Симон Елкелес
Перфектна химия (23)

23
Бритни

Кипя от ярост, когато влизам в паркинга пред библиотеката и паркирам колата до дърветата в далечния край. Последното, за което мисля, е проектът ни по химия.

Алекс ме очаква, облегнат на своя мотоциклет. Вадя ключа от стартера и се отравям към него.

— Как смееш да ми заповядваш! — крещя. Целият ми живот е пълен с хора, които се опитват да ме контролират. Мама… Колин. А сега и Алекс. Писна ми. — Ако си въобразяваш, че можеш да ме заплашваш, за да…

Без да каже нито дума, Алекс измъква ключовете от ръката ми и сяда на шофьорската седалка на моето беемве.

— Алекс, какво си мислиш, че правиш?

— Сядай.

Двигателят изревава. Той се кани да потегли и да ме зареже на паркинга пред библиотеката.

Стисвам ръце в юмруци и скачам на пасажерската седалка. Алекс форсира двигателя.

— Къде е снимката на Колин? — питам и се взирам удивено в арматурното табло. Само допреди минута беше залепена там.

— Не се шашкай, ще си я получиш обратно. Просто нямам нерви да го гледам, докато шофирам.

Без дори да мигне или да погледне надолу, той превключва на първа и колата потегля от паркинга. Моето беемве му се подчинява, сякаш автомобилът и Алекс са в пълен синхрон.

— Ако не ти е известно, това се нарича кражба на кола. — Мълчание. — И отвличане — додавам.

Спираме на светофара. Оглеждам колите наоколо и се радвам, че гюрукът е спуснат и никой не може да ни види.

— Mira^[1], ти се качи в колата доброволно — изтъква той.

— Това е моята кола. Ами ако някой ни види?

Въпросът ми го вбесява, защото гумите изсвистяват гневно, когато светва зелено. Той нарочно съсипва колата ми.

— Спри! — заповядвам. — Върни ме обратно при библиотеката.

Но той не го прави. Не разговаря, докато лавира с моята кола из тесните улички на непознати градове и пусти шосета, точно както правят героите във филмите, когато отиват на среща с опасни наркодилъри.

Страхотно. Отивам на първата си наркосделка. Ако ме арестуват, дали родителите ми ще дойдат да ме освободят под гаранция? Чудя се как ли ще го обясни мама на приятелките си. Може би ще ме изпратят в някой военно превъзпитателен лагер за малолетни престъпници. Обзалагам се, че ще им хареса… да затворят Шели в специализирано заведение, а мен — в изправителен лагер.

Животът ми съвсем ще удари дъното.

Няма да участвам в нещо незаконно. Аз сама направлявам съдбата си, а не Алекс. Сграбчвам дръжката на вратата.

— Пусни ме да изляза от тук или се кълна, че ще скоча.

— Вързана си с предпазния колан. — Той завърта очи. — Отпусни се. След две минути ще сме там. — Превключва на по-ниска предавка и намалява скоростта, когато автомобилът навлиза в старо, изоставено летище. — Добре, вече сме тук — заявява той и дръпва ръчната спирачка.

— Да, хубаво. И къде е това тук? Не ми се ще да го изтъквам, но последното населено място беше преди, да речем, около пет километра. Няма да сляза от колата, Алекс. Можеш да въртиш сам наркосделките си.

— Дори да имах съмнения дали си истинска блонди, сега ти окончателно ги разсея — заявява той. — Като че ли ще те взема със себе си, докато „въртя“ някоя наркосделка. Слизай от колата.

— Посочи ми поне една причина защо да го направя.

— Защото, ако не го направиш, ще те извлека насила навън. Довери ми се, mujer.

Той пъха ключовете на колата в задния си джоб и излиза. Не ми остава нищо друго, освен да го последвам.

— Слушай, ако си искал да обсъдим нашите уормъри за ръце можехме да го направим по телефона.

Той ме пресреща зад колата. Ние стоим, лице в лице, насред пущинака.

През целия ден нещо ме гложди. И сега, след като сме тук заедно, мога да го попитам.

— Целунахме ли се миналата нощ?

— Да.

— Е, не е било нещо впечатляващо, защото нямам никакъв спомен за това.

Алекс прихва.

— Шегувах се. Не сме се целунали. — Накланя се към мен. — Когато го направим, ще го запомниш. Завинаги.

О, боже. Иска ми се думите му да не бяха накарали коленете ми да омекнат. Зная, че би трябвало да съм изплашена — намирам се в някакво безлюдно място, насаме с гангстер и разговаряме за целувки. Но не съм. Дълбоко в душата си зная, че той никога не би ме наранил съзнателно, нито ще ме принуди да извърша каквото и да било.

— Защо ме отвлече? — питам.

Той сграбчва ръката ми и ме води към шофьорското място.

— Влизай.

— Защо?

— Ще те науча как да караш правилно тази кола, преди двигателят да сдаде багажа заради некадърно шофиране.

— Мислех, че си ми сърдит. Защо ми помагаш?

— Защото искам.

О. Не го очаквах. Сърцето ми започва да се разтапя, защото много отдавна никой не е бил толкова загрижен за мен, че да иска да ми помогне. Макар че…

— Не го правиш, защото очакваш да ти се отплатя за услугите, нали?

Той клати глава.

— Честно?

— Честно.

— И не си ми сърдит заради нещо, което съм казала или направила?

— Аз съм объркан и разстроен, Бритни. Заради теб. Заради брат ми. Заради много неща.

— Тогава защо ме доведе тук?

— Не задавай въпроси, на които не си готова да чуеш отговорите. Става ли?

— Става. — Сядам зад волана и го чакам да седне до мен.

— Готова ли си? — пита Алекс, когато се настанява на пасажерската седалка.

— Аха.

Новоизпеченият ми инструктор по кормуване се навежда и пъха ключа в стартера. Когато освобождавам ръчната спирачка и завъртам ключа, двигателят угасва.

— Не си превключила на нулева скорост. Ако не държиш крака си върху амбреажа, двигателят ще гасне, ако си на скорост.

— Зная — мърморя, чувствайки се като пълна глупачка. — Ти просто ме изнервяш.

Той превключва лоста на нулева скорост.

— Сложи левия крак върху амбреажа, десният върху спирачката и превключи на първа — инструктира ме Алекс.

Слагам крака си върху газта и отпускам амбреажа, а колата подскача напред.

Той подпира ръка на таблото.

— Спри.

Спирам колата и превключвам на нулева.

— Трябва да намериш „сладката точка“.

Поглеждам го.

— Сладката точка?

— Аха. Нали се сещаш, когато амбреажът зацепва. — Докато говори, жестикулира с ръце, все едно са педали. — Освобождаваш прекалено бързо. Намери този баланс и остани там… почувствай го. Опитай отново.

Превключвам колата отново на първа и отпускам амбреажа, докато натискам газта.

— Задръж… — продължава Алекс с наставленията. — Почувствай сладката точка. Задръж на нея.

Аз бавно отпускам амбреажа и задържам педала на газта, но не го натискам докрай.

— Мисля, че схванах.

— Отпусни амбреажа, но не подавай газ.

Опитвам, но колата подскача и моторът гасне.

— Амбреажът приплъзва. Не го отпускай твърде бързо. Опитай отново — продължава той невъзмутимо. Не е разстроен, не се ядосва, нито е готов да се откаже. — Трябва да подадеш повече газ. Не форсирай, но подай достатъчно газ, за да запали.

Аз следвам указанията му и този път колата потегля напред, без да подскочи. Ние сме на пистата и се движим с десетина километра в час.

— Натисни амбреажа — съветва той, после слага ръка върху моята, за да ми помогне да превключа лоста на скоростите на втора. Опитвам се да не обръщам внимание на нежното му докосване и топлината на дланта му, толкова противоположни на личността му, и се опитвам да се съсредоточа върху шофирането.

Алекс е много търпелив, когато обяснява подробно как да превключа в обратен ред, докато спираме в другия край на пистата. Пръстите му все още обвиват моите.

— Край на урока? — питам.

Алекс се прокашля.

— Хм, да. — Отдръпва ръката си от моята и прокарва пръсти през черната си грива. Няколко непокорни кичура падат върху челото му.

— Благодаря — промърморвам.

— Да, ами всеки път от ушите ми тече кръв, когато чуя рева на двигателя ти на училищния паркинг. Не го направих, защото съм добро момче.

Накланям леко глава и се опитвам да го накарам да ме погледне. Но не успявам.

— Защо за теб е толкова важно всички да те мислят за лошо момче, а? Кажи ми.