва от прозореца на колата. Когато тя спира, всички чакаме някой или нещо да се покаже от кадилака. И когато това стане, ще сме готови.

Обаче се оказва, че аз не съм готов. От колата излизат брат ми Карлос и един тип, на име Уил. Майката на Уил е в Кървавите и набира нови членове. Моят брат няма да е един от тях. Дяволски много се постарах, за да го накарам да разбере, че след като аз съм от „Кървавите“, той не е нужно да бъде. Ако един от членовете на семейството е в бандата, останалите са защитени. Аз съм вътре. Карлос и Луис не са и аз съм готов на всичко, да останат извън бандата.

Надявам непукистката маска и приближавам към Уил, напълно забравил за футболния мач.

— Нова кола? — питам и оглеждам возилото.

— На майка ми е.

— Супер. — Извръщам се към брат ми. — И къде сте били, момчета?

Карлос се обляга на колата, като че ли размотаването с Уил не е нищо особено. Уил наскоро се присъедини към бандата и се мисли за велик.

— В мола. Открили са нов готин магазин за китари. Хектор ни засече там и…

Правилно ли чух?

— Хектор? — Последното, което искам, е брат ми да се движи в компанията на Хектор.

Уил, с развлечена тениска, която виси над джинсите, тупва Карлос по рамото, за да го накара да млъкне. Брат ми тутакси затваря уста, сякаш някаква муха се кани да влезе вътре. Кълна се, че ще ритам задника му от тук до Мексико, ако само си помисли да влезе в бандата на „Кървавите“.

— Фуентес, ще играеш ли, или не? — подвиква някой от игрището.

Потискам гнева си и се обръщам към брат ми и приятеля му, който е способен да го примами към тъмната страна.

— Искаш ли да поиграеш?

— Не. Ще се скатаем у дома — казва Уил.

Аз свивам безгрижно рамене, но отвътре ми кипи. ¡Qué me importa!^[2]

Връщам се на игрището, при все че ръцете ме сърбят да сграбча Карлос за ухото и да го повлека към вкъщи. Не мога да правя сцена, която може да стигне до ушите на Хектор и да събуди подозренията му в моята лоялност.

Понякога имам чувството, че животът ми е една голяма лъжа.

Карлос отпрашва с Уил. Това, плюс факта, че не мога да изхвърля Бритни от ума си, ме подлудява. Когато играта започва, направо съм като побеснял. Внезапно играчите от противниковия отбор вече не са моите приятели от детството, а врагове, препречващи пътя ми към всичко, което искам. Повеждам топката.

— Фал! — крещи братовчедът на един от приятелите ми, когато се удрям в него.

Вдигам ръце.

— Не беше фал.

— Ти ме блъсна.

— Не бъди panocha^[3] — отвръщам със съзнанието, че прекалявам.

Търся си боя. И той го знае. Момчето е приблизително с моя ръст и телосложение. Адреналинът бушува в кръвта ми.

— Искаш да се бием ли, pendejo? — пита той и разперва ръце във въздуха, като птица в полет.

Заканата не ми действа.

— Ела и ще си го получиш.

Пако притичва и застава между нас.

— Алекс, по-кротко, човече.

— Или се бийте, или играйте! — крещи някой.

— Той каза, че съм направил фал — казвам на Пако, а вените ми пламтят от прилива на кръв.

Пако свива нехайно рамене.

— Имаше фал.

Супер! Сега, когато най-добрият ми приятел ме издънва, осъзнавам, че наистина съм загубил контрол. Оглеждам се. Всички чакат да видят какво ще направя. Адреналинът ми е хвръкнал до небесата, както и тяхната възбуда от предстоящото зрелище. Искам ли наистина да се бия? Да, за да изхвърля цялата тази енергия, бликаща в тялото ми. И да забравя поне за миг, че телефонният номер на моята партньорка по химия е записан в паметта на мобилния ми. И че брат ми е в обсега на радара на „Кървавите“.

Най-добрият ми приятел ме избутва по-далеч от типа, който иска да откъсне главата ми, извън очертанията на игрището. После виква към резервите да заемат нашите места в играта.

— Защо го направи? — питам го.

— За да ти спася кожата, човече. Алекс, ти напълно си изтрещял.

— Мога да победя онзи тип.

Пако ме поглежда в очите.

— Ти си този, който се държи като panocha.

Отблъсвам ръцете му и се отдалечавам с гневни крачки, питайки се как само за няколко седмици успях така да прецакам живота си. Трябва да го сложа в ред. Ще се разбера с Карлос, когато довечера се прибере у дома. Здравата ще го насоля. А Бритни…

Тя не пожела да я откарам у тях от дома на Иса, защото не искаше да ни видят заедно. Мамка му. Карлос не е единственият, когото трябва здравата да насоля.

Отварям мобилния си и извиквам от паметта номера на Бритни.

— Ало?

— Алекс е — съобщавам, въпреки че тя има идентификатор на обаждащия се и дяволски добре знае, че съм аз. — Ще се срещнем в библиотеката. Веднага.

— Не мога.

Това не е шоуто на Бритни Елис. Сега вече е шоуто на Алекс Фуентес.

— Ето какво ще направим, mamacita — казвам аз, докато приближавам до нашата къща и се мятам на мотоциклета си. — Или след петнайсет минути ще цъфнеш пред библиотеката, или ще доведа петима от тайфата и тази вечер ще си устроим лагер на предната ви морава.

— Как смееш… — подхваща тя, но аз затварям телефона, преди да довърши изречението.

Докато форсирам двигателя, за да блокирам мислите за миналата нощ, когато тя се бе сгушила в скута ми, осъзнавам, че нямам план за играта.

Питам се дали шоуто на Алекс Фуентес ще бъде комедия, или по-скоро трагедия. И в двата случая ще бъде риалити, което не бива да се пропуска.