Симон Елкелес
Перфектна химия (2)

2
Алекс

— Ставай, Алекс.

Мятам кръвнишки поглед на малкия ми брат и заравям глава под възглавницата. Тъй като деля стаята с братята си — единият на единайсет, а другият на петнайсет — няма къде да избягам, остава само малкото уединение, което ми предоставя самотната възглавница.

— Остави ме на мира, Луис — мърморя дрезгаво във възглавницата. — No estés chingando.

— Не се ебавам с теб! Mamá^[1] заръча да те събудя, за да не закъснееш за училище.

Последната година. Би трябвало да се гордея, че съм първият представител на семейство Фуентес, който ще завърши гимназия. Но след дипломирането ще започне истинският живот. Колежът е просто мечта. Последната година за мен е като празненство по случай пенсионирането на някой шейсетгодишен. Знаеш, че можеш да направиш повече, но всички очакват да се оттеглиш.

— Облечен съм с новите си дрехи — достига до мен през възглавницата гордият, но приглушен глас на Луис. — Nenas^[2] няма да могат да устоят пред един латиноамерикански жребец.

— Радвам се за теб — ръмжа аз.

— Mamá каза, ако не станеш, да те залея с тази кана с вода.

Само малко уединение, толкова много ли искам? Хващам възглавницата и я мятам в другия край на стаята. Точно попадение. Водата го измокря целия.

— Culero!^[3] — крещи брат ми. — Това са единствените ми нови дрехи.

От другата страна на вратата се разнася смях. Карлос, другият ми брат, се киска като шибана хиена. До момента, когато Луис скача отгоре му. Наблюдавам как битката се разгорещява все повече, докато братята ми се налагат един друг с юмруци и ритници.

Те са добри братя, мисля си с гордост, докато двамата продължават да се млатят. Но аз съм най-големият мъж в къщата и съм длъжен да прекратя боя. Сграбчвам Карлос за яката на ризата, но се препъвам в крака на Луис и политам към пода с тях.

Преди да запазя равновесие, върху гърба ми се излива леденостудена вода. Извъртам се светкавично и виждам mi ’amá^[4] да ни облива щедро с вода от кофата, която стиска в ръка. Облечена е в работната си униформа. Тя е касиерка в местния гастроном, който се намира през две пресечки от къщата ни. Не й плащат кой знае колко, но ние не се нуждаем от много.

— Ставайте — нарежда тя с глас, треперещ от гняв.

— Мамка му, mamá — мърмори Карлос, докато се изправя.

Mi ’amá потапя ръка в остатъка от ледената вода в кофата и го напръсква по лицето.

Луис се залива от смях и преди да се усети, получава своята порция ледени пръски. Кога ще им дойде акълът?

— Ще се кривиш ли още, Луис? — пита тя.

— Не, госпожо — отвръща Луис и се изправя като войник в стойка „мирно“.

— Ще излязат ли още мръсни думи от тази твоя boca^[5], Карлос? — Тя потапя заплашително ръка във водата.

— Не, госпожо — отвръща стегнато войник номер две.

— Ами ти, Алехандро? — Очите й се присвиват, превръщайки се в две цепки, когато впива поглед в мен.

— Какво? Аз само се опитвах да ги разтърва — заявявам невинно, като я заслепявам със специалната си неустоима усмивка.

Тя пръска вода в лицето ми.

— Това е, задето не ги разтърва по-рано. А сега се облечете и елате да закусим преди училище.

Дотук с неустоимата ми усмивка.

— Знаеш, че ни обичаш! — викам след нея, докато излиза от стаята.

След един бърз душ, се връщам в спалнята, увил кърпа около бедрата си. Заварвам Луис с една от банданите ми около главата си и стомахът ми се свива на топка.

— Никога не докосвай това, Луис.

— Защо не? — пита той, невинно ококорил тъмнокафявите си очи.

За Луис това е просто една бандана. За мен обаче е символ на това, което е и което никога няма да бъде. Как, по дяволите, да го обясня на едно единайсетгодишно хлапе? Той знае какъв съм. За никого не е тайна, че банданата е с цветове на „Кървавите латиноси“. Разплатата и отмъщението ме въвлякоха в това, от което вече няма измъкване. Но ще умра, преди да позволя на някой от братята ми да затъне в същото блато.

Смачквам банданата в юмрук.

— Луис, не пипай нещата ми. Особено нещата ми от Кървавите.

— Харесват ми червеното и черното.

Това е последното, което искам да чуя.

— Ако още веднъж те видя да я носиш, целият ще бъдеш в черно и синьо — предупреждавам го. — Схвана ли, братле?

Той свива рамене.

— Да. Схванах.

Но докато Луис се изнася с пружинираща походка от стаята, аз се питам дали наистина е схванал. Спирам да мисля за това, измъквам от скрина една черна тениска и навличам избелели джинси. Докато завързвам банданата около главата си, чувам гласа на mi ’amá да се извисява откъм кухнята.

— Алехандро, идвай да закусваш, преди храната да е изстинала. De prisa, побързай!

— Идвам! — викам в отговор. Никога няма да разбера защо храната е толкова важна част от живота й.

Когато влизам в кухнята, братята ми вече дъвчат настървено. Отварям хладилника и оглеждам съдържанието му.

— Сядай.

— Mamá, само ще грабна набързо…

— Нищо няма да грабваш набързо, Алехандро. Сядай. Ние сме семейство и ще закусим както подобава.

Въздъхвам, захлопвам вратата на хладилника и сядам до Карлос. Понякога да си член на задружно семейство има своите недостатъци. Mi ’amá поставя пред мен пълна чиния с huevos^[6] и tortillas^[7].

— Защо не ме наричаш Алекс? — питам, свел глава и втренчен в камарата пред мен.

— Ако исках да те наричам Алекс, нямаше да те кръстя Алехандро. Не харесваш ли рожденото си име?

Мускулите ми се напрягат. Кръстен съм на баща ми, който вече не е между живите, но ми е стоварил отговорността да съм мъжът в къщата. Алехандро, Алехандро-младши… за мен е все едно.

— Щеше ли да има значение? — смотолевям и вземам една тортила. Вдигам глава, опитвайки се да отгатна реакцията й.

Тя е с гръб към мен и мие чиниите в умивалника.

— Не.

— Алекс иска да прилича на бял — обажда се мазно Карлос. — Можеш да смениш името си, брато, но пак ще си останеш mexicano^[8].

— Карлос, cálate la boca^[9] — предупреждавам го. Не искам да съм бял. Просто не желая да ме свързват с баща ми.

— Por favor^[10], вие двамата — намесва се майка. — Достатъчно кавги за днес.

— Mojado — припява Карлос, наливайки масло в огъня, като ме нарича „мокър гръб“^[11].

Писна ми от голямата уста на Карлос; той стигна твърде далеч. Надигам се, столът ми изскърцва върху пода. Карлос също скача от мястото си и пристъпва към мен, скъсявайки разстоянието помежду ни. Отлично знае, че мога да му сритам задника. Прекалено раздутото му его някой ден ще му навлече сериозни беди, ако се натресе на неподходящ човек.

— Карлос, сядай — заповядва mi ’amá.

— Мръсен фасулковец^[12] — изрича провлачено Карлос с подчертано силен акцент. — Или май по-добре es un Ganguero^[13].

— Карлос! — рязко произнася mi ’amá и се спуска към брат ми, но аз заставам помежду им и го сграбчвам за яката.

— Да, точно това винаги ще мислят всички за мен — казвам му. — Но ако продължаваш да дрънкаш тъпотии, ще го мислят и за теб.

— Братко, те така или иначе, ще мислят така и за мен. Независимо дали го искам, или не.

Пускам го.

— Грешиш, Карлос. Можеш да живееш по-добре, да бъдеш по-добър.

— По-добър от теб?

— Да, по-добър от мен, и ти го знаеш — заявявам. — А сега се извини на mi ’amá, задето говориш простотии пред нея.

Погледът ми е достатъчно красноречив, за да разбере Карлос, че не се шегувам.

— Извинявай, mamá — мърмори той и сяда на стола.

Но аз не пропускам гневния блясък в очите му, въпреки че егото му е малко смачкано.

Mi ’amá се обръща и отваря хладилника, опитвайки се да прикрие сълзите си. Дявол да го вземе, тя се тревожи за Карлос. Той е в девети клас и следващите две години или ще направят от него човек, или ще го съсипят.

Обличам кожено яке. Трябва да се махна по-скоро оттук. Целувам mi ’amá по бузата, извинявам се за съсипаната закуска и излизам от вкъщи, питайки се как ще опазя Карлос и Луис да не поемат по моя път и в същото време да ги насоча по правилния. Мамка му, каква шибана ирония.

На улицата момчетата с бандани със същите цветове като моята ме посрещат със знака на „Кървавите латиноси“: дясната ръка потупва два пъти лявата със свит безименен пръст. Кръвта в жилите ми кипва, докато отвръщам със същия знак и се мятам на мотоциклета. Те искат корав и безмилостен събрат и го получават. Изнасям толкова дяволски добро шоу, че понякога сам се учудвам на актьорските си способности.

— Алекс, почакай! — зове ме познат женски глас.

Кармен Санчес, моя съседка и бивше гадже, притичва към мен.

— Здравей, Кармен — мърморя под нос.

— Ще ме закараш ли до училище?

Късата й черна пола разкрива невероятните й крака, а тясната й блузка подчертава малките, но щръкнали chichis^[14]. Имаше време, когато бих направил всичко за нея, но това беше, преди това лято да я заловя с друг в леглото. По-точно в колата.

— Хайде, Алекс. Обещавам, че няма да те ухапя… освен ако сам не пожелаеш.

Кармен е добра приятелка в „Кървавите латиноси“. Независимо дали сме гаджета, или не, ние все още си пазим гърбовете. Това е неписан закон за нас.

— Качвай се — кимам.

Кармен скача на седалката и нарочно слага ръце върху бедрата ми, докато се притиска към гърба ми, но маневрите й нямат ефекта, на който се надява. Какво си мисли тя? Че ще забравя миналото? Няма начин. Моето минало определя настоящето и това, което съм.

Опитвам се да се съсредоточа върху началото на последната ми година във „Феърфийлд“ — тук и сега. А това е дяволски трудно, защото, след като се дипломирам, бъдещето ми навярно ще е също толкова прецакано, както и миналото ми.