Симон Елкелес
Перфектна химия (54)

54
Алекс

Наркосделката трябваше да се състои тук, в природния резерват „Бас Удс“.

Паркингът и районът наоколо тънеха в мрак и само сребристата лунна светлина осветяваше пътя ми. Мястото е пусто, с изключение на синия седан с включени фарове. Навлизам по-навътре в гората и забелязвам тъмна фигура, лежаща на земята.

Хуквам натам, преизпълнен с ужас. Когато приближавам познавам якето си. Все едно отстрани виждам собствената си смърт.

Коленича на земята и бавно преобръщам тялото.

Пако.

— О, мамка му! — крещя аз, когато усещам по ръцете си топлата лепкава кръв.

Очите на Пако са замъглени, но той повдига бавно ръка и сграбчва моята.

— Издъних се.

Слагам главата на Пако на коленете си.

— Казах ти да престанеш да се бъркаш в живота ми. Не умирай в ръцете ми, моля те, не умирай в ръцете ми. — Задавям се. — По дяволите, целият си в кръв.

Яркочервена струйка тече от устата му.

— Страх ме е — шепне той, сетне потръпва от болка.

— Не ме оставяй. Дръж се и всичко ще бъде наред. — Притискам здраво Пако към гърдите си; зная, че току-що го излъгах. Моят най-добър приятел умираше. И нищо не можеше да се направи. Чувствам болката му като своя.

— Я виж ти, какво имаме тук: един, който се преструва на Алекс, и неговото другарче — истинския Алекс. Колко подходящо за нощта на Хелоуин, нали?

Извръщам се при звука на гласа на Хектор.

— Жалко, че не разбрах, че стрелям в Пако — продължава той. — Човече, двамата изглеждате толкова различни на дневна светлина. Май ще трябва да посетя очния си лекар.

Той насочва към мен дулото на пистолета.

Не съм изплашен. Изпълнен съм с ярост. Искам отговори.

— Защо направи това?

— Ако искаш да знаеш, баща ти е виновен. Той искаше да излезе от „Кървавите“. Но изход няма, Алекс. Той беше наистина най-добрият, твоят padre. Точно преди да умре, се опита да напусне. Онази последна сделка беше неговото изпитание, Алекс. Сделката на бащата и сина. Ако двамата оживеехте, той щеше да спечели и да бъде свободен. — Мъжът се смее. Крякащият смях отеква в ушите ми. — Тъпият кучи син нямаше никакъв шанс. Ти прекалено много приличаш на своя старец. Мислех, че мога да те обуча да заемеш мястото му като велик търговец на дрога и оръжие. Но, не, ти наистина си като твоя старец. Малодушен, страхливец… un rajado.

Поглеждам към Пако. Той почти не диша, въздухът едва излиза от дробовете му. Докато го гледам, потънал в кръв, разрастващото се червено петно върху гърдите му ми напомня за моя papá. Но този път не съм на шест години. Всичко е кристално ясно.

За една напрегната секунда моят поглед среща погледа на Пако.

— „Кървавите латиноси“ предадоха и двама ни, човече — са последните думи на Пако, преди очите му да се изцъклят и тялото му да се отпусне в ръцете ми.

— Остави го на земята вече! Той е мъртъв, Алекс. Също като твоя старец. Изправи се и ме погледни в очите! — крещи Хектор и размахва пистолета като луд.

Аз нежно полагам безжизненото тяло на Пако върху земята и се изправям, готов за битка.

— Сложи ръце на главата си, за да ги виждам. Знаеш ли, когато убих твоя el viejo, ти плака като escuincle, като бебе, Алекс. Плака в прегръдките ми, в прегръдките на убиеца на баща си. Каква ирония, нали?

Бях само на шест. Ако знаех, че е бил Хектор, никога нямаше да вляза в „Кървавите“.

— Защо го направи, Хектор?

— Момче, ти никога няма да се научиш, нали? Виждаш ли, tu papá мислеше, че е по-добър от мен. Но аз му показах, нали? Той се хвалеше, че южната част на Феърфийлд е по-добро място, тъй като гимназията е в богаташката част. Твърдеше, че във Феърфийлд няма банди. Аз промених това, Алекс. Насъсках моите момчета и подчиних целия район. Или си с мен, или губиш всичко. Това, моето момче, ме прави el jefe^[1].

— Това те прави безумец.

— Безумец. Гений. Едно и също. — Хектор ме бута с пистолета. — А сега, на колене. Мисля, че мястото е идеално да умреш. Тук, в гората, като животно. Искаш ли да умреш като животно, Алекс?

— Ти си животно, нещастнико. Можеш поне да ме гледаш в очите, докато ме убиваш, както направи с моя баща.

Когато Хектор пристъпва към мен, най-после имам шанс. Сграбчвам китката му и го събарям на земята.

Хектор ругае и бързо скача на крака, пистолетът все още е в ръката му. Възползвам се от краткотрайното му объркване и го изритвам отстрани. Хектор се завърта и ме удря по главата с дръжката на пистолета. Падам на колене, проклинайки съдбата, задето не съм непобедим.

Мислите за mi papá и Пако ми дават сили да се бия, въпреки замаяната глава и замъгленото зрение. Отлично разбирам, че Хектор се опитва да се прицели по-добре в мен.

Успявам отново да го ритна и залитайки, се изправям на крака. Глокът на Хектор е насочен право към гърдите ми.

— Тук е полицията на Арлингтън Хейтс! Хвърлете оръжието и вдигнете високо ръцете във въздуха, за да ги виждаме!

През дърветата и мъглата пред очите ми едва съзирам синьо-червените светлини в далечината.

Вдигам ръце.

— Хвърли го, Хектор. Играта свърши.

Хектор държи здраво пистолета, насочен към гърдите ми.

— Хвърли оръжието! — крещят полицаите. — Веднага!

Очите на Хектор са обезумели. Усещам яростта му през няколкото метра, които ни делят.

Зная, че ще го направи. Es un cabron.^[2]

Ще дръпне спусъка.

— Грешиш, Алекс — казва той. — Играта току-що започна. Всичко се случва много бързо. Аз пристъпвам надясно, когато изстрелите прозвучават.

Бум. Бум. Бум.

Докато се олюлявам назад, зная, че съм улучен. Куршумът прогаря кожата ми, сякаш някой я е полял със сос „Табаско“. После всичко потъва в мрак.