Симон Елкелес
Перфектна химия (35)

35
Бритни

Из цялата гимназия „Феърфийлд“ се носят слухове за ареста на Алекс. Трябва да разбера дали е вярно. Намирам Исабел между първия и втория час. Тя говори с група приятелки, но ги зарязва и ме дръпва настрани.

Казва ми, че вчера Алекс е бил арестуван, но са го пуснали под гаранция. Няма представа къде е, но ще разпита, и се уговорихме да се срещнем между третия и четвъртия час пред моето шкафче. След третия час бързам към шкафчето, като протягам шия от нетърпение. Исабел ме чака.

— Не казвай на никого, че съм ти дала това — шепне тя и пъха в ръката ми сгънато листче.

Преструвам се, че търся нещо в шкафчето и разгъвам листчето. На него е написан адрес.

Никога досега не съм бягала от училище. Разбира се, момчето, което целунах, също никога досега не е било арестувано.

Това е, защото реших да съм истинска. Пред себе си. А сега ще бъда истинска пред Алекс, както той винаги е искал. Изплашена съм и не съм сигурна, че постъпвам правилно. Но повече не мога да пренебрегвам магнетичното привличане между Алекс и мен.

Вкарвам адреса в джипиеса на колата. Той ме отвежда в южната част на града, до едно място, наречено „Автосервиз Енрике“. Един мъж стои отпред. Щом ме вижда, ченето му увисва.

— Търся Алекс Фуентес.

Мъжът не отговаря.

— Той тук ли е? — питам.

Чувствам се неловко, може би мъжът не говори английски.

— Какво искаш от Алехандро? — заговаря накрая мъжът.

Сърцето ми тупти толкова силно, че виждам как блузата ми се повдига от ударите.

— Трябва да говоря с него.

— За него ще е по-добре, ако го оставиш на мира.

— Está bien^[1], Енрике — избумтява познат глас.

Обръщам се и виждам Алекс, които се е облегнал на вратата на автосервиза, от единия му джоб виси кърпа, а в ръката си държи гаечен ключ. Разрошени кичури коса се подават изпод банданата му и той изглежда по-мъжествен от всяко момче, което съм виждала.

Искам да го прегърна. Да чуя, че е добре, че никога повече няма да попадне в затвора.

Алекс не откъсва поглед от мен.

— Е, ще ви оставя сами — струва ми се да казва Енрике, но съм прекалено съсредоточена върху Алекс, за да чуя ясно.

Краката ми са като сраснали с тротоара, затова се радвам, когато той бавно приближава към мен.

— Ъ — подхващам. Моля те, Господи, помогни ми да се справя с това. — Аз, ъ, чух, че са те арестували. Трябваше да видя дали си добре.

— Зарязала си училището, за да дойдеш да видиш дали съм добре?

Кимам, защото езикът ми отказва да се отлепи от небцето.

Алекс отстъпва назад.

— Ами тогава, след като видя, че съм добре, се връщай в училище. Както виждаш, аз трябва да работя. Миналата нощ конфискуваха мотоциклета ми и трябва да изкарам пари, за да платя глобата.

— Почакай! — извиквам аз и поемам дълбоко дъх. Това е. Ще трябва да му кажа. — Не зная кога или защо започнах да се влюбвам в теб, Алекс. Но се случи. Откакто едва не връхлетях върху мотоциклета ти през онзи първи учебен ден, не мога да спра да мисля за това, какво би било, ако двамата сме заедно. И онази целувка… Боже, кълна се, че никога не съм изпитвала нещо подобно в живота си. Тя наистина означаваше нещо. Щом тогава Слънчевата система не се разпадна, значи, това никога няма да се случи. Осъзнавам, че това е лудост, защото ние двамата сме толкова различни. Ако нещо стане помежду ни, не искам в училище да знаят. Не че ти ще се съгласиш да имаш тайна връзка с мен, но поне трябва да опитаме и да разберем дали изобщо е възможно. Скъсах с Колин, с когото имахме открита връзка, и сега съм готова за нещо лично. Лично и истинско. Зная, че бъбря като идиотка, но ако по-скоро не кажеш нещо или не ми подскажеш какво чувстваш, тогава аз…

— Повтори го — казва той.

— Цялата дълга реч отначало? — Спомням си нещо за Слънчевата система, но в главата ми е такъв хаос, че не съм сигурна дали ще мога да изрека всичко още веднъж.

Той пристъпва по-близо.

— Не. Само онази, че си започнала да се влюбваш в мен.

Очите ми са приковани в неговите.

— Постоянно мисля за теб, Алекс. И наистина, наистина искам отново да те целуна.

Ъгълчетата на устата му се извиват нагоре.

Неспособна да издържа повече, забивам поглед в земята.

— Не ми се присмивай. — В момента мога да понеса всичко друго, но не и това.

— Не отвръщай очи от мен, mamacita. Аз никога няма да ти се присмивам.

— Не исках да се влюбвам в теб — признавам и отново го поглеждам.

— Зная.

— Вероятно нищо няма да се получи между нас — казвам.

— Вероятно няма.

— Животът ми у дома съвсем не е толкова идеален.

— Значи, ставаме двама.

— Но искам да изясня какво става между нас. А ти, Алекс?

— Ако не бяхме насред улицата — подема той, — щях да ти покажа…

Не го оставям да довърши, сграбчвам гъстата му коса на тила и притеглям прекрасната му глава надолу. Ако в момента не можем да бъдем сами, за мен е достатъчно да съм истинска. Освен това всички, от които искаме да запазим в тайна ставащото между нас, сега са на училище.

Ръцете на Алекс са отпуснати покрай тялото, но когато разтварям устни, той простенва тихо и гаечният ключ шумно тупва на земята.

Силните му ръце се обвиват около мен, карат ме да се чувствам защитена. Кадифеният му език се преплита с моя и дълбоко в тялото ми се заражда непознато разтапящо усещане. Това е много повече от чувствена целувка, това е… ами нещо много повече.

Ръцете му не спират да се движат; едната ме милва по гърба, докато другата си играе с косата ми.

Алекс не е единственият, който изучава. Ръцете ми са навсякъде по тялото му, пръстите ми усещат напрегнатите му мускули, все повече го опознавам. Докосвам челюстта му, а грубите косми на наболата му брада одраскват кожата ми.

Шумното покашляне на Енрике ни сепва и ние се откъсваме един от друг.

Алекс ме поглежда с изгаряща страст.

— Трябва да се връщам на работа — изрича той, дишайки учестено и накъсано.

— О. Да, разбира се. — Внезапно засрамена от нашето поведение, отстъпвам назад.

— Ще се видим ли по-късно днес? — пита той.

— Приятелката ми Сиера ще идва на вечеря у дома.

— Онази, която постоянно търси нещо в чантата си?

— Ъ, да. — Трябва да сменя темата, иначе ще се изкуша да поканя и него. Сценката е пред очите ми — мама трепери от отвращение и се взира възмутено в татуировките на Алекс.

— Моята братовчедка Елена ще се омъжва в неделя. Ела с мен на сватбата — предлага той изневиделица.

Свеждам поглед към земята.

— Не мога да позволя приятелите ми да узнаят за нас. Или родителите ми.

— Аз няма да им кажа.

— Ами хората на сватбата? Всички те ще ни видят заедно.

— Никой от училище няма да е там. С изключение на семейството ми, а аз ще се постарая да си държат устите затворени.

Не мога. Не умея да лъжа и да се промъквам тайно наоколо, това изобщо не е силната ми страна. Отблъсквам го.

— Не мога да мисля разумно, когато си толкова близо до мен.

— Добре. Какво ще кажеш за сватбата?

Господи, само като го погледна, и искам да отида.

— По кое време?

— На обяд. Ще бъде преживяване, което никога няма да забравиш. Повярвай ми. Ще те взема в единайсет.

— Още не съм казала „да“.

— Ах, но смяташе да го направиш — казва той с дълбокия си кадифен глас.

— Защо не се срещнем тук в единайсет? — предлагам и соча към автосервиза.

Ако мама разбере за нас, адът ще се отприщи.

Той повдига брадичката ми, за да ме накара да го погледна.

— Защо не те е страх да бъдеш с мен?

— Шегуваш ли се? Ужасена съм. — Втренчвам се в татуировките, спускащи се надолу по ръцете му.

— Не мога да се преструвам, че животът ми е чист като сълза. — Алекс вдига ръката ми и допира длан в моята. Дали мисли за разликата в цвета на кожите ни, за грубите си пръсти върху моите с безупречен маникюр? — В някои отношения ние сме пълни противоположности — проронва той.

Преплитам пръсти с неговите.

— Да, но в други сме толкова еднакви.

Думите ми предизвикват усмивка на устните му, но Енрике отново се прокашля.

— Ще се срещнем тук в единайсет в неделя — казвам.

Алекс заотстъпва заднешком, кима и ми смигва.

— Този път е среща.