Симон Елкелес
Перфектна химия (38)

38
Алекс

Ако продължавам да зяпам дългите й крака, ще се блъсна в някого.

— Как е сестра ти? — питам, сменяйки темата.

— Чака те, за да те бие отново на дама.

— Наистина ли? Е, кажи й, че аз всъщност се оставих да ме победи. За да те впечатля.

— Като загубиш?

Свивам рамене.

— Получи се, нали?

Забелязвам, че оправя роклята си, сякаш я наглася, за да ме впечатли. За да я накарам да се отпусне, плъзвам пръсти надолу по ръката й, преди да взема дланта й в своята.

— Кажи на Шели, че ще се върна за реванш.

Тя се извръща към мен, сините й очи сияят.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

По време на пътуването се опитвам да водя неангажиращ разговор. Не се получава. Не ме бива за това. Хубаво е, че Бритни изглежда доволна и без да говорим.

Не след дълго спирам пред малка двуетажна тухлена къща.

— Сватбата няма ли да е в църква?

— Не и тази на Елена. Тя искаше да се омъжи в дома на родителите си.

Докато вървим към къщата, аз слагам ръка на кръста й. Не ме питайте защо искам да покажа на всички, че тя е моя. Може би дълбоко в душата си аз съм неандерталец.

Когато влизаме вътре, от задния двор се чуват мариачи, а гостите запълват всеки сантиметър наоколо. Наблюдавам реакцията на Бритни. Чудя се дали тя няма чувството, че с вълшебна пръчка е била пренесена в Мексико. Моите роднини не живеят в големи къщи с плувни басейни, на каквито тя е свикнала.

Енрике и група други мои братовчеди ни посрещат с радостни викове. Всички говорят на испански, което изглежда нормално, само дето моето момиче е единствената, която говори английски. Свикнал съм да получавам задушаващи целувки от лелите ми и яки потупвания по гърба от чичовците ми. Обаче не съм сигурен дали тя е свикнала. Прегръщам я през кръста, за да й покажа, че не съм я забравил, и се опитвам да я представя на роднините, но скоро се отказвам, защото осъзнавам, че няма начин тя да запомни всички имена.

— ¡Ese! — чувам глас зад нас.

Обръщам се към Пако.

— Какво ново? — тупвам свойски моя приятел по гърба. — Бритни, сигурен съм, че си виждала в училище mi mejor amigo^[1]. Не се тревожи, той знае и няма да каже на никого, че си била тук.

— Устните ми са запечатани — уверява я той, а после като пълен идиот се прави, че заключва устата си и хвърля ключа.

— Здравен, Пако — смее се тя.

Към нас приближава Хорхе, издокаран в бял смокинг, с червена роза на ревера.

Шляпвам братовчед ми по гърба.

— Леле, човече, наистина си много як.

— И ти също не изглеждаш зле. Ще ме запознаеш ли с приятелката си, или не?

— Бритни, това е Хорхе. Този нещастник… искам да кажа щастливец, се жени за моята братовчедка Елена.

Хорхе я прегръща.

— Всеки приятел на Алекс е и наш приятел.

— Къде е младоженката? — интересува се Пако.

— На горния етаж, в спалнята на родителите си, плаче.

— От щастие? — опитвам се да предположа.

— Не, човече. Качих се, за да я целуна, и сега тя се чуди дали да не отмени цялата дандания, защото било лош късмет женихът да види булката преди сватбата — обяснява Хорхе и свива рамене.

— Е, желая ти късмет — казвам. — Елена е суеверна. Навярно ще те накара да направиш нещо откачено, за да прогониш лошия късмет.

Докато Пако и Хорхе гадаят какво Елена ще го накара да направи, за да се отърват от лошия късмет, аз улавям ръката на Бритни и я повеждам към двора. Там свири жив оркестър. Въпреки че сме pochos^[2], ние определено се стараем да следваме традициите и нашата култура. Ястията ни са лютиви, семействата — многочислени и всички са много близки, обичаме да танцуваме на музика, която разпалва кръвта ни и заставя телата ни да се разкършат.

— Пако братовчед ли ти е? — пита Бритни.

— Не, но обича да мисли, че е. Карлос, това е Бритни — казвам, когато приближаваме към моя брат.

— Да, зная — отвръща Карлос. — Нали ви видях да си обменяте слюнка.

Бритни застива безмълвна.

— Мери си приказките — скастрям брат ми и го шляпвам по тила.

Бритни слага ръка на гърдите ми.

— Всичко е наред, Алекс. Не е нужно да ме защитаваш от всички.

Карлос се изпъчва и ми смигва дръзко.

— Всичко е наред, Алекс. Наистина не е нужно да я защитаваш от всички. Е, може би от mamá.

Чашата преля. Разменяме си с Карлос няколко разгорещени реплики на испански, за да не разбере Бритни.

— ¡Vete, cabrón no molestes!^[3] — Да не би да се опитва да отрови деня на моята приятелка? Карлос изпухтява сърдито и се запътва към масите, отрупани с храна.

— Къде е другият ти брат? — интересува се Бритни.

Ние сядаме край една от многото малки маси, взети под наем, подредени в средата на двора. Аз обвивам ръка около облегалката на стола й.

— Луис е ето там — показвам й ъгъла на двора, където малкият ми брат е център на вниманието и весели насъбралите се около него, като имитира животни.

Трябва да го осведомя, че с този негов талант едва ли ще привлече момичетата в прогимназията.

Бритни се е загледала в четирите деца на мой братовчед, всички на възраст под седем, които тичат наоколо. Двегодишната Мариса явно реши, че роклята й не е удобна, и я захвърли в другия край на двора.

— Сигурно всички ти приличат на група невъзпитани mojados^[4].

Тя се усмихва.

— Не, приличат ми на група хора, които се забавляват на сватба на открито. Кой е това? — пита тя и сочи един тип във военна униформа на Щатите, който минава покрай нас. — Още един братовчед?

— Аха. Пол току-що се върна от Близкия изток. Ако щеш, вярвай, но преди той беше член на „Трите питона“, чикагска банда. Човече, преди да постъпи в армията, здравата го беше загазил с дрогата.

Тя ме стрелва с поглед.

— Казах ти и преди. Не употребявам наркотици. Поне не вече — заявявам твърдо, защото отчаяно искам да ми повярва. — Нито търгувам с тях.

— Заклеваш ли се?

— Да — казвам и си спомням последния път, когато се издъних с Кармен. Тогава беше за последен път. — Без значение какво си чула, аз не доближавам до коката, защото тази дрога не е шега. Вярваш или не, но бих искал да запазя всичките мозъчни клетки, с които съм се родил.

— Ами Пако? — пита тя. — Той употребява ли наркотици?

— Понякога.

Тя гледа Пако, който се смее и шегува със семейството ми, отчаяно копнеещ да е част от него и да забрави за своето. Майка му ги заряза преди няколко години, изоставяйки го в отвратително положение с баща му. Не го обвинявам, задето иска да избяга.

Най-накрая се появява моята братовчедка Елена, облечена в бяла дантелена рокля, и сватбата започва.

Докато младоженците изричат клетвите, аз стоя зад Бритни, обвивам ръце около нея и я сгушвам в обятията си. Мисля си какво ли ще облече тя на своята сватба. Навярно ще има професионални фотографи с камери и фотоапарати, за да запечатат завинаги този момент.

— Ahora los declare marido y mujer.^[5]

Булката и младоженецът се целуват и всички ръкопляскат.

Бритни стиска ръката ми.