Симон Елкелес
Перфектна химия (14)

14
Алекс

— Това ли наричаш целувка?

— Аха.

Признавам, аз съм в шок, че момичето постави дланта ми върху млечнобялата си буза. По дяволите, съдейки по реакцията на тялото ми, имам чувството, че яко съм се надрусал.

Преди минута тя напълно ме бе омагьосала. И после тази красива вещица обърна моята игра, така че тя пое изцяло контрола. Изуми ме, това е сигурно. Засмях се, нарочно привличайки вниманието към нас, защото зная, че тя точно това не желае.

— Шшт — изсъсква Бритни и ме удря по рамото, за да ме накара да млъкна. Когато започвам да се смея по-силно, тя ме халосва с тежкия учебник по химия.

По ранената ръка.

Потрепервам.

— Оу! — Имам чувството, че милиони малки пчели жилят бицепса ми. — ¡Cabrón me dolio!^[1]

Тя прехапва долната си устна, намазана с „Нежно листенце“ на „Боби Браун“, който според мен много й отива. Макар че нямам нищо против да я видя и с „Розов цвят“.

— Болка ли ти причиних? — пита тя.

— Да — отвръщам през стиснати зъби, опитвайки се да се концентрирам върху гланца на устните й, вместо върху болката.

— Добре.

Аз навивам ръкава, за да проверя раната, която сега (благодарение на партньорката ми по химия) е започнала да кърви от една от медицинските скоби, които докторът в безплатната поликлиника ми постави след боя в парка с „Качулките“. Бритни има доста силен удар за някой, който навярно няма и петдесет килограма с мокри дрехи.

Тя поема дълбоко дъх и бързо се отдръпва.

— О, господи! Не исках да те нараня, Алекс. Наистина не исках. Когато заплаши, че ще ми покажеш белега, понечи да повдигнеш левия си ръкав.

— Нямаше наистина да ти го покажа — осведомявам я аз. — Само те поднасях. Всичко е наред — успокоявам я. Боже, човек би си помислил, че мацето никога досега не е виждало червена кръв. А може и да не е — нейната сигурно е синя.

— Не, не е наред — настоява тя и клати глава. — Шевовете са прокървили.

— Това са скоби — поправям я, опитвайки се да разведря обстановката. Момичето е дори по-бяло от обикновено. И диша тежко, почти се задъхва. Ако припадне, със сигурност ще загубя баса с Лъки. Ако не може да понесе гледката на няколко капки от кръвта ми, как ще прави секс с мен? Освен ако не сме голи, за да не вижда многочислените ми белези. Или е тъмно, за да може да си представя, че е с някое бяло и богато момче. Майната му, аз искам светлините да са включени… искам да я чувствам в прегръдките си и искам тя да знае, че е с мен, а не с някой друг culero.

— Алекс, добре ли си? — пита Бритни загрижено.

Дали да й кажа, че се бях отплеснал, фантазирайки си как правим секс?

Госпожа П. приближава по пътеката със строго изражение.

— Вие, двамата, това е библиотека. Говорете по-тихо. — После забелязва тънката струйка кръв, стичаща се по ръката и ръкава ми. — Бритни, помогни му да отиде при сестрата. Алекс, следващия път ела в училище с бинтована ръка.

— Нима не заслужавам малко симпатия, госпожо П.? Кръвта ми изтича.

— Направи нещо, за да помогнеш на човечеството или на планетата, Алекс. Тогава ще заслужиш симпатията ми. Хората, които се бият с ножове, не предизвикват у мен нищо друго освен отвращение. А сега върви да те почистят.

— Да вървим — произнася с треперещ глас Бритни и взема учебниците от скута ми.

— Аз сам мога да си нося учебниците — мърморя, докато вървя след нея към изхода на библиотеката. Притискам ръкава към раната, надявайки се да спра кръвотечението.

Тя върви пред мен. Ако й кажа, че трябва да ме подкрепя, докато вървя, защото ми се вие свят, дали ще повярва и ще ми се притече на помощ? Може би трябва да се препъна… макар да зная, че й е все едно.

Преди да стигнем пред кабинета на медсестрата, тя се извръща. Ръцете й треперят.

— Съжалявам, Алекс. Аз не… нямах… намерение…

Тя губи самообладание. Ако се разплаче, не зная какво ще правя. Не съм свикнал с момичета, които плачат. Не помня Кармен да се е разплакала дори веднъж, докато бяхме гаджета. Всъщност не съм сигурен дали Кармен има слъзни канали. Това ме възбуждаше, защото емоционалните мацки ме плашат.

— Хм… добре ли си? — питам аз.

— Ако това се разчуе, никога няма да го преживея. Ще умра от срам. О, боже, ако госпожа Питърсън се обади на родителите ми, наистина съм мъртва. Или поне ще ми се иска да съм мъртва. — Тя продължава да бъбри и да се тресе, сякаш е повредена кола без спирачки.

— Бритни?

— … и мама ще обвини мен. Аз и без това зная, че вината е моя. Но тя ще откачи и тогава ще се наложи да й обяснявам, и да се надявам, че тя…

Преди да успее да изрече още една дума, аз изкрещя вам:

— Бритни! — Момичето ме поглежда толкова сконфузено, че не зная дали да изпитвам жал към нея, или изумление, че тя продължава да бърбори несвързано и явно не може да спре. — Ти си тази, която откача — изтъквам очевидното.

Очите й, обикновено чисти и ясни, сега са замъглени и празни, сякаш е някъде другаде.

Тя свежда поглед, после го отмества настрани, гледа навсякъде, но не и към мен.

— Не, не откачам. Добре съм.

— Добре си, как ли пък не! Погледни ме.

Тя се колебае.

— Добре съм — повтаря, сега забила поглед в едно от шкафчетата до стената. — Просто забрави всичко, което току-що казах.

— Ако не ме погледнеш, ще оставя кръвта ми да изтече и тогава ще се наложи шибано кръвопреливане. Погледни ме, по дяволите!

Тя продължава да диша тежко, докато фокусира погледа си в мен.

— Какво? Ако искаш да ми кажеш, че животът ми е извън контрол, вече ми е известно.

— Зная, че не си искала да ме нараниш — уверявам я. — Дори и да си искала, аз навярно си го заслужавам. — Надявам се, че това ще я успокои и разведри и момичето няма да получи нервен срив насред коридора. — Знаеш ли, не е престъпление да се греши. Какъв е смисълът да имаш репутация, ако не можеш да я разваляш от време на време?

— Не се опитвай да ме накараш да се чувствам по-добре, Алекс. Аз те ненавиждам.

— И аз те ненавиждам. А сега, ако обичаш, се отмести от пътя ми, за да не се наложи портиерът цял ден да чисти кръвта ми. Все пак ми е роднина.

Тя клати глава, без да ми повярва нито за миг, че главният портиер във феърфийлдската гимназия ми е роднина. Добре де, не ми е точно роднина. Но семейството му живее в Атенсинго, малко градче, където мама има братовчеди.

Вместо да продължи надолу по коридора, моята партньорка по химия ми отваря вратата на кабинета на медсестрата. Явно продължава да функционира, въпреки че ръцете й не спират да треперят.

— Той кърви — вика тя към госпожица Кото, училищната медсестра.

Госпожица Кото ме настанява върху една от кушетките.

— Какво е станало?

Поглеждам към Бритни. Лицето й е сгърчено от тревога, сякаш всеки миг ще хвърля топа. Моля се богу ангелът на смъртта да изглежда точно така, когато ритна камбаната. С радост ще отида в ада, ако там ме посрещне лицето на Бритни.

— Скобите ми се отвориха — казвам аз. — Нищо особено.

— И как се случи това? — пита госпожица Кото, докато навлажнява бяла марля с някаква течност и започва да попива кръвта. Аз затаявам дъх, докато щипането отмине. Освен това нямам намерение да издавам партньорката си, особено след като се опитвам да я прелъстя.

— Аз го ударих — признава Бритни с пресеклив глас.

Госпожица Кото се обръща слисано.

— Ти си го ударила?

— Случайно — уточнявам. И понятие нямам защо внезапно изпитвам желание да защитя това момиче, което ме ненавижда и което навярно е готово да се издъни по предмета на госпожа П., вместо да е моя партньорка.

Плановете ми за Бритни не дават резултат. Единственото чувство, което призна, че изпитва към мен, е омраза. Но мисълта за Лъки, яхнал моя мотоциклет, е много по-болезнена от антисептичната гадост, която в момента госпожица Кото маже щедро върху раната ми.

Трябва час по-скоро да остана насаме с Бритни, за да спася честта си и моята хонда. Дали нервният й срив не означава, че тя всъщност не ме мрази? Никога не съм виждал това момиче да прави нещо, което не е по правилата и 100 процента предварително обмислено. Тя е робот. Или поне така мислех. Всеки път когато я видя, тя изглежда и се държи като принцеса пред камера. Кой да подозира, че малко от моята кръв ще я пречупи.

Поглеждам към Бритни. Тя изцяло се е съсредоточила върху моята ръка и манипулациите на госпожица Кото. Ще ми се да бяхме останали в библиотеката. Готов съм да се закълна, че тя беше склонна да продължим с любовните закачки.

Забелязвам, че само при мисълта съм la tengo dura^[2], и то право тук, пред госпожица Кото. Gracias a Dios^[3], че сестрата отиде до шкафа с лекарствата. Къде се дяна този голям учебник по химия точно когато е най-нужен?

— Хайде да се срещнем в четвъртък след училище. Нали се сещаш, да поработим върху конспекта — казвам на Бритни поради две причини. Първо, за да спра да си представям как ще се съблечем голи пред госпожица Кото. И второ, искам Бритни само за себе си.

— В четвъртък съм заета — отвръща тя.

Сигурно с Магарешката муцуна. Очевидно предпочита да е с този pendejo^[4] отколкото с мен.

— Тогава в петък — пробвам аз, макар че навярно не си струва.

Да се пробвам с момиче като Бритни, може сериозно да скапе самолюбието ми. Въпреки че я хващам в момент, когато е уязвима и ръцете й още треперят от вида на кръвта ми. Не мога да отрека, че съм манипулативен и арогантен негодник.

Тя прехапва долната си устна, за която мисли, че е с гланц с неподходящ цвят.

— И в петък не мога. — Моят войник безславно спуска знамето. — Какво ще кажеш за събота сутринта? — пита тя. — Можем да се срещнем във феърфийлдската библиотека.

— Сигурна ли си, че ще успееш да ме вмъкнеш в претоварения си график?

— Млъквай. Ще се срещнем там в десет.

— Това е среща — заявявам, докато госпожица Кото, която очевидно подслушва, привършва с превързването на ръката ми с тъпия бинт.

Бритни събира учебниците си.

— Не е среща, Алекс — подхвърля през рамо.

Грабвам моя учебник и хуквам след нея по коридора. Тя върви сама. От високоговорителите не се чува музика, което означава, че часът още не е свършил.

— Може и да не е среща, но ти все още ми дължиш една целувка. А аз винаги си събирам дължимото. — Очите на моята партньорка по химия от замъглени и пусти тутакси се превръщат в две пламтящи сини факли. Ммм, опасна работа. Смигвам й. — И не се коси какъв гланц да си сложиш в събота. И без това ще се наложи да го мажеш отново, след като си пуснем езици.