Симон Елкелес
Перфектна химия (42)

42
Алекс

След като Бритни потегли с пълна скорост от автосервиза, за да се махне по-бързо от мен, нямам настроение за разговори и се надявам, като се прибера, да не се натъкна на mi ’amá. Но един поглед към дивана в дневната слага край на надеждите ми.

— Алехандро — подхваща тя, — не съм искала този живот за нас.

— Зная.

— Надявам се, че Бритни няма да ти напълни главата с разни идеи, на които не им е там мястото.

Свивам рамене.

— Какви например? Че ненавижда това, че съм член на банда? Ти може и да не си избрала този живот за мен, но със сигурност не възрази, когато го приех.

— Не говори така, Алехандро.

— Защото от истината боли твърде много? Аз съм в банда, за да защитавам теб и братята ми, mamá. Ти го знаеш, въпреки че не говорим за това — казвам и гласът ми се повишава в тон с нарастващото ми раздразнение и чувство на безизходица. — Направих този избор отдавна. Ти може да се преструваш, че не си ме окуражавала, но — вдигам тениската си, разкривайки татуировките на „Кървавите латиноси“ — погледни ме внимателно. Аз съм гангстер, също като papá. Искаш да започна да търгувам и с наркотици ли?

По лицето й рукват сълзи.

— Ако мислех, че имаше друг начин…

— Ти беше твърде изплашена да се махнеш от тази дупка и сега сме приклещени тук. Не прехвърляй своята вина върху мен или моето момиче.

— Не е честно — казва тя и става.

— Това, което не е честно, е ти да живееш като вдовица, постоянно оплаквайки смъртта на papá. Защо не се върнем в Мексико? Защо не кажем на чичо Хулио, че всичките му спестявания, които ни даде, за да заминем за Америка, са отишли на вятъра. Или те е страх да се върнеш в Мексико и да кажеш на семейството си, че си се провалила тук?

— Няма да обсъждаме това.

— Отвори си очите. — Разпервам широко ръце. — Какво те задържа тук? Синовете ти? Защото това е само извинение, за да си затваряш очите пред проблемите и да не предприемеш нищо. Това ли е за теб американската мечта? — Соча към своеобразния олтар на татко. — Той беше гангстер, а не светец.

— Той нямаше избор! — крещи тя. — Той ни защитаваше.

— А сега аз ни защитавам. И на мен ли ще издигнеш олтар, когато ми светят маслото? И на Карлос? Защото следващият е той. А след това и Луис.

Mi ’amá ме зашлевява силно, после отстъпва. Dios mio, ненавиждам се, задето я разстроих. Протягам ръка, пръстите ми се обвиват около лакътя й, за да я прегърна и да се извиня, но тя потреперва.

— Мамо? — питам, чудейки се какво не е наред.

Не бях груб с нея, но тя се държи, сякаш съм бил.

Изскубва се от ръката ми и се извръща, но аз не мога да й позволя да си тръгне. Пристъпвам към нея и вдигам ръкава на роклята й. За мой ужас, виждам малко над лакътя й огромна тъмновиолетова синина и мислите ми тутакси се връщат към сватбата, когато видях мама и Хектор, потънали в личен разговор.

— Хектор ли го направи? — питам тихо.

— Трябва да спреш да задаваш въпроси за твоя papá — казва ми тя и бързо придърпва надолу ръкава, за да скрие синината.

В гърдите ми кипва гняв и се разпростира навсякъде, когато осъзнавам, че mi ’amá е била насинена в знак на предупреждение.

— Защо? Кого се опитва да защити Хектор? — Дали закриля член на КЛ, или друг гангстер, обвързан с КЛ? Как ми се иска просто да попитам Хектор. Но още повече ми се иска да му го върна и здравата да му изритам задника, задето е наранил мама, ала Хектор е недосегаем. Всички знаем, че ако се противопоставя на Хектор, все едно съм против „Кървавите“.

Тя ми мята гневен поглед.

— Не ме разпитвай повече. Има неща, които не знаеш, Алехандро. Неща, които не бива никога да узнаваш. Откажи се и забрави за всичко това.

— Нима мислиш, че да се живее в неведение, е по-добре? Papá е бил гангстер и е търгувал с наркотици. Аз не се боя от истината, по дяволите. Защо всички наоколо я крият от мен?

Чувствам как вдървените ми длани, отпуснати покрай тялото, овлажняват. Звук откъм коридора привлича вниманието ми. Обръщам се и виждам двамата ми братя да ни гледат изумено с широко отворени очи.

Мамка му.

Щом съзира Луис и Карлос, mi ’amá поема дъх на пресекулки. Бих направил всичко, за да облекча мъката й.

Пристъпвам към нея и нежно отпускам ръка върху рамото й.

— Perdón, mamá.^[1]

Тя избутва ръката ми, опитва се да сподави риданието си и изтичва в стаята си и тръшва силно вратата.

— Вярно ли е? — пита Карлос, а гласът му е напрегнат като струна.

Кимам.

— Да.

Луис клати глава и бърчи объркано вежди.

— Какво казвате вие, двамата? Не разбирам. Мислех, че papá е бил добър човек. Mamá винаги е казвала, че е добър човек.

Приближавам към най-малкия ми брат и притискам главата му към гърдите си.

— Всичко е лъжа! — избухва Карлос. — Ти, той. Всичко е лъжа! ¡Mentiras!^[2]

— Карлос… — казвам, пускам Луис и сграбчвам ръката на Карлос.

Карлос поглежда отвратено ръката ми, разтреперан от гняв.

— И през цялото това време аз мислех, че си в „Кървавите латиноси“, за да ни защитаваш. Но ти просто вървиш по стъпките на papá. Не се прави на герой! На теб ти харесва да си от КЛ, но забраняваш аз да вляза в бандата. Това не е ли малко лицемерно, братко?

— Може би.

— Ти си позор за това семейство, знаеш го, нали?

Веднага щом разхлабвам хватката си, Карлос се изскубва и побягва навън през задната врата.

Тихият глас на Луис прекъсва възцарилата се тишина.

— Понякога добрите хора са принудени да правят неща, които не са добри, нали?

Аз разрошвам косата му. Луис е по-невинен от мен, когато бях на неговата възраст.

— Знаеш ли, аз мисля, че ти ще бъдеш най-умният от братята Фуентес, малки братко. А сега се връщай в леглото и ме остави да поговоря с Карлос.

Откривам Карлос да седи на най-горното стъпало на задната веранда, която гледа към двора на съседите.

— Така ли е умрял? — пита той, когато сядам до него. — В наркосделка?

— Да.

— И те е взел със себе си?

Кимам.

— Ти си бил само на шест, копелето му недно — процежда Карлос ядно през зъби. — Знаеш ли, днес видях Хектор на баскетболното игрище на Мейн Стрийт.

— Стой далеч от него. Истината е, че аз нямах избор, след като papá умря, и сега няма мърдане. Много се лъжеш, ако мислиш, че съм в КЛ, защото искам и ми харесва. Не искам да се забъркваш с тях.

— Зная.

Поглеждам го сурово, както прави нашата майка, когато пълня чорапогащника й с топки за тенис и го мятам във въздуха, за да видя колко високо ще полетят.

— Чуй ме, Карлос, име чуй добре. Концентрирай се върху ученето, за да можеш да отидеш в колеж. Постарай се да постигнеш нещо стойностно в този живот. За разлика от мен.

Настава продължително мълчание.

— Дестини също не иска да вляза в бандата. Тя смята да постъпи в някой университет и да получи диплом за медсестра. — Той се засмива. — Каза, че би било страхотно, ако отидем в един и същи университет.

Аз слушам, защото той има нужда да спра да му давам съвети и да се научи да мисли самостоятелно.

— Между другото, Бритни ми харесва — изтърсва Карлос внезапно.

— На мен също. — Мисля за това, което се случи в колата. Аз твърде много се увлякох. Надявам се да не съм изпортил всичко и с нея.

— Видях Бритни да говори с mamá на сватбата. Добре се справи, не се огъна.

— Да ти кажа честно, после имаше малко срив в банята.

— За някой толкова умен, ти си loco^[3] ако мислиш, че можеш да се справиш с всичко.

— Аз съм корав и силен — казвам на Карлос. — Винаги съм подготвен за най-лошото.

Карлос ме потупва по гърба.

— Не зная защо, но си мисля, че да се срещаш с момиче от северната част, е много по-яко, отколкото да си член на банда.

Това е сгоден случай да кажа истината на брат ми.

— Карлос, ти чуваш как момчетата в КЛ говорят за братство, чест и лоялност и всичко това звучи страхотно. Но те не са твоето семейство, трябва да знаеш. А братството трае само докато правиш всичко, което те искат да правиш.

Мама отваря вратата и ни поглежда. Изглежда тъжна. Искам да променя живота й, да потуша болката й, но зная, че не мога.

— Карлос, остави ме да поговоря с Алехандро насаме.

Когато Карлос влиза вътре и вече не може да ни чуе, мама сяда до мен. В ръката си държи цигара, първата, която я виждам да пуши от много дълго време.

Чакам тя първа да заговори. Тази вечер казах достатъчно.

— Направила съм много грешки през живота си, Алехандро — подхваща тя и издухва дима към луната. — И някои от тях не може да бъдат поправени, колкото и да се моля на Господ. — Тя се протяга и затъква косата ми зад ушите. — Ти си тийнейджър, който има отговорностите на зрял мъж. Зная, че не честно спрямо теб.

— Está bien.

— Не, не е. Аз също пораснах бързо. Дори не завърших гимназия, защото забременях с теб. — Тя ме поглежда, сякаш се вижда също тийнейджърка не толкова отдавна. — О, толкова силно копнеех да имам бебе. Баща ти искаше да почакаме, докато завършим гимназията, но аз се постарах това да се случи по-рано. Единственото, за което мечтаех на този свят, беше да стана майка.

— Съжаляваш ли?

— Че съм станала майка? Никога. Да, признавам, че съблазних баща ти и се постарах да не използва презерватив.

— Не желая да слушам това.

— Е, ще го чуеш, независимо дали го желаеш, или не. Бъди внимателен, Алехандро.

— Аз съм.

Тя всмуква отново от цигарата и клати глава.

— Не, не разбираш. Ти може и да си внимателен, но момичетата може и да не бъдат. Момичетата са манипулаторки. Аз го зная най-добре, защото съм една от тях.

— Бритни е…

— От тези момичета, които могат да те накарат да направиш неща, които не искаш.

— Повярвай ми, мамо. Тя не иска дете.

— Не, но ще поиска други неща. Неща, които ти не можеш да й дадеш.

Аз поглеждам към звездите. Луната, Вселената, която е безкрайна.

— А ако искам да й ги дам?

Тя издиша бавно и димът излиза от устата й на тънка струйка.

— На трийсет и пет години, аз съм достатъчно възрастна, за да съм видяла много хора да умират с мисълта, че могат да променят начините, по които е устроен този свят. Независимо какво мислиш, твоят баща умря, опитвайки се да промени живота си. Твоите факти са изкривени, Алехандро. Ти беше само едно малко момче, прекалено малко, за да разбере.

— Сега съм достатъчно възрастен.

По бузата й се търкулва една сълза и тя бързо я избърсва.

— Да, но вече е прекалено късно.