Симон Елкелес
Перфектна химия (18)

18
Алекс

В момента стоя в склада, където „Кървавите латиноси“ обичат да прекарват вечерите. Току-що изпуших втората или третата цигара — спрях да ги броя.

— Пийни малко бира и не бъди толкова сдухан — казва Пако и ми подхвърля кутия „Корона“.

Разказах му как Бритни ми върза тенекия тази сутрин, а той само поклати глава, сякаш е трябвало да съм по-умен и печен, а не да се завличам в северната част.

Улавям бирата с една ръка, но му я хвърлям обратно.

— Que tienes, ese?^[1] Да не би пиячката да не е достатъчно добра за теб? — Това е Хавиер, навярно най-тъпият от „Кървавите латиноси“. El büey^[2] може да контролира пиенето си също толкова, колкото и наркотиците, което не е никак много.

Слагам го на мястото му само с поглед, без да кажа нито дума.

— Шегувам се, човече — мънка завалено пияният Хавиер.

Никой не смее да се заяжда с мен. Още през първата ми година като член на „Кървавите латиноси“ в схватка с противникова банда доказах на какво съм способен.

Като малко дете мислех, че мога да спася света… или поне да спася семейството си. Никога няма да членувам в банда, казвах си, когато станах достатъчно голям, за да вляза в някоя. Ще защитавам mi familia^[3] с двете си ръце. В южната част на Феърфийлд или си един от бандата, или си против тях. Тогава имах мечти за бъдещето; измамни мечти, че мога да стоя далеч от бандите и пак да закрилям семейството си. Но онези мечти умряха заедно с бъдещето ми в нощта, когато баща ми беше застрелян на пет метра от мен. Тогава бях на шест.

Когато стоях там, надвесен над тялото му, виждах единствено червеното петно, разпростиращо се отпред върху ризата му. Приличаше ми на око на бик, само дето ставаше все по-голямо и по-голямо. Следващото, което помня, беше как той въздъхна и всичко свърши.

Моят баща беше мъртъв.

Не го докоснах. Бях твърде изплашен. През следващите дни не изрекох нито дума. Казаха, че е от шока и мозъкът ми не може да приеме случилото се. Те бяха прави. Дори не си спомням как изглеждаше човекът, застрелял баща ми. Не можех да потърся възмездие за убийството на татко, макар че всяка нощ превъртах в главата си момента на изстрела, опитвайки се да сглобя парчетата. Ако можех да си спомня, мръсникът щеше да си плати.

Но днес споменът е съвсем ясен. Как стоя пред майката на Бритни, а тя се мръщи гнусливо насреща ми… неща, които искам да забравя, завинаги са заседнали в мозъка ми като издълбани.

Пако преполовява бирата си на една глътка, без да го е грижа, че се стича от ъгълчетата на устата му и по ризата.

— Знаеш ли, май Кармен наистина те е повредила — казва ми Пако, когато Хавиер се обръща да говори с другите момчета.

— И защо смяташ така?

— Ти не вярваш на момичетата. Да вземем например Бритни Елис…

Изругавам ядно.

— Пако, размислих, хвърли ми онази „Корона“. — След като я улавям и я пресушавам, смачквам празната кутия в стената.

— Може и да не искаш да ме слушаш, Алекс, но ще ти се наложи, независимо дали си пиян, или не. Твоята цапната в устата секси бивша латино приятелка, дето обича да прави смучки, ти е забила нож в гърба. Затова сега ти правиш обратен завой и се опитваш да си го върнеш, като забиваш нож в гърба на Бритни.

Аз слушам неохотно Пако, докато грабвам друга бира.

— Наричаш моята партньорка по химия „обратен завой“?

— Аха. Но този път ще ти се върне и яко ще загазиш, защото ти наистина харесваш момичето. Признай си.

Нищо не искам да признавам.

— Искам я само заради баса.

Пако се смее толкова силно, че се препъва и се озовава на пода на склада. Сочи към мен все още с кутията бира в ръка.

— Ти, приятелю, толкова си се изпедепцал в умението да лъжеш себе си, че сам започваш да вярваш на глупостите, които излизат от устата ти. Онези две момичета са пълни противоположности, човече.

Вземам още една бира. Докато я отварям, мисля за различията между Кармен и Бритни. Кармен има секси, тъмни, загадъчни очи. Очите на Бритни изглеждат невинни, толкова прозрачносини, че сякаш можеш да видиш през тях. Дали ще останат такива, докато я любя?

Мамка му. Да я любя? Какво, по дяволите, ме прихваща, че да мисля за Бритни и любов в едно изречение? Май сериозно откачам.

Прекарвам следващия половин час да се наливам с колкото може повече бира. Вече се чувствам толкова добре, че не мисля… за нищо.

— Искаш ли да купонясваме на плажа „Дануд“? — прониква познат женски глас през пелената на вцепенението ми.

Взирам се в две шоколадови очи. Въпреки че мозъкът ми е замъглен и ми се вие свят, все още мога да разбера, че шоколадовото е противоположно на синьото. Не искам синьо. Синьото ме обърква твърде много. Шоколадовото е просто и с него е по-лесно да се оправя.

Тук нещо не е наред, но не мога да определя какво по-точно. И когато шоколадовите устни завладяват моите, не ми пука за нищо, освен да изтрия синьото от съзнанието си. Въпреки че помня колко горчив може да е шоколадът.

— Si — отвръщам, когато устните ми се отделят от нейните. — Да купонясваме. ¡Vamos a gozar!^[4]

Един час по-късно стоя до кръста във водата. Изпълнен съм с желание да бъда пират и да отплавам към самотни морета. Разбира се, в едно далечно ъгълче на помътеното ми съзнание, осъзнавам, че погледът ми се рее над водите на езерото Мичиган, а не над океанските вълни. Но в момента не мога да мисля ясно и да бъда пират, ми се струва идеална възможност. Никакво семейство, никакви тревоги, никой с руса коса и сини очи не се взира гневно в мен.

Ръце като пипала на октопод се обвиват около кръста ми.

— За какво мислиш, novio^[5]?

— Да стана пират — мърморя на октопода, който току-що ме е нарекъл свой любим.

Вендузите на пипалата на октопода засмукват в страстна целувка гърба ми, после се придвижват към лицето ми. Вместо да съм изплашен, се наслаждавам на усещането. Познавам този октопод, тези пипала.

— Ти ще бъдеш пират, а аз — русалка. Ти ще ме спасиш.

Някак си ми се струва, че аз съм този, който трябва да бъде спасен, защото усещам как тя ме поглъща с целувките си.

— Кармен — казвам на октопода с кафявите очи, превърнал се в секси русалка, внезапно осъзнавайки, че съм пиян, гол и стоя до кръста насред водата в езерото Мичиган.

— Шшт, забрави и се наслаждавай.

Кармен ме познава достатъчно добре, за да ме накара да забравя реалния живот и да ми помогне да се отдам на фантазията. Ръцете й и тялото й са обвити около мен. Тя е безтегловна във водата. Ръцете ми намират местата, където вече са били, и тялото ми се притиска към познатите форми, но фантазията не идва. И когато поглеждам отново към брега, отгласът от шумните пиянски викове на приятелите ми напомнят, че не сме сами. Моят октопод/русалка обича да има публика.

Аз — не.

Сграбчвам ръката на русалката и я тегля към брега.

Не обръщам внимание на подвикванията на приятелите ми и казвам на моята русалка да се облече, докато нахлузвам джинсите си. Когато вече сме облечени, отново хващам ръката й и двамата се промъкваме между тайфата, за да намерим свободно място.

Облягам се на голяма скала и изпъвам крака. Бившата ми приятелка ме възсяда, сякаш никога не сме скъсвали и тя ни кога не ми е изневерявала. Чувствам се притиснат, уловен в капан.

Тя всмуква от нещо по-силно от цигара и ми го подава. Поглеждам малкия джойнт.

— Не е с амфетамини, нали? — питам.

Достатъчно съм замотан от бирата и марихуаната, че най-малкото, което искам, е наркотик в кръвта. Целта ми е да притъпя чувствата си, а не да умра.

Тя притиска устни до моите.

— Това е само Акапулко Голд^[6], novio.

Може би ще ми помогне да изтрия завинаги спомените и ще ме накара да забравя за стрелби, бивши гаджета и басове да правя як секс с момиче, което ме смята за изметта на земята.

Вземам джойнта от ръката й и всмуквам дълбоко.

Ръцете на моята русалка се плъзгат по гърдите ми.

— Аз мога да те направя щастлив, Алекс — шепне тя, толкова близо, че усещам в дъха й миризмата на алкохол и mota. Или може би се разнася от мен. Не съм сигурен. — Дай ми още един шанс.

Аз съм надрусан и пиян и мислите ми са объркани. И когато картината на прегърнатите Бритни и Колин вчера в училище изплува в съзнанието ми, аз притеглям Кармен към гърдите си.

Не се нуждая от момиче като Бритни.

Нуждая се от жарката, чувствена Кармен, моята малка лъжлива русалка.