Симон Елкелес
Перфектна химия (20)

20
Алекс

Поглеждам към купчинката върху обувката си.

— И по-лоши неща са ми се случвали.

Тя се изправя и аз пускам косата й, която се наложи да отдръпна от лицето й, докато повръщаше. Опитвам се да не мисля за усещанията, които събудиха у мен тези кичури, плъзгащи се като нишки свила между пръстите ми.

В съзнанието ми се мяркат мисли как ще я похитя на своя пиратски кораб. Макар че аз не съм пират, а тя не е моята пленена принцеса. Ние сме просто двама тийнейджъри, които се ненавиждат един друг. Добре де, всъщност не я ненавиждам.

Свалям банданата от главата си и й я подавам.

— Ето, избърши си лицето.

Тя я взема и попива ъгълчетата на устата си, сякаш е салфетка от изискан ресторант, докато аз почиствам обувката си в студените води на езерото Мичиган.

Не зная какво да кажа или направя. Сам съм… с много пияната Бритни Елис. Не съм свикнал да бъда насаме в компанията на замаяни от алкохола бели мацки, особено такива, които ме възбуждат. Мога или да се възползвам от нея и да спечеля баса, което ще бъде фасулска работа, имайки предвид състоянието й, или…

— Нека намеря някой, който да те закара у вас — казвам, преди помътеният ми мозък да измисли милион начини да се възползвам от нея тази вечер. Освен това не съм съвсем на себе си от алкохола и тревата. Когато правя секс с това момиче, искам да съм в ясно съзнание и да се владея напълно.

Тя цупи устни като капризно дете.

— Не. Не искам да отивам у дома. Където и да е другаде, само не и у дома.

О, мамка му.

Загазил съм. Tengo un problema grande.^[1]

Тя ме поглежда. На лунната светлина очите й блестят като редки скъпоценни камъни.

— Знаеш ли, Колин мисли, че те желая. Казва, че нашите заяждания са любовна прелюдия.

— А така ли е? — питам и затая вам дъх в очакване на отговора й. Моля те, моля те, Боже, нека утре сутринта да си спомня отговора й.

Тя вдига пръст.

— Момент само, не си забравяй мисълта — промърморва, коленичи на земята и отново повръща.

Когато свършва, е твърде слаба, за да върви. Прилича на стара парцалена кукла, останала от гаражна разпродажба. Вземам я на ръце и я понасям към мястото, където приятелите ми са запалили голям огън, защото не зная какво друго да направя.

Когато Бритни обвива ръце около шията ми, се изпълвам с усещането, че тя има нужда от някого, който да бъде герой в живота й. Чувал съм, че в девети клас, преди Колин, е излизала с друго момче. Момичето трябва да има опит.

Тогава защо сега изглежда толкова невинна? Дяволски секси, но невинна.

Когато приближавам към приятелите ми, всички са вперили погледи в мен. Виждат отпуснатото богато бяло момиче в ръцете ми и тутакси си мислят най-лошото. Не споменах, че докато вървях, партньорката ми по химия реши да заспи в прегръдките ми.

— Какво си й направил? — пита Пако.

Лъки скача като ужилен.

— Мамка му, Алекс. Да не изгубих своя RX-7?

— Не, глупако. Не чукам заспали мацета.

С периферното си зрение виждам как Кармен кипва. Мамка му. Тази вечер жестоко я прецаках и напълно заслужавам гнева й.

Кимвам към Исабел.

— Иса, нужна ми е помощта ти.

Иса поглежда към Бритни.

— Какво искаш да правя с нея?

— Помогни ми да я отведем оттук. Аз съм твърде замотан, за да шофирам.

Иса клати глава.

— Нали осъзнаваш, че тя има гадже. И е богата. И бяла. И носи маркови дрешки, каквито ти никога няма да можеш да си позволиш.

Да, знам всичко това. И ми дойде до гуша да ми го напомнят.

— Нуждая се от помощта ти, Иса. Не от конско. Пако вече ми наду главата с тези глупости.

Иса вдига ръце.

— Само посочвам фактите. Ти си умно момче, Алекс. Сметни две и две. Без значение колко силно я искаш, тя никога не може да бъде част от живота ти. Твоят свят никога не може да стане неин. Триъгълник не може да се впише в квадрат. А сега млъквам.

— Gracias.^[2] Не изтъквам, че ако квадратът е достатъчно голям, един малък триъгълник идеално може да се впише в него. Нужно е само да се направят някои промени в уравнението. Но в момента съм прекалено пиян и надрусан, за да го обясня.

— Паркирала съм на отсрещната страна на шосето — казва Иса и изпуска дълга и примирена въздишка. — Следвай ме.

Следвам Иса до колата й, надявайки се, че ще повървим мълчаливо. Нямам късмет.

— Миналата година също бях с нея в един клас — информира ме Иса.

— Ъхъ.

Тя свива рамене.

— Мило момиче. Но прекалено много се гримира.

— Повечето от момичетата я мразят.

— Повечето момичета искат да изглеждат като нея. И да имат нейните пари и нейното гадже.

Спирам и я измервам отвратено с поглед.

— Магарешката муцуна?

— О, моля те, Алекс. Колин Адамс е готин, капитан е на футболния отбор и герой на „Феърфийлд“. А ти си като Дани Зуко^[3] от „Брилянтин“. Пушиш, членуваш в банда и излизаш с най-яките лоши мацки наоколо. Бритни е като Санди… Санди, която никога няма да се появи в училище с черно кожено яке и увиснала от устата й цигара. Откажи се от тази фантазия.

Аз оставям моята фантазия на задната седалка в колата на Иса и се плъзвам до нея. Тя се сгушва удобно, използвайки ме като лична възглавница, русите й къдрици се разстилат върху чатала ми. Затварям очи за секунда, опитвайки се да изхвърля картината от главата си. Не зная къде да дяна ръцете си. Дясната ми лежи върху дръжката на вратата. Лявата виси над Бритни.

Колебая се. Кого заблуждавам? Не съм девствен. Аз съм осемнайсетгодишен младеж, който знае как да се държи със сексапилно маце, заспало върху коленете му. Защо ме е страх да сложа ръката си там, където е най-удобно — на кръста й?

Затаявам дъх, докато нагласям ръката си. Тя се сгушва по-близо и изведнъж се чувствам някак странно олекнал, а главата ми съвсем се замайва. Или е последица от наркотика, или… Не искам да мисля за „или“-то. Дългата й коса е разпиляна върху бедрото ми. Без да мисля, заравям ръце в косата й и замирам от наслада, когато коприненият водопад струи между пръстите ми. Изведнъж се сепвам. Върху тила й виждам голямо оголено възпалено място. Сякаш са й правили тест за наркотици за постъпване на работа или нещо друго и са й изскубнали голям сноп коса за анализ.

Докато Иса дава на заден, Пако я спира и скача на предната седалка. Бързо покривам оголеното място върху главата й. Не искам никой да вижда несъвършенството й. Нямам намерение да анализирам мотивите за действието си, тъй като ще се наложи сериозно да помисля. А сериозното мислене в моето състояние ще е твърде болезнено.

— Хей, приятели. Реших да дойда с вас — обявява Пако.

Обръща се и вижда ръката ми върху Бритни. Цъка неодобрително и клати глава.

— Млъквай! — срязвам го.

— Не съм казал нищо.

Звъни мобилен телефон. Усещам вибрациите през джинсите на Бритни.

— Нейният е — казвам.

— Отговори — инструктира ме Иса.

Вече имам чувството, че съм отвлякъл момичето. А сега се налага да отговоря на мобилния й? Мамка му. Обръщам я лекичко и напипвам издутината в задния й джоб.

— Contesta!^[4] — шепне високо Иса, този път на испански.

— Нали това правя — изсъсквам аз, докато пръстите ми непохватно се опитват да измъкнат телефона.

— Дай на мен — казва Пако и се навежда през седалката към дупето на Бритни.

Плясвам ръката му.

— Махни си ръцете от нея.

— Боже, човече, само се опитвам да помогна.

В отговор му хвърлям кръвнишки поглед.

Плъзгам пръсти в задния й джоб, като се опитвам да не мисля какво би било усещането, ако е без джинси. Избутвам нагоре телефона сантиметър по сантиметър, докато той продължава да вибрира. Когато най-сетне го измъквам, поглеждам дисплея, за да видя кой звъни.

— Приятелката й Сиера.

— Обади се — подканя ме Пако.

— ¿Estás loco, güey?^[5] Няма да говоря с някого от тях.

— Тогава защо го извади от джоба й?

Добър въпрос. На който не зная отговора.

Иса клати глава.

— Ето какво получаваш, когато се забъркаш с квадрат.

— Трябва да я заведем у тях — казва Пако. — Не може да остане с теб.

Зная го. Но още не съм готов да се разделя с нея.

— Иса, заведи я у вас.