Симон Елкелес
Перфектна химия (33)

33
Бритни

Ще забравя целувката с Алекс, въпреки че не мигнах цяла нощ, възкресявайки я отново и отново в главата си. Докато пътувам с колата към училище на следващия ден след целувката, която никога не се е случвала, се питам дали трябва да избягвам Алекс. Макар че това е невъзможно, защото сме заедно в часа по химия.

О, не. Часът по химия. Дали Колин ще заподозре нещо? Може би някой ни е видял, когато вчера потеглихме заедно с мотоциклета на Алекс, и му е казал. Снощи изключих мобилния си телефон, за да не се налага да говоря с когото и да било.

Уф. Как ми се иска животът ми да не е толкова сложен. Аз имам гадже. Добре, моето гадже напоследък ме притиска, интересува се само от секс. И на мен ми писна.

Но между мен и Алекс никога няма да се получи. Майка му вече ме мрази. Бившата му приятелка иска да ме убие — още един лош знак. Той дори пуши, което е пълна гадост. Мога да напиша дълъг списък с всички минуси.

Е, добре де, може да има и плюсове. Толкова малки и незначителни, че дори не заслужава да се споменават.

Той е умен.

Очите му са толкова изразителни, че в тях може да се види много повече, отколкото той показва.

Той е предан на приятелите си, семейството и дори на своя мотоциклет.

Докосва ме, сякаш съм от стъкло.

Целува ме с такава наслада, като че иска да го прави до края на живота си.

Днес го виждам за пръв път по време на обяда. Аз чакам на дълга опашка в столовата, а Алекс стои през двама души пред мен. Едно момиче, Нола Лин, е между нас. И почти не помръдва напред.

Джинсите на Алекс са избелели и скъсани на коляното. Косата му е паднала над очите и ръцете ме сърбят да я отметна. Ако Нола не се тутка толкова с избора на плодове…

Алекс улавя втренчения ми поглед. Аз бързам да се съсредоточа върху супата за деня — минестроне.

— В чаша или в купа да бъде, скъпа? — пита ме Мери, училищната готвачка, която сипва храната.

— В купа — отвръщам, преструвайки се на заинтересувана от това, как тя загребва супата и я излива в купата.

След като ми я подава, аз подминавам забързано Нола и заставам на касата. Точно зад Алекс.

Сякаш усетил, че го следвам, той се обръща. Очите му се впиват в моите и за миг ми се струва, че останалият свят е изчезнал и сме само ние двамата. Желанието да се хвърля в обятията му и да почувствам топлината на ръцете му е толкова силно, че се питам дали е нормално от медицинска гледна точка да си толкова привлечен от друго човешко същество.

Прочиствам гърлото си.

— Твой ред е — соча касиерката.

Алекс побутва напред таблата си, върху която има само парче пица.

— Аз ще платя и за нея — казва той и кима към мен.

Касиерката размахва пръст към мен.

— Какво си взела? Купа минестроне?

— Да, но… Алекс, не е нужно да плащаш за мен.

— Не се притеснявай. Мога да си позволя да платя купа супа — заявява той засегнато и подава три долара.

Колин прережда опашката и застава до мен.

— Хайде, движи се. Намери си приятелка, която да зяпаш — ежи се на Алекс и го избутва да се маха.

Аз мислено отправям гореща молба към бог Алекс да не си отмъсти, като каже на Колин, че сме се целували. Всички на опашката ни наблюдават. Усещам погледите им забити в тила ми. Алекс взема рестото от касиерката и без да се обръща, излиза от столовата на двора, където обикновено седи.

Чувствам се безподобна егоистка, задето искам най-доброто от двата свята. Искам да съхраня образа, който толкова трудно и дълго съм изграждала. А този образ включва Колин. Но в същото време искам Алекс. Не мога да спра да мисля за това, как отново ще ме вземе в прегръдките си и ще ме целува, докато остана без дъх.

— Аз ще платя за нея и за мен — казва Колин на касиерката.

Жената ме поглежда объркано.

— Онова другото момче не плати ли вече за теб?

Колин чака да я поправя. Когато не го правя, ми хвърля отвратен поглед и изхвърча от столовата.

— Колин, почакай! — викам след него, но той или не ме чува, или не ми обръща внимание.

Следващият път го виждам в часа по химия, но Колин влиза тъкмо когато звънецът звъни, така че няма време да поговорим.

По химия имаме поредния час за опити и наблюдение. Алекс разклаща епруветките, пълни със сребърен нитрат и калиев хлорид.

— На мен ми изглеждат съвсем еднакви, госпожо П. — заявява той.

— Външният вид лъже — отговаря госпожа Питърсън.

Погледът ми се плъзва по ръцете на Алекс. Тези ръце, които в момента са толкова заети да отмерват точното количество сребърен нитрат и калиев хлорид, същите, които вчера толкова нежно докосваха устните ми.

— Земята вика Бритни.

Примигвам и се изтръгвам от унеса. Алекс ми подава епруветка, пълна с прозрачна течност.

Което ми напомня, че трябва да му помогна да смеси двете течности.

— Ъ, извинявай. — Вземам едната епруветка и изливам съдържанието й в епруветката, която той държи.

— Трябва да запишем какво се случва — казва той и разбърква сместа със стъклена бъркалка.

В прозрачната течност като с магическа пръчка се появява бяла утайка.

— Хей, госпожо П.! Мисля, че ние намерихме отговора на нашите проблеми с изтънелия озонов слой — шегува се Алекс.

Госпожа Питърсън клати глава.

— И така, какво наблюдаваме в епруветката? — пита ме той, докато разглежда таблицата, която в началото на часа ни е раздала госпожа Питърсън. — Според мен прозрачната течност навярно е калиев нитрат, а бялата утайка — сребърен хлорид. Какви са твоите предположения?

Докато ми подава епруветката, пръстите ни се допират. И се задържат така за миг. Пронизват ме приятни тръпки, които не мога да пренебрегна.

Вдигам глава. Погледите ни се срещат и за минута ми се струва, че той се опитва да ми предаде лично послание, но после очите му помръкват и той отмества поглед.

— Какво искаш да направя? — шепна аз.

— Сама трябва да разбереш.

— Алекс…

Но той няма да ми каже какво да правя. Предполагам, че се държа като кучка, и е адски гадно да искам съвета му, когато той вероятно не може да е безпристрастен.

Когато съм близо до Алекс, изпитвам вълнение и възбуда, също като в коледното утро.

Опитвам се да не му обръщам внимание, но поглеждам към Колин и разбирам… Зная, че отношенията ни не са каквито бяха някога. Всичко свърши. И колкото по-скоро скъсам с Колин, толкова по-скоро ще престана да се питам защо още съм с него.

След училище причаквам Колин до задния вход. Той е облечен за тренировка по футбол. За лош късмет, Шейн е с него.

Шейн ни подава мобилния си.

— Вие, двамата, искате ли да повторите шоуто от онази вечер? Мога да запечатам този миг завинаги и да ви го пратя по имейла. Ще стане страхотен скрийнсейвър или, още по-добре, як клип, ще го качим в Ютюб.

— Шейн, разкарай се от погледа ми, преди да съм се взривил — изръмжава Колин и приковава поглед в приятеля си, докато той си тръгва. — Брит, къде беше снощи? — Когато не отговарям, Колин добавя: — Можеш да си спестиш усилията, защото вече подозирам.

Задачата ми няма да е лесна. Сега зная защо хората се разделят с имейли и есемеси. Да го направиш лице в лице, е много по-тежко, защото се налага да застанеш пред другия човек и да наблюдаваш реакцията му. Да се сблъскаш с гнева му. Винаги толкова усърдно съм се старала да избягвам споровете и да изглаждам отношенията си с хората около мен и този сблъсък сега е много болезнен.

— И двамата знаем, че нещата между нас не вървят — подемам колкото може по-нежно и спокойно.

Колин присвива очи насреща ми.

— Какви ги говориш?

— Трябва да се разделим.

— Да се разделим за известно време, или да скъсаме?

— Да скъсаме — отвръщам тихо.

— Заради Фуентес е, нали?

— Откакто се върна от лятната ваканция, нашите отношения зациклят. Всичко се върти само около секса. Ние вече не разговаряме, а аз се уморих да се чувствам виновна, задето не си разкъсвам дрехите и не си разтварям краката, за да докажа, че те обичам.

— Ти не желаеш да ми доказваш нищо.

Продължавам да говоря тихо, за да не ни чуят останалите ученици.

— И защо искаш да го правя? Дори само фактът, че изпитваш необходимост да ти доказвам, че те обичам, навярно е доказателство, че между нас не се получава.

— Не го прави. — Той отмята глава назад и простенва. — Моля те, не го прави.

Двамата прекалено дълго следвахме класическия стереотип — най-добрият футболен играч и звездата на мажоретния отбор да бъдат златната двойка, и така ни възприемаха всички. С години се вписвахме в този калъп. Сега, след като се разделим, ще ни гледат под микроскоп и за нас ще плъзнат всякакви слухове. Кожата ми настръхва само при мисълта.

Но повече не мога да се преструвам, че всичко помежду ни е прекрасно. Това решение навярно още дълго ще ме преследва. Щом родителите ми могат да изпратят сестра ми в някакъв дом, защото така е по-удобно за тях, а Дарлин да се натиска с всяко момче наоколо, защото това я кара да се чувства по-добре, защо аз да не мога да направя това, което е добро и правилно за мен?

Слагам ръка върху рамото на Колин, опитвайки се да не гледам очите му, които са пълни със сълзи. Той отръсква ръката ми.

— Кажи нещо? — настоявам.

— Какво искаш да ти кажа, Брит? Че съм във възторг, защото късаш с мен? Извинявай, но не изпитвам това.

Колин избърсва очите си с длани. От този жест на мен също ми се доплаква и очите ми се наливат със сълзи. Това е краят на нещо, което мислехме, че е истинско, но се оказа само една от ролите, които са ни натрапили да изиграем. Ето защо ми е толкова тъжно. Не заради раздялата, а заради това, което е означавала нашата връзка, заради… моята слабост.

— Аз спах с Миа — изтърсва той. — Това лято. Нали се сещаш, онова момиче от снимката.

— Казваш го, за да ме нараниш.

— Казвам го, защото с истина. Питай Шейн.

— Тогава защо, когато се върна, се преструваше, че все още сме „златната двойка“?

— Защото това очакваха всички. Дори и ти. Не го отричай.

От думите му боли, но са истина. Омръзна ми да се превъплъщавам в образа на „съвършеното“ момиче и да живея по правилата на останалите, включително и моите собствени.

Време е да започна да бъда истинската аз. Първото, което ще направя, след като с Колин се разделим, е да кажа на госпожа Смол, че искам известно време да не участвам в мажоретния отбор. Имам чувството, че огромен товар се е смъкнал от плещите ми. Прибирам се у дома, прекарам известно време с Шели и подготвям домашните си. След вечеря се обаждам на Исабел Авила.

— Би трябвало да съм изненадана, че ми се обаждаш. Но не съм — заявява тя.

— Как мина тренировката?

— Средна работа. Дарлин не е добър капитан и госпожа Смол го знае. Не биваше да напускаш.

— Не съм. Просто за известно време ще си почина. Но не ти се обаждам, за да говорим за отбора. Слушай, исках да знаеш, че днес скъсах с Колин.

— И ми го казваш, защото…

Това е добър въпрос, един от тези, на които преди нямаше да отговоря.

— Исках да поговоря с някого за това, зная, че мога да се обадя на приятелките ми, но някак си исках да го споделя с някого, който няма да разнесе клюката. А моите приятелки имат големи усти.

Най-близка съм със Сиера, но аз я излъгах за Алекс. А приятелят й Дъг е най-добрият приятел на Колин.

— Откъде знаеш, че аз няма да се раздрънкам? — пита Исабел.

— Не зная. Но ти не ми разказа за Алекс, когато те молих, така че заключих, че можеш да пазиш тайни.

— Мога. Така че изплюй камъчето.

— Не зная как да го кажа.

— Не мога цял ден да седя на телефона.

— Аз целунах Алекс — изтърсвам.

— Алекс? ¡Bendita!^[1] Преди или след като скъса с Колин?

Потръпвам.

— Не го бях планирала.

Исабел се засмива толкова силно и високо, че се налага да отдалеча телефона от ухото си.

— Сигурна ли си, че той не го е планирал? — пита тя, след като си възвръща дар словото.

— Просто се случи. Ние бяхме у тях, а след това ни прекъснаха, когато майка му се прибра и ни видя…

— Какво? Майка му ви е видяла? У тях? ¡Bendita!

Тя продължава на испански и аз нямам ни най-малка представа какво говори.

— Не говоря испански, Исабел. Най-добре ми преведи.

— О, извинявай. Кармен ще се пръсне от злоба, като научи.

Прокашлям се.

— Аз няма да й кажа — бърза да ме увери Исабел. — Но майката на Алекс е с труден характер. Когато Алекс излизаше с Кармен, той я държеше по-далеч от своята mamá. Не ме разбирай погрешно, тя обича синовете си. Но се отнася прекалено закрилнически към тях, като всички мексикански майки. Изгони ли те от вкъщи?

— Не, но почти ме нарече курва.

От другия край на линията отново се разнася бурен смях.

— Не е смешно.

— Извинявай. — Нова порция смях. — Ще ми се да бях муха на стената в онзи момент, когато ви е сгащила.

— Благодаря за съчувствието — отбелязвам сухо. — Затварям.

— Не! Извинявай, че се смях. Просто колкото повече говорим, толкова повече осъзнавам, че съвсем не си такава, за каквато те мислех. Предполагам, че мога да разбера защо Алекс те харесва.

— Е, благодаря. Помниш ли, когато ти казах, че няма да позволя да се случи нещо между мен и Алекс?

— Аха. Само за да съм в час, това беше, преди да го целунеш, нали? — киска се тя, после додава: — Просто се шегувам, Бритни, ако го харесваш, момиче, давай, не се отказвай. Но бъди внимателна, защото дори да мисля, че той те харесва повече, отколкото е готов да признае, трябва да си нащрек.

— Ако нещо се случи между мен и Алекс, няма да го възпирам, но не се тревожи. Аз винаги внимавам и съм нащрек.

— Аз също. Е, с изключение на онази нощ, когато ти пренощува у нас. Тогава с Пако се целувахме и сякаш нещо се случи помежду ни. Не мога да кажа на моите приятелки, защото направо ще ме разкъсат.

— Ти харесваш ли го?

— Не зная. Досега никога не съм го възприемала по този начин, но ми е приятно да съм с него. Как беше целувката с Алекс?

— Приятна — казвам, като мисля колко страстна и разтърсваща беше. — Всъщност, Исабел, беше повече от приятна. Мамка му, беше невероятна!

Исабел започва отново да се смее и този път и аз се смея с нея.