Симон Елкелес
Перфектна химия (50)

50
Алекс

На следващата сутрин след посещението на Бритни в склада аз закусвам, когато една обръсната глава наднича през стъклото на входната врата.

— Пако, ако това си ти, стой по-далеч от мен! — викам аз.

Mi ’amá ме шляпва по тила.

— Не можеш да се отнасяш така с приятелите си, Алехандро.

Аз отново се заемам със закуската, а тя отива да отвори вратата на онзи… предател.

— Не ми се сърдиш още, нали, Алекс? — пита Пако.

— Разбира се, че не ти се сърди, Пако. Седни и хапни. Направила съм чоризо с яйца.

Пако има нахалството да ме потупа по рамото.

— Прощавам ти, човече.

Вдигам глава и първо поглеждам към mi ’amá, за да се уверя, че не ни обръща внимание, а после се извръщам към Пако.

— Ти ми прощаваш?

— Устната ти е доста подута, Пако — отбелязва тя, докато разглежда последиците от моя удар.

Пако докосва леко устната.

— Да, паднах върху един юмрук. Знаете как става.

— Не, не зная. Ако продължиш да падаш все така върху разни юмруци, един ден ще се озовеш в болница — предупреждава mi ’amá и назидателно размахва пръст към него. — Е, аз трябва да вървя на работа. И, Пако, постарай се днес да стоиш по-далеч разни юмруци, si? Заключи, когато излезеш, Алехандро porfis^[1]…

Хвърлям унищожителен поглед на Пако.

— Какво?

— Знаеш какво. Как можа да доведеш Бритни в склада?

— Съжалявам — смотолевя Пако, докато дъвче лакомо наденички с яйца.

— Не, не съжаляваш.

— Добре де, прав си. Не съжалявам.

Наблюдавам с отвращение как той загребва храната с пръста и я тъпче в устата си.

— Не проумявам защо изобщо още те търпя — отбелязвам.

— И какво стана между теб и Бритни миналата нощ? — пита Пако, докато ме следва по петите навън.

Закуската се надига в гърлото ми, и то не заради просташките хранителни навици на Пако. Сграбчвам го за яката.

— Между мен и Бритни всичко свърши. Повече не желая дори да чувам името й.

— Като заговорихме за вълка — казва Пако и проточва врат.

Пускам го и се обръщам, очаквайки да видя Бритни. Но тя не е там и преди да се опомня, юмрукът на Пако ме светва по физиономията.

— Сега сме квит. И, пич, явно здравата си хлътнал по госпожица Елис, щом ме заплашваш да не споменавам името й. Зная, че можеш да ме убиеш с голи ръце — додава Пако, — но ако трябва да съм честен… не мисля, че ще го направиш.

Опипвам челюстта си и усещам в устата си вкуса на кръвта.

— На твое място, не бих бил толкова сигурен. Ето какво ще ти кажа. Няма да ти сритам задника, ако спреш да си вреш носа в моите работи. Това се отнася за Хектор и за госпожица Елис.

— А пък аз ще ти кажа, че да си вра носа в твоите работи, е смисълът на живота ми. Дявол да го вземе, дори вчерашният пердах, който ми хвърли моят старец, когато беше мъртвопиян, не е такова голямо развлечение за мен, както твоят живот.

Свеждам глава.

— Извинявай, Пако. Не биваше да те удрям. И без това получаваш достатъчно от твоя старец.

— Няма нищо, не го мисли — мърмори Пако.

Миналата нощ за пръв път съжалих, че използвах юмруците си срещу някого. Пако толкова много пъти е бил пребиван от баща си, че по тялото му сигурно има постоянни белези. Аз съм пълен негодник, задето го ударих. В известен смисъл се радвам, че всичко между мен и Бритни приключи. Когато съм с нея, не мога да контролирам чувствата или емоциите си.

Единствената ми надежда е, че извън часа по химия мога да я избягвам. Да бе, кого залъгвам. Дори тя да не е с мен, мислите за нея винаги са в главата ми.

* * *

Има едно хубаво нещо от раздялата с Бритни — през последните две седмици разполагам с повече време, за да мисля за убийството на баща ми. Откъслечни картини от онази нощ започнаха да изплуват в съзнанието ми. Нещо не пасва, но не мога да разбера какво. Татко се усмихна, говори с някого и беше напълно смаян, когато дулото на пистолета се насочи към него. Не трябваше ли през цялото време да е нащрек?

Тази вечер е Хелоуин, нощта, която Хектор избра за наркосделката. През целия ден съм неспокоен. Днес работих по седем коли — от смяна на маслото до смяната на износени накладки.

Оставих пистолета на Хектор в чекмеджето в спалнята. Не искам да нося оръжие в себе си, освен когато не е абсолютно необходимо. Което всъщност е глупаво, защото това ще бъде първата от много наркосделки, в които ще участвам в живота си.

Ти си същият като баща си. Опитвам се да заглуша гласа в главата си, който през целия ден не ми дава мира. Como el Viejo.^[2]

Не мога да го преодолея. Спомням си всички пъти, когато татко казваше: Somo cuates^[3], Alejandro. Двамата с теб сме най-близки. Той винаги говореше на испански, сякаш все още бяхме в Мексико. „Някой ден ще бъдеш ли толкова силен като твоя padre^[4]?“, обичаше да пита на испански. Аз винаги съм гледал баща си като че ли е някакво божество. Claro^[5], papá. Искам да бъда като теб.

Татко никога не ми е говорил, че мога да стана по-добър човек или да постигна в живота нещо по-добро от него. Но тази вечер аз ще докажа, че съм точно копие на моя старец. Опитах се да бъда различен, като казах на Карлос и Луис, че могат да поемат по друг път в живота. Аз съм глупак да мисля, че бих могъл да им послужа за пример.

Мислите ми се отнасят към Бритни. Мъча се да забравя, че Бритни ще отиде на бала с някой друг. Чух, че ще бъде със старото си гадже. Опитвам се да изтласкам от главата си факта, че ръцете на друг мъж ще се докосват до нея.

Кавалерът й ще я целуне тази нощ, сигурен съм. Кой не би искал да целуне онези сладки, меки, мамещи устни?

Тази вечер ще работя, докато не стане време да тръгвам за срещата. Защото, ако остана сам у дома, ще откача от всички мисли в главата ми.

Пръстите ми, които стискат инструмента за занитване, охлабват хватката си и желязото ме хласва по челото. Не се ядосвам на себе си, обвинявам Бритни. В осем вечерта съм ужасно бесен на моята малка партньорка по химия, независимо дали го заслужава, или не.