Симон Елкелес
Перфектна химия (55)

55
Бритни

В пет сутринта ме събужда звънът на мобилния ми телефон. Исабел е, навярно иска съвет за Пако.

— Знаеш ли колко е часът? — мърморя, когато вдигам телефона.

— Той е мъртъв, Бритни. Отиде си.

— Кой? — питам обезумяло.

— Пако. И… не зная дали трябваше да ти се обаждам, но ти все едно ще узнаеш, че Алекс също е бил там и…

Пръстите ми стискат телефона.

— Къде е Алекс? Моля те, кажи ми, че е добре. Умолявам те, Иса. Моля те.

— Бил е прострелян.

За секунда чакам да чуя ужасяващите думи. Той е мъртъв. Но тя не ги изрича.

— Той е в хирургията в болницата „Лейкшор“.

Още преди да е довършила изречението, аз трескаво смъквам пижамата и навличам някакви дрехи. Грабвам ключовете и хуквам към вратата, стискайки телефона, докато Исабел ми съобщава подробностите.

Наркосделката се е провалила, случило се е нещо ужасно и Пако и Хектор са мъртви. Алекс е бил прострелян и в момента го оперират. Това е всичко, което Исабел знае.

— О, боже, о, боже, о, боже — повтарям като развалена плоча, докато се нося с бясна скорост с колата към болницата, след като затворих телефона. След миналата вечер бях сигурна, че Алекс ще избере мен и ще се откаже от наркосделката. Той може и да е предал нашата любов, но аз не мога да го направя.

Разтърсвам се от силни ридания. Пако ме увери вчера, че ще се постарае да направи всичко по силите му Алекс да не участва в сделката, но… о, господи. Пако е отишъл вместо Алекс и сега е мъртъв. Бедният мил Пако.

Опитвам се да пропъдя от съзнанието си всички картини на издъхващия Алекс в операционната. Част от мен ще умре с него.

Питам на регистратурата къде трябва да чакам за новини за състоянието на Алекс.

Служителката ме моли да произнеса името буква по буква, после го пише на клавиатурата. Звукът ме подлудява. Тя се пипка толкова дълго, че едва се сдържам да не я сграбча за раменете и да я разтърся, за да работи по-бързо.

Жената ме поглежда любопитно.

— Роднина ли сте?

— Да.

— По-точно?

— Сестра.

Тя клати недоверчиво глава, сетне свива рамене.

— Алехандро Фуентес е докаран с огнестрелна рана.

— Той ще се оправи, нали? — избухвам аз в сълзи.

Жената отново заудря по клавишите.

— Изглежда, цяла сутрин е в операционната, госпожице Фуентес. Чакалнята е направо по коридора, оранжевото помещение. Лекарят ще ви информира за състоянието на вашия брат веднага след като операцията приключи.

Пръстите ми стискат до болка ръба на плота пред гишето.

— Благодаря.

Влизам в чакалнята и застивам при вида на майката на Алекс и двамата му братя, свити върху оранжевите болнични столове в ъгъла. Майка му първа вдига глава. Очите й са зачервени и подпухнали, а сълзите се стичат по лицето й.

Ръката ми се стрелва към устата, но не мога да сподавя хлипането си; нямам сили да се сдържа. Сълзите ми рукват и през пелената им виждам как госпожа Фуентес разтваря ръце.

Разтърсвана от емоции, аз се хвърлям в обятията й.

* * *

Лекарят каза, че ще минат часове, преди да дойде в съзнание.

Намокрям книжна кърпа в болничната мивка и я слагам върху челото на Алекс. Правя го през цялата нощ, докато той се поти и мята в неспокоен сън.

Клепачите му потрепват. Виждам, че се бори с успокоителните, опитвайки се да отвори очи.

— Къде съм?

Гласът му е хрипкав и едва доловим.

— В болницата — отвръща майка му и се навежда над него.

— Бил си прострелян — обажда се Карлос с измъчен глас.

Веждите на Алекс се смръщват объркано.

— Пако… — проронва с пресекващ глас.

— Не мисли сега за това — проговарям аз, опитвайки се да сдържа емоциите си, но без особен успех.

Трябва да бъда силна заради него и няма да го разочаровам.

Струва ми се, че се опитва да достигне ръката ми, но лицето му се сгърчва от болка и той се отдръпва. Трябва да му кажа толкова много, думите ме задушават. Как ми се иска да имам ден „Започни отначало“ и да променя миналото. Иска ми се да можех да спася Пако и Алекс от съдбата им.

Когато ме поглежда, очите му все още са замъглени от упойката.

— Защо си тук? — пита отмаляло.

Наблюдавам как майка му го милва по ръката, опитвайки се да го успокои.

— Бритни беше тук през цялата нощ, Алекс. Тя много се тревожи за теб.

— Оставете ме да говоря с нея. Насаме — казва той тихо.

Братята и майка му излизат от стаята.

Когато оставяме сами, той се сгърчва от болка, докато се опитва да се намести в леглото. После ме поглежда сурово.

— Искам да си тръгнеш.

— Не го искаш наистина — възразявам и се протягам към ръката му. Не може да го мисли сериозно.

Той отдръпва ръката си, сякаш докосването ми го е опарило.

— Напротив, искам.

— Алекс, ние ще се справим с това. Аз те обичам.

Той извръща глава и забива поглед в пода. Преглъща и се прокашля.

— Аз те чуках заради един бас, Бритни — произнася тихо, ала думите са ясни и отчетливи. — Това не означаваше нищо за мен. Ти не означаваш нищо за мен.

Отстъпвам крачка назад, докато жестоките думи проникват в съзнанието ми.

— Не — прошепвам.

— Ти и аз… беше просто игра. Обзаложих се с Лъки на неговата мазда RX-7, че мога да те чукам преди Деня на благодарността.

Когато Алекс нарича това, което се случи между нас, „чукане“, аз се свивам. Ако го бе нарекъл секс, щеше да остави горчив вкус в устата ми. Но думата „чукане“ кара стомаха ми да се преобърне. Ръцете ми са отпуснати безволно покрай тялото. Искам да го накарам да вземе думите си обратно.

— Лъжеш.

Той вдига поглед от пода и го вперва право в очите ми. О, господи. Очите му са лишени от емоции. Две ледени остриета, които режат като думите му.

— Ти наистина си много жалка, ако мислиш, че между нас е имало нещо истинско.

Тръсвам силно глава.

— Не ми причинявай болка, Алекс. Не и ти. Не и сега. — Устните ми треперят, докато произнасят безмълвно: — Моля те. — Когато той не отговаря, аз отстъпвам още една крачка назад, почти се препъвам, докато мисля за себе си, за истинската аз, която само Алекс познава. — Аз ти вярвах — отронвам с немощен шепот.

— Грешката е била твоя, не моя.

Докосва лявото си рамо и потреперва от болка тъкмо когато група негови приятели нахлуват през вратата. Те изразяват симпатия и съчувствие, докато аз стоя като замръзнала в ъгъла, незабелязана от никого.

— Всичко ли е било само заради един бас? — извисявам глас, за да надвикам врявата.

Шест или приблизително толкова души вперват смаяни погледи в мен. Дори Алекс. Исабел пристъпва към мен, но аз вдигам ръка, за да я спра.

— Вярно ли е? Наистина ли Алекс се е хванал на бас, че ще преспи с мен? — питам, защото разумът ми отказва да приеме убийствените думи на Алекс.

Това не може да е истина.

Всички погледи се насочват към него, но очите на Алекс са приковани в мен.

— Кажете й — нарежда той.

Едно момче, на име Сам, вдига глава.

— Ами, ъ, да. Той спечели маздата RX-7 на Лъки.

Пристъпвам заднешком към вратата на стаята, опитвайки се да държа главата си високо изправена. Върху лицето на Алекс е застинало студено, жестоко изражение.

Гърлото ми се сива болезнено, докато произнасям:

— Поздравления, Алекс. Ти спечели. Надявам се твоята нова кола да ти харесва.

Докато сграбчвам пипнешком дръжката на вратата, за да изляза, стоманеното изражение на Алекс се заменя с облекчение. Излизам спокойно от стаята. Когато вече съм в коридора, чувам Исабел да излиза след мен, но аз побягвам от нея, от болницата и Алекс. За съжаление, не мога да избягам от сърцето си. То гори от болка в гърдите ми. И аз зная, че никога вече няма да бъда същата.