Симон Елкелес
Перфектна химия (7)

7
Бритни

След часовете стоя пред шкафчето си, когато към мен приближават Морган, Мадисън и Меган. Сиера ги нарича феърфийлдския М-фактор.

Морган ме прегръща.

— О, боже, добре ли си? — пита тя, отдръпва се и ме оглежда.

— Чух, че Колин те е защитил. Той е невероятен. Ти си голяма късметлийка, Брит — обажда се Мадисън, а прочутите й къдрици подскачат при всяка дума.

— Не беше нещо особено — заявявам, чудейки се доколко слухът за случилото се днес отговаря на истината.

— Какво точно направи Алекс? — любопитства Меган. — Кейтлин е направила снимка на мобилния си на Алекс и Колин в коридора, но от нея не се разбира какво става.

— Вие, момичетата, побързайте, за да не закъснеете за тренировката! — вика Дарлин от другия край на коридора и изчезва по-бързо, отколкото се е появила.

Меган отваря шкафчето си редом до моето и вади своите помпони.

— Мразя начина, по който Дарлин целува задника на госпожа Смол — мърмори под нос.

Аз затварям шкафчето и ние се отправяме към игрището за тренировката.

— Мисля, че тя се опитва да се съсредоточи върху танците, вместо постоянно да мисли какво прави Тайлър в колежа.

Морган върти очи.

— Все едно. Аз дори нямам гадже, така че не мога да й съчувствам.

— Аз също — подкрепя я Мадисън. — Ама сериозно, кога изобщо това момиче не се среща с някого?

Когато приближаваме към игрището за тренировки, целият отбор на мажоретките седи на тревата в очакване на госпожа Смол. Слава богу, не сме закъснели.

— Още не мога да повярвам, че ти натресоха Алекс Фуентес — шепне ми Дарлин, когато сядам на свободното място до нея.

— Искаш ли да си сменим партньорите? — питам, макар че госпожа Питърсън никога няма да го позволи.

Беше го заявила съвсем ясно.

Дарлин оплезва език, мръщи се отвратено и отново шепне:

— Няма начин. Никога не припарвам до южните квартали. Общуването с онази тълпа само може да ти навлече проблеми. Помниш ли, когато миналата година Алисия Макданиъл ходеше с онова момче… как му беше името?

— Джейсън Авила? — подсказвам тихо.

Дарлин леко потръпва.

— Само за няколко седмици Алисия от популярно момиче се превърна в аутсайдер. Момичетата от южната част я ненавиждаха, задето е отмъкнала едно от момчетата им, а тя спря да движи с нас. Всички ги избягваха и сконфузената малка двойка беше съвсем сама на острова. Слава богу, че Алисия скъса с него.

Госпожа Смол идва към нас със CD плейъра си в ръка и се оплаква, че някой го преместил от обичайното му място и затова е закъсняла.

Когато госпожа Смол ни казва да се разгреем, Сиера избутва Дарлин, за да може да говори с мен.

— Здравата си го загазила, момиче — осведомява ме.

— Защо?

Сиера разполага със супер „очи и уши“ и винаги знае какво става във „Феърфийлд“.

— Носи се слух, че Кармен Санчес те търси — казва най-добрата ми приятелка.

О, не! Кармен е гаджето на Алекс. Аз се опитвам да не се паникьосвам и да не мисля за най-лошото, но Кармен е много страховита — от лакираните в яркочервено нокти до черните ботуши с високи, тънки токчета. Дали ревнува, че съм партньорка на Алекс по химия, или смята, че аз съм наклепала днес приятеля й на директора?

Истината е, че не съм го издала. Извикаха ме в кабинета на доктор Агире, защото тази сутрин някой беше видял малкия ни сблъсък на паркинга, а след това и разправията на стъпалата на училището и бе докладвал. Което беше нелепо, защото всъщност нищо особено не се бе случило.

Агире не ми повярва. Реши, че съм твърде изплашена, за да му кажа истината. Тогава не бях изплашена.

Но сега съм.

Кармен Санчес може да ми изрита задника, когато й хрумне. Тя навярно се упражнява с оръжия, а единственото оръжие, което аз владея, ами това са моите помпони. Може да ме наречете откачалка, но дълбоко се съмнявам, че помпоните ми могат да изплашат момиче като Кармен.

Навярно в словесен двубой бих могла да устроя завидно шоу, но определено не и в юмручна схватка. Момчетата се бият заради някакъв примитивен, вроден ген, който ги кара да се докажат физически.

Сигурно Кармен иска да ми докаже нещо, но наистина няма нужда. Аз не съм заплаха за нея, но как да я убедя в това? Не мога просто да отида при нея и да й кажа: „Хей, Кармен, аз не възнамерявам да свалям гаджето ти и не съм го натопила пред доктор Агире“. Или може би трябва да…

Повечето хора мислят, че нищо не ме притеснява. И аз нямам намерение да ги разубеждавам. Твърде дълго и упорито съм изграждала този образ и няма да го съсипя само защото някакъв бандит и гаджето му ме предизвикват.

— Това не ме вълнува — заявявам на Сиера.

Най-добрата ми приятелка клати глава.

— Познавам те, Брит. Ти си изнервена.

Ето че това заявление ме притеснява повече, отколкото новината, че Кармен ме търси. Защото аз наистина се старая усилено да държа всички на разстояние… за да не разберат какво действително означава да са като мен или да живеят в моя дом. Но аз съм позволила на Сиера да знае за мен много повече, отколкото всеки друг. Питам се дали понякога не се налага да се отдалеча малко, да поставя известна дистанция помежду ни.

Разсъждавайки логично, осъзнавам, че съм параноичка. Сиера е истинска приятелка; тя дори беше с мен миналата година, когато плаках заради нервния срив на мама, но така и не й доверих подробности.

Не искам да свърша като мама. Това е най-големия ми страх.

Госпожа Смол ни нарежда да се построим и включва музиката — специален микс, подбран от преподавателите по музика за нашия отбор. Това е смесица от хип-хоп и рап, предназначен за нашата композиция. Нарекли сме го „Големите лоши булдози“, защото булдогът е талисманът на футболния ни отбор. Моето тяло оживява под ритъма на музиката. Затова обичам да съм част от мажоретния отбор. Музиката е това, което ме освобождава и ме кара да забравя за проблемите у дома. Музиката е моят наркотик, единственото, което ме откъсва от ежедневието и притъпява постоянното напрежение.

— Госпожо Смол, може ли да опитаме с фигура „пречупено T“, вместо цяло T, както обикновено? — питам аз. — След това изпълняваме комбинация от ниско V и високо V, като Морган, Исабел и Кейтлин преминават отпред. Мисля, че така ще изглежда по-добре.

Госпожа Смол очевидно е доволна от предложението ми.

— Добра идея, Бритни. Нека опитаме. Ще започнем с фигура „пречупено T“, със свити лакти. По време на разместването искам Морган, Исабел и Кейтлин в предната редица. И не забравяйте да държите раменете отпуснати. Сиера, моля те, постарай се китките ти да бъдат продължение на ръцете, вместо да ги свиваш.

— Да, госпожо — отговоря Сиера зад мен.

Госпожа Смол отново пуска музиката. Ритъмът, текстът, звученето на инструментите… всички те проникват във вените ми и повдигат настроението ми, независимо колко сдухана се чувствам. Докато танцувам в синхрон с останалите момичета, аз забравям за Кармен и Алекс, за майка ми и всичко останало.

Песента свършва твърде бързо. Иска ми се да продължа да се движа в ритъма на музиката и думите, но се налага да поработим още върху композицията, а някои от новите момичета се затрудняват със стъпките.

— Бритни, покажи основните движения на новите момичета, а след това отново ще опитаме с цялата група. Дарлин, ти ще водиш останалите от отбора и ще повторите стъпките — инструктира ни госпожа Смол и ми подава плейъра.

Исабел е в моята група. Тя се навежда, за да отпие глътка от бутилката с минерална вода.

— Не се тревожи за Кармен — казва тя. — През повечето време само лае, но не хапе.

— Благодаря — кимам. Исабел изглежда доста впечатляващо с червената си бандана с цветовете на „Кървавите латиноси“ и скръстени пред гърдите ръце, когато не изпълнява фигурите от танца. Но има добри очи. И много се усмихва. Усмивката й смекчава страховития й външен вид, макар че, ако превърже косата си с розова лента вместо с червената бандана на „Кървавите латиноси“, съм готова да се обзаложа, че ще изглежда много женствено. — Ти си в моя клас по химия, нали? — питам аз.

Тя кима.

— И познаваш Алекс Фуентес?

Тя отново кима.

— Верни ли са слуховете, които се носят за него? — продължавам предпазливо с въпросите, защото не съм сигурна как ще реагира на любопитството ми.

Ако не внимавам, ще се сдобия с цял списък от хора, изгарящи от желание да ме докопат.

Дългата кестенява коса на Исабел се полюшва в такт с думите й.

— Зависи кои слухове имаш предвид.

Отварям уста, за да изредя целия списък от приказки за зависимостта на Алекс от наркотиците и безбройните му полицейски арести, но Исабел ме изпреварва.

— Виж, Бритни, двете с теб никога няма да бъдем приятелки. Но трябва да ти кажа, че колкото и отвратително да се държа днес Алекс с теб, той не е толкова лош, колкото го изкарват. Дори не е толкова лош, за какъвто той обича да се представя.

Преди да й задам друг въпрос, Исабел се връща при останалите.

Час и половина по-късно, когато всички сме изтощени и изнервени и дори аз се чувствам напълно изцедена, тренировката приключва. Приближавам до плувналата в пот Исабел и й казвам колко добре се е представила днес.

— Наистина ли? — изненадва се тя.

— Ти много бързо се учиш — уверявам я. За момиче, което никога досега не е хващало помпони през първите три години от гимназията, тя наистина много бързо схвана фигурите. — Затова те сложихме в първата редица.

Ченето на Исабел увисва от изумление, а аз се питам дали тя вярва на слуховете, които е чувала за мен. Да, тя е права — ние двете никога няма да бъдем приятелки. Но също така съм сигурна, че никога няма да бъдем врагове.

След тренировката вървя към колата си със Сиера, която е заета да пише есемеси на приятеля си Дъг.

Върху предното стъкло, под чистачката на колата ми е пъхната някаква хартия. Издърпвам я. Синьото листче за наказанието на Алекс. Смачквам го и го пъхам в училищната си чанта.

— Какво беше това? — пита Сиера.

— Нищо — отвръщам и тя разбира намека, че не искам да говоря за това.

— Момичета, почакайте! — крещи Дарлин, тичайки към нас. — Видях се с Колин на футболното игрище. Той каза да го почакате.

Поглеждам часовника си. Вече е почти шест и искам да се прибера у дома, за да помогна на Багда да приготви вечерята на сестра ми.

— Аз не мога.

— Дъг току-що ми писа — казва Сиера. — Кани всички нас на пица у тях.

— Аз мога да отида — заявява Дарлин. — Ужасно ми е скучно, след като Тайлър се върна в „Пурдю“, а и сигурно няма да го видя няколко седмици.

Сиера продължава да пише усилено.

— Мислех, че ще ходиш при него през уикенда.

Дарлин слага ръце на кръста.

— Ами и аз така си мислех, преди той да ми се обади и да ми каже, че всички новаци, които ще бъдат приети в братството, трябва да спят в „братска къща“ заради някакво шантаво посвещение. Докато пенисът на Тайлър остава непокътнат, аз съм доволна.

При споменаването на „пенис“ започвам да търся усилено ключовете в чантата. Когато Дарлин започне да говори за пениси и секс, по-добре да се правя, че не чувам, защото тя е като навита пружина. И след като нямам намерение да споделям сексуалния си опит (или в случая липсата на такъв), е време да изчезвам. Идеален момент за бягство.

Докато люлея ключовете на пръста си, Сиера ме осведомява, че Дъг ще я закара, така че ще пътувам сама до вкъщи. Обичам да съм сама. Не е нужно да се преструвам пред никого. Дори мога да усиля докрай уредбата, ако искам.

Но не било писано дълго да се наслаждавам на музиката, защото усещам, че мобилният ми вибрира. Изваждам го от джоба си. Две гласови съобщения и един есемес. Всичките от Колин.

Звъня му на мобилния.

— Брит, къде си?

— На път за вкъщи.

— Ела у Дъг.

— Сестра ми има нова гледачка — обяснявам. — Трябва да й помогна.

— Още ли си ми ядосана, задето заплаших онзи гангстер, твоя партньор по химия?

— Не съм ядосана. Неприятно ми е. Казах ти, че сама ще се справя, а ти изобщо не ми обърна внимание. И устрои онази сцена в коридора. Знаеш, че не съм молила да му бъда партньорка — напомням му.

— Зная, Брит. Просто ненавиждам този тип. Не се сърди.

— Не се сърдя — уверявам го. — Просто мразя да избухваш без причина.

— А аз мразя да виждам онзи тип да ти шепне в ухото.

Слепоочията ми започват да пулсират и аз предугаждам приближаващото главоболие. Най-малко се нуждая Колин да устройва сцена всеки път когато някое момче говори с мен. Досега никога не го е правил, а и това ме прави обект на още по-голямо любопитство и клюки, което не желая никога да се случва.

— Нека просто забравим за случилото се.

— Съгласен. Обади ми се по-късно довечера — казва той. — Но ако можеш да се измъкнеш по-рано и да дойдеш у Дъг, аз ще съм там.

Когато се прибирам у дома, заварвам Багда в стаята на Шели на първия етаж. Тя се опитва да й смени специалното не пропускащо бельо, но е завъртяла Шели в неудобна и напълно погрешна поза. Главата й се намира там, където обикновено са краката, и единият й крак виси от леглото… Истинска катастрофа, а Багда пръхти и пухти, сякаш никога в живота си не е правила нещо по-трудно.

Мама изобщо проверила ли е препоръките й?

— Аз ще го направя — казвам на Багда, избутвам я настрани и се заемам със задачата. Сменям бельото на сестра ми, откакто бяхме деца. Не е лесно да сменяш гащите на човек, който тежи повече от теб, но ако знаеш как да го направиш, не отнема много дълго време и не е чак толкова неприятно.

Сестра ми се усмихва, когато ме вижда.

— Буий!

Шели не може да изговаря цели думи, но използва приблизителни съзвучия. „Буий“ означава „Бритни“ и аз й се усмихвам, докато я нагласявам по-удобно в леглото.

— Здравей, момичето ми. Гладна ли си? — питам, докато вадя мокра кърпа от пакета и се опитвам да не мисля за това, което правя.

Багда наблюдава отстрани, докато обличам на Шели чисто непромокаемо бельо и нов анцуг. Опитвам се да й обясня как се прави, но един поглед към Багда ми е достатъчен да разбера, че тя изобщо не ме слуша.

— Майка ти каза, че мога да си тръгна, когато се прибереш — заявява тя.

— Добре — кимам, докато си мия ръцете, и преди да се усетя, Багда вече е изчезнала по-бързо и по-ловко от Худини.

Отвеждам Шели с инвалидната количка в кухнята. В нашата обикновено идеално чиста и подредена кухня сега цари пълен безпорядък. Багда не е измила чиниите, които са струпани в умивалника, нито си е направила труда да избърше пода след избухването на Шели на обяд.

Аз приготвям вечерята на Шели и разчиствам бъркотията.

Сестра ми произнася „училище“, което звучи като „чили“, но аз разбирам какво ме пита.

— Да, днес беше първият ми училищен ден — казвам й, докато меля храната й в блендера и поставям чинията на масата. — Новата ми учителка по химия госпожа Питърсън би трябвало да е инструктор в някой военен превъзпитателен лагер. Прегледах учебната програма. Няма седмица без контролно или изпит. Тази година никак няма да е лесна.

Шели ме гледа съсредоточено, опитвайки се дешифрира това, което й казвам. Изражението й ми подсказва, че тя ме подкрепя и разбира, без да е нужно да говори. Защото всяка дума, която излиза от устата й, е мъчение за нея. Понякога ми се иска да изрека думите вместо нея, тъй като усещам безпомощността и раздразнението й като свои.

— Не харесваш ли Багда? — питам я тихо.

Сестра ми клати глава. Не иска да говори за това; разбирам го по устните й, които се свиват на тънка черта.

— Бъди търпелива с нея — моля я аз. — Не е лесно да дойдеш в непозната къща и да не знаеш какво да правиш.

Когато Шели приключва с храната, й нося списания, за да ги прегледа. Сестра ми обича списания. Докато тя разлиства с интерес страниците, аз пъхам резен сирене между две филии хляб и сядам до масата, за да подготвя домашните си, докато вечерям.

Докато вадя листа от тетрадка, на който трябва да напиша есето за госпожа Питърсън на тема „Уважение“, чувам да се отваря вратата на гаража.

— Брит, къде си? — вика мама от коридора.

— В кухнята — викам на свой ред аз.

Мама влиза с плик от „Нийман Маркъс“ в ръка.

— Ето, това е за теб.

Отварям торбата и вадя светлосиня дизайнерска блуза на „Герен Форд“.

— Благодаря — отвръщам, опитвайки се да се държа пред Шели, сякаш не е кой знае какво, тъй като тя не получава нищо от мама. Не че на сестра ми й пука. Тя е прекалено погълната от снимките на най-добре облечените знаменитости и всичките им блестящи бижута.

— Ще си отива с онези тъмносини джинси, които ти купих миналата седмица — казва мама, вади от фризера пакет пържоли и ги пъха да се размразят в микровълновата фурна. — И така… как беше положението с Багда, когато се прибра?

— Не много добро — осведомявам я. — Ще се наложи да я научиш на доста неща.

Не се изненадвам, че мама не ми отговаря.

Баща ми влиза след минута, мърморейки за работата си. Той е собственик на компания за производство на компютърни чипове и ни е предупредил, че приходите тази година са доста слаби, но мама не спира да обикаля магазините и да пазарува, а самият той ми подари беемве за рождения ден.

— Какво има за вечеря? — пита татко, докато развързва връзката си. Както обикновено, изглежда уморен и измъчен.

Мама поглежда към микровълновата.

— Пържоли.

— Тази вечер не съм в настроение за тежка храна — въздъхва той. — Искам нещо по-леко.

Мама тутакси изключва микровълновата.

— Яйца? Спагети? — изрежда тя, но той вече не слуша.

Татко излиза от кухнята. Дори когато физически е у дома, продължава да мисли за работата.

— Все едно. Само да е нещо леко — откликва той.

В такива случаи ми става жал за мама. Тя не получава особено внимание от татко. Той или работи, или е в командировка по работа, или просто не желае да общува с нас.

— Аз ще направя салата — предлагам и вадя маруля от хладилника.

Съдейки по вялата й усмивка, мама изглежда благодарна за помощта. Застанали една до друга край кухненския плот, двете приготвяме мълчаливо вечерята. Аз подреждам масата, а мама донася салатата, бърканите яйца и препечените филийки. Тя мърмори нещо, в смисъл че никой не я цени, но аз имам чувството, че иска само да слушам и да не й отговарям. Шели все още е погълната от списанията, нехаеща за напрежението между родителите ни.

— В петък заминавам за две седмици в Китай — оповестява татко, като се връща в кухнята, преоблечен с тениска и долнище на анцуг. Пльосва се на обичайното си място начело на масата и сипва яйца в чинията си. — Тамошният ни доставчик изпраща дефектни части и трябва да отида да проверя на място какво става.

— Ами сватбата на Демайо? Тя е през този уикенд и ние вече потвърдихме присъствието си.

Татко пуска вилицата и поглежда към мама.

— Да, сигурен съм, че сватбата на децата на Демайо е много по-важна от спасяването на моя бизнес.

— Бил, нямах предвид, че бизнесът ти е по-малко важен — изтъква мама и също пуска вилицата си в чинията. Истинско чудо е, че всичките ни чинии не са нащърбени. — Просто е невъзпитано да се отказва в последния момент.

— Можеш да отидеш сама.

— И да тръгнат слухове защо не съм с теб? Не, благодаря.

Типичен разговор по време на вечерята за семейство Елис. Татко се оплаква колко много работи, мама се опитва да запази фасадата ни на щастливо семейство, а двете с Шели наблюдаваме мълчаливо отстрани.

— Как беше в училище? — пита мама накрая.

— Добре — отвръщам, премълчавайки факта, че Алекс ще е мой партньор. — Учителката ни по химия е много строга.

— Навярно не биваше да избираш химия — включва се татко в разговора. — Ако нямаш шестица, общият ти бал ще се намали. А в колежа „Нортуестърн“ приемат само отличници и няма да проявят снизхождение към теб само защото аз съм учил там.

— Зная, татко — отговарям, вече напълно разстроена.

Ако Алекс се отнесе несериозно към нашия проект, как ще получа шестица?

— Днес Шели имаше нова гледачка — сменя мама темата. — Спомняш ли си?

Той свива рамене, защото, когато напусна последната гледачка, настояваше, че Шели трябва да живее в специализирано заведение, а не у дома. Не помня друг път да съм крещяла толкова много, както тогава, защото няма да им позволя да изпратят Шели в някое място, където ще пренебрегват сестра ми и няма да я разбират. Аз трябва да я наглеждам. Затова за мен е толкова важно да ме приемат в „Нортуестърн“. Ако съм наблизо, ще мога да живея у дома и да бъда сигурна, че родителите ми няма да я тикнат в някой дом за умствено изостанали.

В девет ми се обажда Меган, за да се оплаче от Дарлин. Тя смята, че Дарлин се е променила през това лято и сега още повече е навирила нос, защото излиза с момче от колежа. В девет и половина ми звъни Дарлин, за да ми съобщи подозренията си, че Меган ревнува, задето гаджето й учи в колеж. В десет без петнайсет Сиера се обажда и ме осведомява, че тази вечер е говорила и с Меган, и с Дарлин и не желае да се забърква в тази история. Аз се съгласявам, но се боя, че вече сме забъркани.

Вече е единайсет без петнайсет, когато най-после привършвам есето за госпожа Питърсън и помагам на мама да сложи Шели да си легне. Толкова съм скапана, че имам чувството, че главата ми ще падне.

Плъзвам се под завивките, след като съм се преоблякла в пижамата, и набирам номера на Колин.

— Здрасти, бебче — поздравява ме той. — Какво правиш?

— Нищо особено. В леглото съм. Забавлява ли се у Дъг?

— Не толкова, както ако и ти беше дошла.

— Кога се прибра?

— Преди половин час. Много се радвам, че се обади.

Придърпвам голямата си пухена розова завивка до брадичката и отпускам глава върху меката възглавница.

— Наистина ли? — питам кокетно, просейки комплимент. — Защо?

Той отдавна не ми е казвал, че ме обича. Зная, че Колин не е най-нежният и чувствителен човек на света. Татко също не е. Но искам да го чуя от Колин. Искам да чуя, че ме обича. Че му е било мъчно за мен. Искам да го чуя да казва, че съм момичето на мечтите му.

Колин се прокашля.

— Ние никога не сме правили телефонен секс.

Добре, това не са точно думите, които очаквах. Не би трябвало да съм разочарована или изненадана. Той е тийнейджър, а аз зная, че момчетата тийнейджъри са откачени на тема секс, натискане и тям подобни волности. Този следобед аз се опитах да пропъдя странното чувство, зародило се в стомаха ми, когато прочетох думите на Алекс за „якия“ секс. Сигурно щеше да се удиви, ако разбере, че съм девствена.

С Колин никога не сме правили секс, факт. Телефонен или истински. Миналата година през април едва не го направихме на пейката зад къщата на Сиера, но аз се изплаших. Не бях готова.

— Телефонен секс?

— Да. Докосни се, Брит. И после ми кажи какво правиш. Това ще ме възбуди.

— Докато аз се докосвам, ти какво ще правиш? — питам го.

— Ще лъскам бастуна, естествено. Да не мислиш, че ще пиша домашното?

Засмивам се. Смехът е по-скоро нервен, защото двамата не сме се виждали два месеца и почти не сме разговаряли, а сега той иска за един ден да преминем от: „Здравей, радвам се да те видя след лятната ваканция“, към: „Докосвай се, докато аз лъскам бастуна“. Имам чувството, че съм героиня на някоя от песните на Пат Маккърди.

— Хайде де, Брит — подканва ме Колин. — Приеми го като тренировка, преди да го направим наистина. Свали блузата и се докосни.

— Колин… — казвам.

— Какво?

— Извинявай, но не съм в настроение за това. Поне не сега.

— Сигурна ли си?

— Да. Сърдиш ли се?

— Не — отговаря той. — Просто си мислех, че можем да направим отношенията ни по-интересни.

— Не знаех, че са безинтересни.

— Училище… футболни тренировки… купони и висене по клубовете. Предполагам, че след това лято цялата тази изтъркана рутина ми писна. През ваканцията карах водни ски, занимавах се с уейкбординг и офроуд. Неща, които карат сърцето ти да препуска като бясно и кръвта да кипи, ако се сещаш какво искам да кажа. Чист адреналин.

— Звучи страхотно.

— Наистина беше. Брит?

— Да.

— Готов съм да усетя същия адреналин… с теб.