Симон Елкелес
Перфектна химия (45)

45
Бритни

След мача в събота следобед, който спечелихме благодарение на паса на Дъг в последните четири секунди от полувремето, аз стоя край игрището и разговарям със Сиера и момичетата от М-фактор. Опитваме се да решим къде да отпразнуваме победата.

— Какво ще кажете за заведението на Лу Малнати? — предлага Морган.

Всички са съгласни, защото това е най-добрата пицария в града. Меган е на диета и обожава специалната им домашна салата, така че въпросът се решех.

Докато уточняваме как да стигнем дотам, забелязвам Исабел да разговаря с Мария Руис. Отивам при тях.

— Привет, момичета — поздравявам ги. — Искате ли да дойдете с нас в „Лу Малнати“?

Мария мръщи смутено вежди, но не и Исабел.

— Разбира се — отвръща тя.

Мария поглежда към Исабел, после към мен. Казва нещо на Исабел на испански, после ме осведомява, че ще се срещнем в ресторанта.

— Какво каза тя?

— Искаше да знае защо ни покани да се забавляваме с теб и твоите приятелки.

— И ти какво й каза?

— Казах й, че аз съм една от твоите приятелки, макар че трябва да знаеш, че приятелите ме наричат Иса, а не Исабел.

Аз я водя при останалите си приятелки и стрелвам крадешком с поглед Сиера, която неотдавна призна, че ревнува от приятелството ми с Исабел. Но вместо да я посрещне студено, Сиера се усмихва на Исабел и я моли да й покаже как прави двойно задно салто при една от фигурите на съчетанието. Това за пореден път потвърждава защо тя е най-добрата ми приятелка. Мадисън изглежда шашната като Мария, когато ги информирам, че Мария и Исабел ще се присъединят към нас в „Лу Малнати“, но не казва нищо.

Може би, само може би, това е малка стъпка към това, което доктор Агире нарича „да се изгради своеобразен мост между културите в училище“. Не съм толкова наивна, за да вярвам, че мога за една нощ да изменя „Феърфийлд“, но през последните седмици разбиранията и възприятията ми за определени хора се промениха. Надявам се и техните по отношение на мен също да са се променили.

В ресторанта седя до Исабел. Тайфа момчета от футболния отбор също са тук, така че заведението е пълно с ученици от „Феърфийлд“. Дарлин влиза с Колин. Той я е прегърнал през раменете, сякаш са двойка.

— Кажи ми, че ръката й не е пъхната в задния му джоб — изсумтява презрително Сиера. — Това е супертъпо.

— Не ми пука — уверявам я, разсейвайки всичките й страхове, че може да съм се разстроила. — Ако искат да са гаджета, прав им път.

— Тя е с него само защото иска всичко, което е било твое. За нея е съревнование. Първо заема мястото ти в мажоретния отбор, а сега е хвърлила око на Колин. Още малко и ще поиска да се прекръсти на Бритни.

— Много смешно.

— Сега говориш така — Сиера снижава глас до шепот, — но няма да ти е толкова забавно, ако Алекс е следващата й мишена.

— Е, това вече наистина не е смешно.

Дъг влиза и Сиера му маха за поздрав. Той не може да се смести на стола, затова Сиера му отстъпва мястото си и после се настанява в скута му. Двамата започват да се целуват и сега е моментът да се обърна и поговоря с Исабел.

— Как вървят нещата с нали-се-сещаш-кой? — питам, защото зная, че не бива да споменавам името на Пако, тъй като тя не желае Мария да знае, че си пада по него.

— Не вървят — въздъхва Исабел.

— Защо? Не говори ли с него, както те посъветвах?

— Не. Той се държи като pendejo, сякаш онова между нас никога не се е случвало. Мисля, че не го споменава, защото не желае отношенията ни да се задълбочат.

Аз се замислям за раздялата с Колин и началото на връзката ми с Алекс. Всеки път когато не постъпвам така, както се очаква от мен, и правя това, което искам, се чувствам по-силна.

— Рискувай, Иса. Гарантирам ти, че си струва.

— Ти току-що ме нарече Иса.

— Зная. Така добре ли е?

Тя ме смушква игриво по рамото.

— Да, Брит, добре е.

Разговорът с Иса за Пако ме изпълва с авантюристичен дух, а това на свой ред ме кара да се замисля за Алекс. Веднага щом приключваме с вечерята и всички започват да се разотиват, аз се обаждам на Алекс от мобилния, докато вървя към колата.

— Знаеш ли къде се намира клуб „Мистик“?

— Аха.

— Да се срещнем там в девет.

— Защо? Какво се е случило?

— Ще видиш — отговарям и затварям, но забелязвам, че Дарлин върви точно зад мен. Дали е чула разговора ми с Алекс?

— Гореща среща тази вечер? — подхвърля тя.

Това отговаря на въпроса ми.

— Какво съм ти направила, че ме мразиш толкова много? В един миг сме приятелки, а в следващия ти заговорничиш срещу мен.

Дарлин свива рамене, после отмята коса. Жестът е достатъчен, за да разбера, че повече не мога да я смятам за своя приятелка.

— Предполагам, че ми писна да живея в сянката ти, Брит. Време е да се откажеш от царуването си. Прекалено дълго беше принцесата на „Феърфийлд“. Време е да дадеш възможност и на други да се насладят на светлините на прожекторите.

— Можеш да им се наслаждаваш колкото искаш — казвам й.

Тя няма представа, че никога не съм го искала. Всъщност просто използвах светлините на прожекторите, за да съм по-убедителна в шоуто, което разигравах пред останалите.

Когато пристигам в девет в клуб „Мистик“, Алекс се промъква зад мен. Обръщам се и обвивам ръце около шията му.

— Леле, момиче — шашва се той. — Мислех, че ще пазим отношенията си в тайна. Не ми се ще да ти го казвам, но ей там се е събрала цяла тайфа от северната част на Феърфийлд. Всички ни зяпат с увиснали ченета.

— Не ме е грижа. Вече не.

— И как така?

— Човек живее само веднъж.

Изглежда, моят отговор му харесва, защото улавя ръката ми в своята и ме повежда към опашката пред входа. Навън е студено и той разтваря якето си и ме гушва в топлата си прегръдка, докато чакаме да влезем.

Вдигам глава и впивам поглед в него, докато телата ни са притиснати.

— Тази вечер ще танцуваш ли с мен? — питам.

— И още как.

— Колин никога не искаше да танцува с мен.

— Аз не съм Колин, querida, и никога няма да бъда.

— Хубаво. Ти си мой, Алекс. Осъзнах, че това е всичко, което ми е нужно, и съм готова да го споделя с целия свят.

Вътре в клуба двамата с Алекс веднага се отправяме към дансинга. Без да обръщам внимание на изумените погледи на учениците от северната част на Феърфийлд, аз притеглям Алекс към мен и двамата се движим в такта на музиката като едно цяло.

Танцуваме, като че ли сме заедно цяла вечност, всички движения помежду ни са в пълен синхрон. За пръв път не се боя какво ще помислят хората за нас двамата с Алекс. Следващата година ще съм в колеж и няма да има никакво значение кой от коя част на града е дошъл.

Трой, момчето, с което танцувах последния път, когато бях в клуб „Мистик“, ме потупва по рамото, когато темпото на музиката се ускорява и подът на дансинга започва да вибрира.

— Кой е новият жребец? — пита той.

— Трой, това е гаджето ми Алекс. Алекс, това е Трой.

— Здрасти, човече — казва Алекс, протяга ръка и стиска бързо ръката на Трой.

— Имам чувството, че този приятел няма да направи същата грешка като онзи другия — казва ми Трой.

Аз не отговарям, защото усещам ръцете на Алекс около талията и на гърба ми и ми се струва толкова естествено и правилно да съм тук с него. Мисля, че му хареса, задето го представих като мое гадже, а за мен беше истинско удоволствие да го изрека на глас. Облягам се на гърдите му, затварям очи и оставям ритъмът на музиката и движението на телата ни да се слеят в едно.

След като танцуваме известно време, имаме нужда от малко почивка и напускаме дансинга.

— Позирай ми — моля го аз и вадя мобилния си телефон.

На първата снимка той позира като готино лошо момче. Аз се смея. Правя още една снимка, преди той да заеме следващата поза.

— Хайде да си направим селфи двамата заедно — предлага Алекс и ме притегля към гърдите си.

Аз притискам буза о неговата, а той отдалечава максимално телефона и после запечатва завинаги този прекрасен миг. След края на тази импровизирана фотосесия, моят любим ме сграбчва в прегръдките си име целува.

Сгушена в Алекс, оглеждам тълпата. На първия етаж, точно до балкона, е застанал Колин — последният човек, когото очаквам да видя тук. Колин мрази този клуб; мрази да танцува.

Гневният му поглед се среща с моя и тогава той демонстративно целува момичето с него. Това е Дарлин. Тя му отвръща с цялата си страст, а той сграбчва дупето й и се трие похотливо в нея. Бившата ми приятелка знаеше, че тази вечер ще бъда тук с Алекс, и очевидно е планирала сценката.

— Искаш ли да си вървим? — пита Алекс, когато забелязва Колин и Дарлин.

Извръщам лице към него и дъхът ми секва, когато поглеждам красивото му мъжествено лице.

— Не. Но тук е много горещо. Свали си якето.

Той се колебае, сетне клати глава.

— Не мога.

— Защо не?

Алекс потръпва.

— Кажи ми истината, Алекс.

Той затъква зад ухото ми кичур коса, паднал върху лицето ми.

— Mujer, това не е територия на „Кървавите латиноси“. Тук е територия на „Фримонт 5“, а нашите две банди са враждуващи. Твоят приятел Трой е един от тях.

Какво? Когато предложих да дойдем тук, изобщо не мислех за територии или членове на банди. Просто исках да потанцуваме.

— О, боже! Алекс, аз съм застрашила живота ти. Да се махаме оттук! — изричам трескаво.

Алекс ме притиска по-силно и шепне в ухото ми:

— Човек живее само веднъж, нали така каза? Танцувай отново с мен.

— Но…

Той ме прекъсва с толкова жарка целувка, че всичките ми тревоги отлитат начаса. И когато най-сетне идвам на себе си, двамата се връщаме на дансинга.

Ние предизвикваме съдбата и танцуваме сред акулите, но се отърваваме без нито една драскотина. Дебнещата опасност само усилва чувството за взаимна принадлежност.

В дамската тоалетна Дарлин оправя грима си пред огледалото. Аз я виждам. Тя ме вижда.

— Здравей — казвам.

Дарлин минава покрай мен, без да промълви нито дума. Поведението й ми дава да разбера какво е да си отхвърлен от северната част, но на мен не ми пука.

В края на вечерта, когато Алекс ме изпраща до колата ми, аз вземам ръката му в своята и поглеждам към звездите.

— Ако видиш падаща звезда в този момент, какво би си пожелал? — питам го.

— Времето да спре.

— Защо?

Той свива рамене.

— Защото искам този миг да продължи вечно. А ти какво би си пожелала?

— Да отидем заедно в колеж. Докато ти искаш да спреш бъдещето, аз го очаквам с надежда. Няма ли да е страхотно да постъпим в един и същ колеж? Говоря сериозно, Алекс.

Той се отдръпва от мен.

— За някой, който иска да го дава бавно, ти определено планираш доста напред.

— Зная. Извинявай. Но не мога да се спра. Вече си подадох документите за първия прием в университета в Колорадо, за да бъда по-близо до сестра ми. Мястото, където я изпращат родителите ми, е на няколко километра от кампуса. Няма нищо страшно, ако подадеш документи, нали?

— Предполагам, че не.

— Наистина ли?

Той стиска ръката ми.

— Бих направил всичко, за да те накарам да се усмихваш така.