Симон Елкелес
Перфектна химия (56)

56
Алекс

Вече седмица съм в болницата. Мразя медсестрите, лекарите, иглите, изследванията… и особено болничното облекло. Мисля, че колкото по-дълго стоя тук, толкова по-раздразнителен ставам. Добре де, може би не биваше да ругая сестрата, която ми извади катетъра. Но жизнерадостното й поведение ме взриви.

Не желая да виждам никого. Не желая да говоря с никого. Колкото по-малко хора има в живота ми, толкова по-добре. Отблъснах Бритни, обидих я жестоко и това почти ме уби. Но нямах избор. Колкото е по-близо до мен, толкова повече животът й е застрашен. Няма да позволя това, което се случи с Пако, да се случи с момичето, което…

Спри да мислиш за нея, казвам си.

Хората, които обичам, умират — толкова е просто. Първо татко. Сега Пако. Бях глупак да мисля, че мога да имам всичко.

На вратата се чука и аз крещя:

— Махайте се!

Чукането става по-настоятелно.

— Мамка му, оставете ме на мира!

Когато вратата се отваря, хвърлям една чаша по нея. Чашата не удря болничен служител, а попада право в гърдите на госпожа П.

— О, мамка му. Не и вие — ръмжа аз.

Госпожа П. има нови очила с рамки, украсени с изкуствени камъни.

— Това не е точно посрещането, което очаквах, Алекс — казва тя. — И все още мога да те накажа за непристоен език, нали знаеш.

Обръщам се настрани, за да не я гледам.

— Дошли сте тук, за да ми връчите листче за наказание? Защото, ако е така, забравете. Аз няма да се върна в училище. Благодаря за посещението. Извинете, че се налага толкова скоро да си тръгнете.

— Няма да си тръгна, докато не ме изслушаш.

О, само това не. Всичко друго, но не и да слушам нейната лекция. Натискам звънеца, за да извикам сестрата.

— С какво можем да ти помогнем Алекс? — разнася се глас по високоговорителя.

— Изтезават ме.

— Моля?

Госпожа П. се приближава към мен и взема микрофона от ръката ми.

— Той се шегува. Извинете, че ви обезпокоихме. — Тя поставя микрофона върху стойката на нощното шкафче до леглото, като нарочно я отмества, за да не мога да я стигна. — Тук не ти ли дават „щастливи хапчета“?

— Аз не искам да бъда щастлив.

Госпожа П. се навежда напред, правите кичури на бретона й падат върху горната рамка на очилата.

— Алекс, много ми е мъчно за това, което се случи с Пако. Той не беше мой ученик, но съм чувала колко близки сте били двамата.

Взирам се през прозореца, за да отбягна погледа й. Не искам да говоря за Пако. Не искам да говоря за нищо.

— Защо дойдохте тук?

Чувам шумолене, докато тя вади нещо от чантата си.

— Донесох ти няколко задания, за да не изоставаш от съучениците си, докато се върнеш.

— Няма да се върна. Вече ви казах, напускам училище. Това не би трябвало да ви изненадва, госпожо П. Аз съм член на банда, забравихте ли?

Тя заобикаля леглото, за да я виждам.

— Явно съм се излъгала за теб. Бях готова да се обзаложа, че ти ще разчупиш стереотипа.

— Да, ами това може би е било, преди да застрелят най-добрия ми приятел. Знаете ли, на негово място трябваше да съм аз. — Втренчвам се в учебника по химия в ръката й. Той ми напомня за това, което е било, и това, което никога няма да бъде. — Той не трябваше да умре, по дяволите! Аз трябваше да умра! — крещя.

Госпожа П. не трепва.

— Но не умря. Да не би да мислиш, че правиш услуга на Пако, като напускаш училище и се отказваш? Приеми го като подарък, който той ти е направил, Алекс, а не като проклятие. Пако няма да се върне. Но ти можеш. — Госпожа П. оставя учебника по химия върху перваза на прозореца. — Толкова много мои ученици са загинали, колкото дори не съм си представяла, че е възможно. Моят съпруг настоява да напусна „Феърфийлд“ и да преподавам в някое училище без бандити, които живеят само за да умрат или да свършат като наркодилъри.

Тя сяда на края на леглото и свежда поглед към ръцете си.

— Аз оставам във „Феърфийлд“ с надеждата, че мога да променя нещо, да бъда пример за подражание. Доктор Агире вярва, че можем да изградим мост над пропастта, аз също. Ако съумея да променя живота само на един от учениците си, мога…

— Да промените света? — подсказвам.

— Може би.

— Не можете. Животът е такъв, какъвто е.

Тя вдига към мен поглед, изпълнен с вяра. Явно няма намерение да се предава.

— О, Алекс. Ти си толкова силен. Животът е такъв, какъвто сам го направиш. Ако смяташ, че не можеш да промениш света, тогава върви и следвай пътя, който други са проправили вместо теб. Но винаги съществуват и други пътища, които можеш да избереш, само че са по-труднопроходими. Да се промени светът, не е лесно, но аз ще продължа да опитвам. А ти?

— Не.

— Това е твое право. Аз въпреки всичко ще продължа да опитвам. — Тя млъква, после додава: — Искаш ли да знаеш как се справя твоята партньорка по химия?

Аз тръсвам глава.

— Не. Не ме е грижа.

Думите почти засядат в гърлото ми.

Тя въздъхва разочаровано, отива до перваза на прозореца и взема учебника по химия.

— Да го взема ли със себе си, или да го оставя тук?

Не отговарям.

Тя оставя отново учебника върху перваза и се отправя към вратата.

— Съжалявам, че не избрах биология вместо химия — казвам, когато тя отваря вратата, за да излезе.

— Не, не съжаляваш — смигва ми госпожа П. — И само за сведение, доктор Агире ще дойде да те посети по-късно днес. Съветвам те да не го замеряш с разни предмети, когато прекрачи прага на стаята ти.

* * *

Когато след две седмици ме изписват от болницата, мама ни отвежда в Мексико. След месец вече имам работа като камериер в хотел в Сан Мигел де Алиенде, недалеч от дома на семейството ми. Хотелът е приятен, с бели стени и колони пред входа. Често се налага да се изявявам като преводач, защото английският ми е по-добър, отколкото на повечето служители. Когато излизам с приятели след работа, те се опитват да ме сватосват с мексикански момичета. Момичетата са красиви, секси и определено знаят как да прелъстят всеки мъж. Проблемът е, че не бяха Бритни.

Трябваше да си я избия от главата. При това бързо.

Опитах. Веднъж едно американско момиче, отседнало в хотела, ме заведе през нощта в стаята си. Отначало мислех, че ако спя с друго русокосо момиче, ще залича онази единствена нощ с Бритни. Но тъкмо да го направя и изведнъж се сковах.

Тогава осъзнах, че след Бритни не мога да бъда с никое друго момиче.

И не беше заради лицето на Бритни, нито заради усмивката й, нито дори заради очите й. Заради цялата тази прекрасна външност останалият свят я смята за красива, но именно онова, което е дълбоко вътре в нея, я прави различна и неустоима. Това е нежността, с която избърсваше лицето на сестра си, сериозното й отношение към химията, начинът, по който ми показваше любовта си, макар да знаеше какъв съм и какво бях. Аз бях готов да участвам в наркосделка, нещо, срещу което Бритни беше твърдо против, но тя пак продължи да ме обича.

Затова сега, три месеца по-късно след стрелбата, аз отново съм във Феърфийлд, за да се изправя срещу това, което госпожа П. би нарекла най-големия ми страх.

Енрике седи за бюрото си в автосервиза и клати глава. Двамата си поговорихме за онази нощ на Хелоуин и аз му простих, задето е казал на Лъки, че съм бил с Бритни.

Енрике изпуска дълга и тежка въздишка, след като му съобщавам какво смятам да направя.

— Може да умреш — казва той и ме гледа в очите.

Кимам.

— Зная.

— И аз няма да мога да ти помогна. Никой от приятелите ти в „Кървавите“ няма да може. Размисли, Алекс. Върни се в Мексико и се радвай на остатъка от живота си.

Аз вече съм направил своя избор и няма връщане назад.

— Няма да бъда страхливец. Трябва да го направя. Трябва да напусна „Кървавите“.

— Заради нея?

— Да. — И заради моя papá. Заради Пако. Заради самия мен и моето семейство.

— И каква е ползата да напуснеш „Кървавите“, ако умреш? — пита Енрике. — Влизането ти в бандата ще се окаже детска игра в сравнение с това. Те дори задължават и ИГ да участват.

Вместо отговор му подавам листче с един телефонен номер.

— Ако нещо се случи с мен, обади се на този тип. Той е единственият ми приятел, който не е свързан с това.

Не е свързан с „Кървавите“ или с Бритни.

* * *

Когато същата нощ влизам в склада, той е пълен с хора, които ме смятат за предател. Тази вечер ме нарекоха и с други по-силни думи. Преди час казах на Чу, който бе заел мястото на Хектор начело на бандата, че искам да изляза — да скъсам начисто с „Кървавите латиноси“. Има само една малка пречка… за да го направя, трябва да преживея тяхното наказание — 360 издевателства.

Чу, жесток и суров, излиза напред с бандана с цветовете на „Кървавите латиноси“. Приятелят ми Педро стои отзад, извърнал очи. Хавиер и Лъки също са там, очите им блестят от възбуда. Хавиер е откачен кучи син, а Лъки просто е озлобен, задето спечелих баса, въпреки че така и не отидох да си прибера печалбата. И двамата ще се насладят на възможността да ме пребият до смърт, когато не мога да се защитя.

Енрике, моят братовчед, стои в дъното, облегнат на стената. Той трябва да участва в това изпитание, за да помогне да ми счупят колкото може повече кости, преди да изгубя съзнание. Лоялността и обвързаността означават всичко за КЛ. Ако си нелоялен и не изпълняваш задълженията си… в техните очи все едно си враг. Което е по-лошо, защото си бил един от тях. Ако Енрике се опита да ме защити, с него е свършено.

Аз стоя гордо изправен, докато Чу завързва очите ми с банданата. Мога да го направя. Ако накрая мога да бъда с Бритни, мъките си заслужават. Дори няма да мисля за другия възможен изход.

След като ръцете ми са завързани отзад, ме водят до кола, бутат ме грубо на задната седалка, а двамина от бандата сядат от двете ми страни. Нямам представа къде отиваме. Сега, когато начело е Чу, всичко може да се очаква.

Бележка. Така и не написах бележка. Ами ако умра и Бритни никога не узнае какво наистина изпитвам към нея? Може би все пак така е по-добре. Тя ще може по-лесно да продължи живота си, ако ме мисли за мръсник, който я е предал, без да му мигне окото, без да се обръща назад. Четиресет и пет минути по-късно колата свива от пътя. Разбирам го по скърцането на чакъла под гумите. Може би ако зная къде се намирам, случващото се ще изглежда по-малко зловещо, но по дяволите, нищо не виждам. Не съм нервен. По-скоро съм развълнуван да разбера дали аз ще съм от малцината оцелели щастливци. И дори и да оживея, дали някой ще ме намери? Или ще умра в самота в някой обор, склад или изоставена сграда? Може би няма да ме пребият. Може би ще ме качат на покрива на сградата и ще ме блъснат оттам. Se acabó.^[1]

Не, на Чу това няма да му хареса. Той обича да чува писъците и молбите на силните корави мъжаги, повалени на колене.

Няма да му доставя това удоволствие.

Извеждат ме от колата. Съдейки по хрущенето на чакъла и камъните под краката ми, сме насред пущинака. Чувам още коли да паркират, още хора да ни следват. В далечината мучи крава.

Предупредително мучене? Истината е, че искам да го направя. Ако ни прекъснат, това само ще отложи неизбежното. Аз съм тук по своя воля. Готов съм. Нека най-после да започва.

Чудя се дали ще завържат ръцете ми и ще ме провесят от някое дърво с главата надолу, за да се люлея като боксова круша.

О, човече, мразя неизвестността. Estoy perdido.^[2]

— Стой тук — нареждат ми.

Като че ли мога да отида някъде.

Някой приближава към мен. Чувам как чакълът проскърцва при всяка негова стъпка.

— Ти си позор за това братство, Алехандро. Ние закриляхме теб и семейството ти, а ти реши да ни обърнеш гръб. Така ли е?

Как ми се иска да съм в роман на Джон Гришам. Неговите герои, изглежда, постоянно са на една крачка от смъртта, но винаги им хрумва блестящ план за спасение. Обикновено включва секретна информация, която ще съсипе лошия, и ако добрият герой умре, лошият ще бъде погубен до края на дните си. За съжаление, истинският живот не може да бъде завързан с малка красива панделка.

— Хектор бе този, който предаде „Кървавите“ — отвръщам. — El traidor.^[3]

Отговорът на това, че наричам Хектор предател, е силен юмрук в челюстта. Мамка му, не бях подготвен, защото не виждам нищо през тази шибана превръзка. Опитвам се да не трепна.

— Ясни ли са ти последствията от излизането ти от „Кървавите“?

Раздвижвам челюстта си напред и назад.

— Да.

Чувам хрущене на камъни, когато кръгът от хора се затваря. Този път аз съм мишената.

Възцарява се злокобна тишина. Никой не се смее; никой не издава нито звук. Някои от момчетата, които ме обкръжават, са били мои приятели, откакто се помня. Също като Енрике, те водят вътрешна борба със себе си. Не ги обвинявам. Щастливците са тези, които не са били избрани за днешната битка.

Без предупреждение, върху лицето ми започват да се сипят юмруци. С все сили се опитвам да се задържа прав, особено след като зная, че предстоят още удари. Едно е да се биеш, когато знаеш, че има вероятност да победиш, и съвсем друго, когато знаеш, че нямаш никакъв шанс.

Нещо остро прорязва гърба ми.

После ме удрят в ребрата.

Всеки удар е по горната част на тялото ми — не остава нито един сантиметър недокоснат. Разрез тук, юмрук там. Няколко пъти се олюлявам, но ме изправят и в мен се забива поредният жесток удар.

На гърба си имам дълбока рана, която гори, сякаш пламъци лижат кожата ми. Различавам ударите на Енрике, защото не са толкова безмилостни като другите.

Спомените за Бритни ми помагат да сдържа виковете на болка. Ще бъда силен заради нея… заради нас. Няма да им позволя да ме пречупят, независимо дали ще живея, или ще умра. Аз сам господар на съдбата си, а не „Кървавите“.

Нямам представа колко време минава. Половин час? Час? Тялото ми отслабва. Едва се държа прав на крака. Усещам мирис на дим. Дали смятат да ме хвърлят в огън? Банданата все още е превързана върху очите ми, но това няма значение, защото съм, сигурен, че клепачите ми са толкова подути, че очите ми са плътно затворени.

Чувствам, че се огъвам и всеки миг ще падна на земята, но се насилвам да остана прав.

Вероятно вече съм неузнаваем, гореща кръв се стича от раните върху лицето и тялото ми. Усещам как някой разкъсва тениската ми и тя се разпада на парцали, оголвайки белега от куршума на Хектор. Един юмрук се забива точно в това място. Болката е непоносима.

Свличам се на земята, чакълът жули лицето ми.

Вече не съм сигурен, че мога да преживея този ад. Бритни. Бритни. Бритни. Докато продължавам да повтарям мантрата в главата си, зная, че съм жив. Бритни. Бритни. Бритни.

Дали миризмата на дим е истинска, или това е мирисът на смъртта?

— Не мислите ли, че му стига? — чувам нечий глас като през гъста пелена.

Отговорът е далечен, но отчетлив.

— Не.

Надигат се възражения. Никой не протестира по време на тези изпитания. Не е позволено. Какво става? Какво следва? Сигурно е по-лошо от побоя, защото чувам ожесточен спор.

— Дръжте го с лицето надолу — отеква гласът на Чу. — Докато аз съм начело, никой няма да предаде „Кървавите латиноси“. Нека бъде за урок на всеки друг, който се опита да ни предаде. Тялото на Алекс Фуентес завинаги ще бъде белязано с клеймото на предателя.

Миризмата на изгоряло приближава. Не предполагам какво ще се случи, докато нещо като горящи въглени не докосва гърба ми.

Мисля, че съм простенал. Или изръмжал. Или изкрещял. Вече не зная. Вече нищо не зная. Не мога да мисля. Мога само да чувствам. Със същия успех можеха просто да ме хвърлят в огъня, това мъчение е по-лошо от всичко, което можех да си представя. Миризмата на изгоряла кожа достига до ноздрите ми и аз разбирам, че това не са въглени. Копелетата ме жигосват. El dolor, el dolor…^[4]

Бритни. Бритни. Бритни.