Симон Елкелес
Перфектна химия (32)

32
Алекс

Бритни прокарва език по идеално оформените си устни, които сега са блестящи и, о, толкова мамещи.

— Не ме дразни така — простенвам аз, а устните ми са на сантиметри от нейните.

Учебниците й тупват на килима. Погледът й ги проследява, но ако сега допусна нещо да отвлече вниманието й, този миг може би никога няма да се повтори. Пръстите ми се придвижват към брадичката й, нежно подканващи я да ме погледне.

Тя вдига глава и ме гледа с тези свои невинни, печални очи.

— А ако това означава нещо? — пита.

— И какво, ако означава?

— Обещай ми, че няма да означава нищо.

Отпускам назад глава върху облегалката на дивана.

— Няма да означава нищо. — Не трябваше ли аз да съм опитният сваляч в този мъжки сценарий, който иска секс без никакво обвързване?

— И никакъв език — додава тя.

— Mi vida^[1], ако те целуна, гарантирам, че ще има език.

Бритни се колебае.

— Обещавам, че няма да означава нищо — отново я уверявам.

Всъщност не очаквам наистина да го направи. Мисля, че тя просто ме дразни, изпитва ме колко мога да издържа, преди да се предам. Но когато клепачите й се притварят и тя се навежда по-близо, аз осъзнавам, че ще се случи. Това момиче на моите мечти, това момиче, което прилича на мен повече от всеки, когото някога съм познавал, иска да ме целуне.

Веднага щом Бритни накланя глава, аз поемам контрола в свои ръце. Устните ни се докосват за кратък миг, преди да заровя пръсти в косата й и да продължа да я целувам нежно и бавно. Обхващам брадичката й с длан, усещам гладката й като на бебе кожа под грубите си пръсти. Моето тяло ме пришпорва да се възползвам от момента, но моят мозък (този, който е в главата ми) ме възпира.

Доволна въздишка се изтръгва от устата на Бритни, сякаш иска завинаги да остане в прегръдките ми.

Прокарвам леко върха на езика си по устните й, приканвайки я да отвори уста. Тя плахо среща езика ми със своя. Нашите устни и езици се преплитат в бавен, еротичен танц, докато звукът на отварящата се предна врата не я кара да отскочи назад.

По дяволите. Бесен съм. Първо, защото съм изцяло завладян от целувката на Бритни. Второ, защото искам този миг да продължи вечно. И накрая, яд ме е на мама и братята ми, задето се връщат у дома в най-неподходящия момент.

Наблюдавам Бритни, която се преструва на заета и се навежда, за да събере учебниците си от пода. Мама и братята ми стърчат на прага с широко отворени очи.

— Здравей, мамо — смотолевям, едновременно сконфузен, раздразнен и възбуден, повече отколкото би трябвало.

От суровото изражение на лицето на mi ’amá разбирам, че тя ни най-малко не е очарована да ни завари, потънали в страстна целувка, сякаш прелюдия за нещо повече.

— Луис и Карлос, вървете в стаята си — нарежда тя и пристъпва в дневната, възвръщайки самообладанието си. — Няма ли да ме запознаеш с приятелката си, Алехандро?

Бритни става с учебниците в ръка.

— Здравейте, аз съм Бритни. — Въпреки че златистата й коса е леко разрошена от моите пръсти и пътуването с мотоциклета, тя си остава неземна красавица. Бритни вежливо протяга ръка.

— С Алекс учехме по химия.

— Това, което видях, не ми приличаше на учене — заявява мама, пренебрегвайки протегнатата й ръка.

Бритни потръпва.

— Mamá, не я закачай — тросвам се аз.

— Моята къща не е публичен дом.

— ¡Por favor, mamá!^[2] — възкликвам раздразнено. — Ние само се целувахме.

— Целуването води до появата на niños^[3], Алехандро.

— Да се махаме оттук — казвам, напълно засрамен.

Грабвам якето от дивана и го нахлузвам.

— Извинете, ако съм проявила неуважение към дома ви, госпожо Фуентес — мълви Бритни, видимо разстроена.

Мама взема торбите с покупките и ги отнася в кухнята, без да обръща внимание на извинението на Бритни.

Когато излизаме на улицата, Бритни поема дълбоко дъх. Кълна се, имам чувството, че тя сякаш се държи на тънка нишка, готова всеки миг да се скъса. Това не биваше да става така: водя момиче у дома, целувам момичето, мама обижда момичето, момичето си тръгва разплакано.

— Не го вземай много присърце. Тя просто не е свикнала да водя момичета у дома.

Сините изразителни очи на Бритни изглеждат далечни и студени.

— Това не биваше да се случва — казва тя, изпъва рамене и застива като статуя.

— Кое? Целувката или това, че толкова ти хареса?

— Аз имам сериозен приятел — отвръща тя, докато оправя дръжките на марковата си чанта с учебниците.

— Кого се опитваш да убедиш — себе си или мен? — питам.

— Не изопачавай думите ми. Не искам да разстройвам приятелите си. Не желая да разстройвам мама. И Колин… Просто в момента съм много объркана.

Аз вдигам ръце и повишавам глас, което обикновено избягвам да правя, защото, както казва Пако, това означава, че наистина не ми е безразлично. Всъщност ми е все едно. И защо да не е? Разумът ми диктува да държа шибания си език зад зъбите, ала в същото време думите сами изскачат от устата ми.

— Не го разбирам. Той се отнася към теб, сякаш си някаква шибана награда.

— Ти дори не знаеш какви са отношенията между мен и Колин…

— Ами кажи ми, дявол да го вземе — изригвам, неспособен да прикрия раздразнението в гласа си. Отначало се възпирах да не кажа това, което наистина чувствам, но сега не издържам и изтърсвам: — Защото онази целувка там… означаваше нещо. И ти го знаеш не по-зле от мен. Можеш ли съвсем честно да кажеш, че с Колин ти е по-хубаво?

Тя бързо отвръща поглед.

— Ти няма да разбереш.

— Ами пробвай.

— Когато хората ни виждат заедно с Колин, те говорят каква идеална двойка сме. Златната двойка, нали се сещаш?

Аз се втренчвам смаяно в нея. Това е пълна дивотия.

— Разбрах. Просто не вярвам, че го чувам. Толкова ли е важно за теб да бъдеш идеална?

Настъпва дълго, напрегнато мълчание. Зървам в сапфирените й очи да проблясва искра тъга, но бързо угасва. След миг изражението й застива и става сериозно.

— Напоследък не се справям особено добре, но да. Означава — признава тя накрая. — Сестра ми не е идеална, значи, аз трябва да бъда.

Това е най-жалката тъпотия, която някога съм чувал. Клатя отвратено глава и соча „Хулио“.

— Качвай се, ще те закарам обратно до училище, при колата ти.

Бритни мълчаливо сяда на мотоциклета. Старае се да се отдръпне максимално, така че аз почти не я усещам зад гърба си. Почти правя кръг, за да удължа пътуването.

Тя се отнася към сестра си с търпение и огромна любов. Бог знае, че аз не бих могъл да храня някой от братята ми с лъжичка и да бърша устата му. Момичето, което някога смятах за самовлюбена красавица, далеч не е празноглава, ограничена егоистка.

Dios mio, аз й се възхищавам. Някак си, когато съм с Бритни, в живота ми се появява нещо, което досега липсва, нещо… правилно.

Но как ще я убедя в това?