Симон Елкелес
Перфектна химия (26)

26
Алекс

Когато в петък Бритни влиза в часа на госпожа П., аз все още мисля как да й го върна, задето хвърли ключовете от мотоциклета ми сред дърветата миналия уикенд. Отне ми четиресет и пет минути да ги намеря и през цялото време проклинах Бритни. Добре де, свалям й шапка за хитрия номер. Освен това трябва да й благодаря, че ми помогна да говоря за нощта, в която умря татко. Това ме подтикна да се обадя на по-старите ИГ в „Кървавите“ и да ги разпитам дали знаят кой може да е имал зъб на татко.

През цялата седмица Бритни беше нащрек. Чакаше да й скроя ответен номер, за да си го върна за малката й дяволия с ключовете ми. След часовете стоя пред шкафчето си и вадя учебниците, които ще нося у дома, когато тя връхлита върху мен, облечена в секси униформата си на мажоретка.

— Чакам те в залата за тренировки по борба — нарежда ми.

Мога да направя две неща: да се срещна с нея, както ми каза, или просто да си тръгна и да се прибера у дома. Вземам учебниците и влизам в малката спортна зала. Бритни ме очаква с ключодържател в ръка, но от него не висят никакви ключове.

— Къде се изпариха ключовете ми? — пита тя. — Ако не ми кажеш, ще закъснея за мача. А госпожа Смол ще ме изрита от отбора, ако не се явя навреме на игрището.

— Хвърлих ги някъде. Знаеш ли, трябва да сложиш цип на чантата си. Никога не знаеш кой може да бръкне в нея и да свие нещо.

— Радвам се да узная, че на всичкото отгоре си и клептоман. Ще ми подскажеш ли къде си ги скрил?

Облягам се на стената на залата и си мисля какво ли ще кажат хората, ако ни заварят заедно тук.

— На едно място, което е мокро. Много, много мокро — подсказвам й.

— В басейна?

Кимам.

— Хитро, нали?

Тя се опитва да ме блъсне в стената.

— О, ще те убия! По-добре върви да ги извадиш.

Ако не я познавах по-добре, щях да помисля, че ме сваля. Струва ми се, че на нея й харесва тази наша игра.

— Mamacita, би трябвало вече да си ме опознала по-добре. Оправяй се сама, също както сторих аз, когато ме заряза на паркинга пред библиотеката.

Тя накланя глава, хвърля ми опечален поглед и цупи устни. Не бива да се заплесвам по пухкавите й устни, това е опасно. Но не мога да се сдържа.

— Покажи ми къде са те, Алекс. Моля те.

Оставям я да се поизпоти още минута и се предавам. В този час училището с почти празно. Половината от учениците бързат за футболния мач. Другата половина се радват, че не бързат за футболния мач.

Ние се отправяме към басейна. Лампите са изгасени, но слънчевата светлина прониква през прозорците. Ключовете на Бритни са там, където ги хвърлих — в средата на дълбокия край на басейна. Посочвам сребристите отблясъци във водата.

— Ето ги там. Вземи си ги.

Бритни стои в късата си поличка, опряла ръце на хълбоците, размишлявайки как да ги извади. Отива наперено до дългия прът, окачен на стената, с който обикновено вадят давещи се плувци от водата.

— Фасулска работа.

Но когато потапя пръта във водата, установява, че работата далеч не е толкова проста. Аз потискам смеха си, докато стоя край ръба на басейна и наблюдавам как се опитва да достигне невъзможното.

— Винаги можеш да се съблечеш и да се гмурнеш във водата без дрешки, а аз ще пазя никой да не влезе.

Тя пристъпва към мен, стиснала здраво дългия прът.

— Ще ти хареса, нали?

— Ъ, ами да — признавам очевидното. — Макар че съм длъжен да те предупредя, че ако си с кюлоти, направо ще съсипеш фантазията ми.

— За твое сведение, те са от розов сатен. След като сме започнали да споделяме толкова интимна информация, ти боксерки ли предпочиташ, или слипове?

— Нито едното, нито другото. На моите момчета им харесва да са свободни, ако разбираш какво имам предвид.

Добре де, не съм ги оставил на свобода. Тя просто ще трябва сама да го установи.

— Пфу, ти си отвратителен, Алекс!

— Не се отказвай, преди да си опитала — съветвам я мъдро и се отправям към вратата.

— Тръгваш ли?

— Ъ… да.

— Няма ли да ми помогнеш да извадя ключовете?

— Ъ… не. — Ако остана, ще бъда изкушен да я помоля да зареже футболния мач и да бъде с мен. А определено не съм готов да чуя отговора й на този въпрос. Все още мога да я поднасям и да си играя с нея. Обаче разкриването на истинската ми същност, което сторих онзи ден, ме бе направило уязвим. Нямам намерение това да се повтаря. Отварям вратата, след като хвърлям един последен поглед към Бритни, чудейки се дали като я оставям сега, съм идиот, кретен, страхливец, или и трите заедно.

У дома, когато съм далеч от Бритни и ключовете за колата й, отивам да потърся брат ми. Бях си обещал да поговоря сериозно с Карлос тази седмица и достатъчно отлагах. Преди да се усетя, той ще бъде уловен в капана и също като мен ще бъде пребит здравата — традиционния ритуал при посвещаване в „Кървавите латиноси“.

Откривам Карлос в нашата спалня, тъкмо когато бута нещо под леглото.

— Какво е това? — питам.

Той сяда на леглото и скръства ръце пред гърлите.

— Nada.

— Не се прави на ударен и не ми пробутвай това nada, Карлос. — Избутвам го настрани и надничам под леглото. Насреща ми се звери блестящото дуло на пистолет „Берета“, двайсет и пети калибър. Подиграва ми се. Изваждам го и му го показвам. — Откъде го взе?

— Не е твоя работа.

За пръв път в живота имам желание да изплаша Карлос до смърт. Едва се сдържам да не опра дулото на пистолета между очите му и да му покажа какво е да си член на банда — през цялото време да се чувстваш заплашен и да не знаеш кой ден може да се окаже последният в живота ти.

— Аз съм твоят по-голям брат, Карлос. Se nos fue mi Papá^[1], на мен се пада задачата да налея малко здрав разум в коравата ти глава. — Поглеждам оръжието. Като съдя по тежестта, е заредено. Боже, ако случайно гръмне, Карлос ще бъде мъртъв. Ако Луис го намери… по дяволите, лоша работа.

Карлос се опитва да стане, но аз го бутам обратно на леглото.

— Ти навсякъде ходиш въоръжен — мрънка той. — Защо аз да не мога?

— Знаеш защо. Аз съм член на банда. Ти не си. Ти ще учиш, ще отидеш в колеж и ще живееш нормален живот.

— Ти мислиш, че си планирал целия ни живот, нали? — вика Карлос. — Е, аз също имам свой план.

— Надявам се, че не включва участието ти в „Кървавите латиноси“.

Карлос мълчи.

Имам чувството, че вече съм закъснял, и тялото ми се напряга като струна. Мога да попреча да влезе в бандата, но само ако Карлос ми позволи да се намеся. Гледам снимката на Дестини, окачена на стената над леглото на Карлос. Той я срещнал това лято в Чикаго, докато гледахме фойерверките на пристанището по случай Четвърти юли. Семейството й живее в Гърни и откакто се е запознал с нея, по-малкият ми брат е луд по нея. Двамата говорят по телефона всяка вечер. Тя е умна мексиканка и когато видя мен и татуировките ми в деня, когато Карлос се опита да ни запознае, тя беше толкова изплашена, че очите й се стрелкаха нервно наоколо, сякаш можеше да я застрелят само защото се намира на няколко метра от мен.

— Мислиш ли, че Дестини ще иска да излиза с теб, ако си член на банда? — питам аз.

Няма отговор, което е добре. Той мисли.

— Тя ще те зареже по-бързо, отколкото можеш да кажеш „двайсет и пети калибър“.

Погледът на Карлос се насочва към снимката й на стената.

— Карлос, попитай я в кой колеж смята да се запише. Хващам се на бас, че тя има свой план. Ако и ти следваш нейния план, връзката ви е възможна.

Моят брат вперва поглед в мен. Води вътрешна борба със себе си, избира между това, което знае, че ще получи лесно — живот на бандит, и по-трудно достижимите неща, за които копнее — като Дестини.

— Престани да се мотаеш около Уил. Намери си нови приятели, включи се във футболния отбор в училище или нещо друго. Започни да се държиш като нормално дете и остави аз да се погрижа за останалото.

Затъквам беретата в колана на джинсите, излизам от вкъщи и се отправям към склада.