Симон Елкелес
Перфектна химия (5)

5
Бритни

Включвам мобилния и звъня у дома, за да проверя как е сестра ми. Багда е разстроена, тъй като Шели е устроила сцена, защото вкусът на обяда не й харесал. Навярно е изсипала купичката с кисело мляко на пода в знак на протест.

Толкова ли е трудно за мама един ден да не ходи в кънтри клуба, да остане у дома, за да помогне на Багда да свикне? Лятото свърши и аз не мога да стоя вкъщи, за да оправям кашата след поредната гледачка.

Трябва да се съсредоточа върху ученето. Главната ми цел е да ме приемат в „Нортуестърн“, където е учил баща ми, тъй като колежът е близо до дома и сестра ми. След като давам на Багда няколко съвета, поемам дълбоко дъх, надявам дежурната усмивка и влизам в клас.

— Хей, бебче. Запазих ти място — посреща ме Колин и сочи към стола до него.

Високите лабораторни маси за двама са подредени в редици. Това означава, че ще седя до Колин до края на учебната година и двамата ще работим над трудния заключителен проект по химия. Чувствайки се глупаво заради опасенията, че нещата помежду ни няма да са наред, се плъзгам на стола до него и вадя дебелия учебник по химия.

— Хей, вижте. Фуентес е в нашия клас! — подвиква някой от задните редове. — Алекс, насам, ven pa’ca.

Опитвам се да не зяпам втренчено, докато Алекс се поздравява с приятелите си с тупане по гърбовете и ръкостискания, използвайки някакви жестове, твърде сложни, за да се повторят. Всички се обръщат един към друг с ese^[1] каквото и да означава това. Присъствието на Алекс е приковало вниманието на всички ученици в класа.

— Чух, че миналата седмица бил арестуван за притежание на наркотици — шепне ми Колин.

— Не може да бъде!

Той кима и повдига вежди.

— Може.

Е, новината не би трябвало да ме учудва. Чувам, че Алекс прекарва повечето уикенди надрусан, пиян или зает с някаква друга нелегална дейност.

Госпожа Питърсън затваря шумно вратата на класната стая и всички погледи се насочват от задните редици, където седят Алекс и приятелите му, към дъската, където застава госпожа Питърсън. Светлокестенявата й коса е стегната в конска опашка. Навярно няма още трийсет, но очилата и постоянното й сурово изражение я правят да изглежда по-възрастна. Чух, че сега е строга и истинско страшилище, защото, когато е била учителка за първа година, учениците неведнъж са я разплаквали. Не са уважавали преподавател, който бил твърде млад и приличал на по-голямата им сестра.

— Добър ден и добре дошли на всички в часа по химия в последния клас от гимназията. — Тя присяда на ръба на бюрото и отваря дневника. — Виждам, че вече сте си избрали места, но аз предпочитам да разпределям учениците си… по азбучен ред.

Всички изпъшкват разочаровано и аз не съм изключение, но госпожа Питърсън не обръща внимание. Изправя се пред първата лабораторна маса и подхваща:

— Колин Адамс, седнете на първата маса. Вашият партньор е Дарлин Бьом.

Дарлин Бьом е моя заместничка като капитан на мажоретките в гимназията. Тя ме стрелва с извинителен поглед, докато заема мястото до гаджето ми.

Госпожа Питърсън продължава по списъка и учениците неохотно се настаняват на новите си места.

— Бритни Елис — оповестява госпожа Питърсън и посочва към масата зад Колин.

Без всякакъв ентусиазъм сядам на посоченото място.

— Алехандро Фуентес — продължава госпожа Питърсън и сочи стола до мен.

О, боже! Алекс… ще бъде мой партньор по химия? До края на учебната година! Няма начин! Ама как така! Защо?!! Хвърлям на Колин поглед „помогни ми“, докато се опитвам да обуздая обхващащата ме паник атака. Определено трябваше да си остана у дома. В леглото. Под завивките. Ужасът ме сграбчва.

— Наричайте ме Алекс.

Госпожа Питърсън вдига глава от списъка и оглежда Алекс над очилата си.

— Алекс Фуентес — изрича тя, преди да поправи името в списъка. — Господин Фуентес, свалете тази бандана. В моя клас се придържам към политика на нулева толерантност. В тази стая не се допускат никакви бандитски аксесоари. За съжаление. Алекс, твоята репутация е добре известна. Доктор Агире изцяло подкрепя моята политика на нулева толерантност… Ясна ли съм?

Алекс я поглежда право в очите, преди да свали банданата от главата си, разкривайки гарвановочерна коса в тон с цвета на очите му.

— Носи я, за да скрие въшките — шепне Колин на Дарлин, но аз го чувам, както и Алекс.

— Vete a la vegra^[2] — казва Алекс на Колин, а очите му гневно блестят. — Cállate el hocico^[3].

— Както кажеш, пич — подхвърля Колин, после се извръща. — Той дори не говори английски.

— Достатъчно, Колин. Алекс, седни. — Госпожа Питърсън обхожда с поглед останалите ученици. — Това се отнася и до всички вас. Не мога да контролирам това, което става извън тази стая, но в моя клас аз командвам. — Обръща се към Алекс. — Ясна ли съм?

— Si, Señora^[4] — отвръща Алекс, преднамерено разтягайки думите.

Госпожа Питърсън продължава по списъка, докато аз се опитвам с всички сили да не срещна погледа на съседа си. Жалко, че оставих чантата си в шкафчето — можех да се престоря, че търся нещо в нея, както направи Сиера днес сутринта.

— Пълна гадост — мърмори Алекс на себе си.

Гласът му е заплашителен и дрезгав. Дали го прави нарочно?

Как ще обясня на мама, че Алекс Фуентес е мой партньор? О, боже, надявам се, че тя няма да ме обвини, че сама съм провалила всичко?

Поглеждам към гаджето ми, увлечено в явно интересен разговор с Дарлин. Пробожда ме ревност. Защо името ми не е Алис вместо Елис, за да седя до Колин?

Щеше да е супер, ако господ отпускаше на всички ден „Започни отначало“ и когато извикаш: „Започни отначало!“, денят ти да започне отново. Днешният ден определено си плаче за едно ДЗО!

Наистина ли госпожа Питърсън смята, че е разумно да сложи един до друг капитана на мажоретките и най-опасното момче в училище? Ако е така, тази жена е изпаднала в голяма заблуда.

Госпожа Голяма заблуда най-после приключва с разместването на учениците.

— Зная, че вие, зрелостниците, мислите, че знаете всичко. Но не си въобразявайте, че сте успели, докато например не помогнете за откриването на лекарство против неизлечима болест, която мори човечеството, или не направите този свят по-безопасен за живеене. Химията има изключително важна роля за разработването на нови лекарства, за развитието на лъчевата терапия при раковоболните, в петролната индустрия, озоновата…

Алекс вдига ръка.

— Алекс — кима преподавателката. — Имаш някакъв въпрос?

— Ъ, госпожо Питърсън, нима искате да кажете, че да си президент на САЩ не е успех?

— Това, което казвам, е… че парите и властта не са всичко. Използвай мозъка си и направи нещо полезно за човечеството или планетата, на която живееш. Тогава можеш с чиста съвест да заявиш, че си постигнал успех. И ще спечелиш моето уважение. Много малко хора на този свят могат да се похвалят с това.

— Аз имам доста неща, с които мога да се похваля, госпожо Питърсън — заявява Алекс, видимо доволен от себе си.

Госпожа Питърсън вдига ръка.

— Моля те, Алекс, спести ми подробностите.

Аз клатя глава Ако Алекс си мисли, че като предизвиква преподавателката, ще получим добри оценки, жестоко се лъже. Съвсем очевидно е, че госпожа Питърсън не обича умниците и моят партньор вече е в обхвата на радара й.

— А сега — подхваща госпожа Голяма заблуда, — погледнете съседа си.

Всичко друго, но не и това. Но нямам избор. Поглеждам отново към Колин, които изглежда много доволен от своята партньорка. Добре, че Дарлин вече си има гадже, иначе щях сериозно да се запитам защо седи толкова близо до Колин и отмята постоянно косата си. Опитвам се да се убедя, че просто проявявам параноя.

— Не сте длъжни да харесвате партньора си — продължава госпожа Питърсън, — но ще бъдете заедно през следващите десет месеца. Отделете пет минути, за да се опознаете, а след това всеки от вас ще представи партньора си пред класа. Споделете как сте прекарали лятната ваканция, какви хобита имате или нещо интересно и необичайно, което съучениците ви не знаят за вас. Петте минути започват да текат сега.

Аз вземам тетрадката си, отварям я на първата страница и я тиквам към Алекс.

— Защо не напишеш някои неща за себе си в моята тетрадка, а аз ще напиша в твоята. — Така е по-добре, отколкото да разговарям с него.

Алекс кимва в знак на съгласие, макар да забелязвам, че ъгълчетата на устата му се извиват насмешливо, докато ми подава тетрадката си. Дали наистина се ухили, или просто така ми се стори? Поемам дълбоко дъх, изхвърлям тази мисъл от главата си и започвам най-старателно да пиша, докато госпожа Питърсън не ни заявява да спрем и да изслушаме представянията на съучениците си.

— Това е Дарлин Бьом — подхваща Колин пръв.

Но аз не чувам нищо от останалия разказ на Колин за Дарлин и пътешествието й до Италия и колко страхотно прекарала в танцовия лагер това лято. Вместо това поглеждам в тетрадката, която Алекс току-що ми върна, и зяпвам слисано, като виждам написаното в нея.