Симон Елкелес
Перфектна химия (16)

16
Алекс

Чаках в библиотека цял час. Добре де, час и половина. До десет седях на една от бетонните пейки отвън. В десет влязох вътре и започнах да разглеждам таблото с обявите, преструвайки се, че се интересувам от предстоящите мероприятия в библиотеката. Не исках да изглеждам прекалено нетърпелив да видя Бритни. В единайсет без петнайсет седнах на един от диваните в Юношеския отдел и започнах да чета учебника по химия. Добре де, погледът ми прескачаше по страниците, но не виждах думите.

Вече е единайсет. Къде е тя?

Бих могъл просто да отида да се помотая с приятелите си. По дяволите, наистина е най-добре да отида да се пошляя с аверите си. Но изпитвам непреодолимо желание да разбера защо Бритни ми върза тенекия. Казвам си, че това е наранено самолюбие, но дълбоко в душата си съм разтревожен за нея.

Тя намекна, когато си изпусна нервите пред кабинета на медсестрата, че майка й не е кандидат за приза „Най-добра майка на годината“. Нима Бритни не осъзнава, че вече е на осемнайсет и може да напусне дома си, ако пожелае? Ако положението е толкова лошо, защо още стои там?

Защото родителите й са богати.

Ако аз напусна сега дома си, новият ми живот няма да е много по-различен от досегашния. Но за едно момиче, което живее в северната част, липсата на дизайнерски кърпи и прислужница да чисти след теб, сигурно ще е по-лошо от смъртта.

Писна ми да вися тук и да чакам Бритни. Ще отида у тях и ще разбера защо ме прати за зелен хайвер. Без повече да се замислям, аз се мятам на мотоциклета и отпрашвам към северната част. Зная къде живее тя… в абсурдно голямата бяла къща с колони отпред.

Паркирам мотоциклета на алеята за коли и натискам на входния звънец. Прокашлям се, за да не се задавя с думите. Mierda^[1], какво ще й кажа? И защо се чувствам толкова неуверен, като че ли тя ще ме оценява, а аз искам да я впечатля?

Никой не отговаря. Натискам отново звънеца.

Къде е слугата или икономът, за да отвори вратата, когато се налага? Тъкмо се каня да се откажа и да се наругая с какво-мамка-му-търсиш-тук, когато вратата се отваря. Пред мен застава по-възрастна версия на Бритни. Очевидно майка й. Когато ме поглежда отблизо, лицето й разочаровано се смръщва в презрителна гримаса.

— С какво мога да ви помогна? — пита тя надменно. Явно очаква да съм част от някой градинарски екип или някой, който ходи от врата на врата да тормози почтените граждани. — В този район не се допускат търговски пътници.

— Аз, хм, не продавам нищо. Казвам се Алекс. Просто искам да зная дали Бритни, хм, си е у дома?

О, супер. Сега пък мънкам това „хм“ на всеки две секунди.

— Не. — Леденият й отговор е в тон с погледа й.

— А знаете ли къде е тя?

Госпожа Елис притваря вратата, навярно за да не надникна вътре и да видя ценностите им, и да се изкуша да ги открадна.

— Не давам информация за местонахождението на дъщеря си. А сега, ако ме извините — процежда тя и тръшва вратата в лицето ми.

Аз оставам да стоя отпред като пълен pendejo. Напълно е възможно Бритни да се е скрила зад вратата, инструктирайки майка си да се отърве от мен. Нищо чудно да си играе игри с мен.

А аз мразя игри, които не мога да спечеля.

Вървя към мотоциклета си с подвита опашка, питайки се дали да се чувствам като сритано пале, или побеснял питбул.