Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (81) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Древната японска цивилизация

Закъснелият старт на Япония

Сред всички велики цивилизации в Източна Азия японската се развива най-късно. По своя произход тя се явява производна от културите на материка и тяхна адаптация, особено на китайската. Обаче фактът, че японците дълги векове са изоставали от Китай и Индия и са постигнали най-бързия си напредък, стимулирани от китайските заемки, не доказва, че на островитяните са липсвали способности или самобитност. Японците не само демонстрират забележителна изобретателност при усвояването на чужди елементи и в приспособяването им към специфичните си нужди, но в някои исторически периоди проявяват най-голяма инициатива измежду всички източноазиатски нации. Изостаналостта на Япония в древността се обяснява поне отчасти с географската изолация от континентална Азия. Преди да се развие морската търговия, Японският архипелаг не е могъл лесно да се повлияе от политическите и културните промени, протичащи на континента. Тези острови по отношение на Азия се намират в същото положение, както Британските острови спрямо Европа. Точно както европейската цивилизация се разширява бавно от близкоизточните си центрове на запад към Италия, после към северните страни и най-накрая към Британия, така и източноазиатската цивилизация постепенно се излъчва от долината на Жълтата река на юг, запад и северозапад и по необходимост достига Япония със закъснение. Всъщност Япония е много по-далече от съседния континент, отколкото Британия от континентална Европа. В най-тясното си място проливът при Дувър е широк само 32 километра, докато Японският архипелаг е отдалечен поне на 160 километра от най-близката точка на Корейския полуостров.

Географски предимства и недостатъци

Географското положение на Япония в някои отношения е много благоприятно. От приблизително 3000 острова в състава на архипелага само около 600 са населени, а основната маса население е събрана на четирите главни острова. Целият архипелаг се намира в умерения климатичен пояс, а най-големият остров Хоншу, приютил около половината от японския народ, заема горе-долу същите географски ширини като щата Калифорния. Черното течение (Куросиво), идващо на север от тропическите морета, смекчава зимния мраз; а тайфуните (наричани урагани в Атлантика), макар понякога разрушителни, носят температурно разнообразие. Близостта им до океана насърчава японците да се занимават с корабоплаване и да станат закалени рибари. С безкрайното си крайбрежие, планини, вулкани и заснежени върхове, районът е един от най-живописните и красивите в света — фактор, който несъмнено е допринесъл за тънкия естетически вкус на японския народ. В същото време Япония не е идеалното земно кътче и страда от няколко недостатъка. Освен малките находища от въглища, островите са бедни на полезни изкопаеми. Още по-сериозен е недостигът на добра обработваема почва поради скалистия или планински характер на по-голямата част от страната. Макар че през почти цялата си история японците са били земеделски народ, само около 16 на сто от земята им е обработваема. Това е стигало, докато населението било малко и по принцип уседнало; то става огромен проблем в Новото време.

Древна Япония

Етнически произход на японците

Колкото и да е малка територията на Япония (малко по-малка от тази на Калифорния) и въпреки относителната й изолираност, тя била населена още в древни времена от народи с различен произход в резултат на няколко миграционни вълни от континента. Най-ранните известни на науката обитатели са били племена, чиято култура се отличава с майсторски изработени оръжия и керамика с поразителна форма. Днес те са представени от айните, светлокожи хора, които са се запазили само на север, на остров Хокайдо и Курилите. Основно японският народ е потомък на нашествениците, които нахлували на островите по различно време около 8000–6000 г. пр.Хр. главно от Корея. От времето на династията Чин в Китай заселниците в Япония имали известни познания за китайската култура, която вече била проникнала в Корея. Бронзови огледала, резбовани скъпоценни камъни и китайски или монголски мечове се появяват в гробовете, датиращи от 2 и 1 в. пр.Хр. Към края на 1 в. пр.Хр. японците започнали да използват желязото и бронза.

Зараждане на японското общество

По разбираеми причини водещите центрове на културното развитие се намирали в Южна и Западна Япония — най-близките места до Корея, от която тръгвали големите миграции. Процесите от този район постепенно се разпространявали на юг и изток. Същинското ядро на японската държава бил полуостров Ямато, откъм югоизточната страна на големия остров Хоншу, където се заселват група родове, дошли от Кюшу (срещу Корея), може би още през 1 в. сл.Хр. Хората носели дрехи от коноп или лико, макар коприната да не им била съвсем непозната. Те водели само натурална търговия и нямали писменост. Главната единица на обществото бил родът — група семейства в кръвно родство. Всеки род почитал отделно божество, за което вярвали, че е прародител на рода, но култът към човешките предци още не бил станал институция. Водачеството на рода принадлежало по наследство на определено семейство и водачът на рода бил едновременно военен вожд и жрец. В древното японско общество жените, изглежда, са заемали почетно място, може би дори господстващо. Понякога родовият вожд била жена и някои доказателства навеждат на извода, че поначало семейството било матриархално, при което произходът се следял по майчина линия — забележително обстоятелство предвид неизменно подчиненото положение на жените в по-късните времена. Преходът към патриархат бил извършен доста рано. Според китайски източници от 3 в. сл.Хр. полигамията била разпространен обичай сред мъжете от висшите класи. Различните занаяти били организирани в професионални обединения като гилдии с наследствено членство. Всяка гилдия била прикрепена към един род и постепенно се сливала с него, но някои гилдии, чиито членове извършвали по-престижни услуги, като провеждане на религиозни ритуали, запазили независимото си съществуване и почетно положение. Членовете на земеделските и занаятчийските гилдии, от друга страна, били на практика закрепостени. Обществото имало определено аристократична структура, титлите били по принцип наследствени и съществувало робство, макар броят на робите да бил сравнително малък.

Основите на шинтоизма

Японската религия била уникална в някои отношения. По принцип анимистична, с почти универсален култ към природата, тя нямала развита представа за върховно божествено същество. Донякъде тя може да се нарече политеистична, ако не смятаме, че терминът предполага твърде определен каталог божества или твърде детайлна теология. Японците по-късно нарекли религията си шинто („пътя на боговете“) просто защото било необходимо да я различават от будизма, когато това развито и зряло вероизповедание влязло в конкуренция с местната вяра. Макар че японците познавали някои по-големи божества, свързани със слънцето, луната, земята, реколтата и бурите, те не им приписвали определени личностни характеристики и не ги представяли с изображения. Обектите на поклонение били наричани къми, дума, означаваща „божествен“, но тя се използвала за всяко нещо с тайнствени или интересни свойства, започвайки от небесните явления, та чак до камъни с особена форма или такива низши предмети като пясък, кал и буболечки. Нямало отчетлива граница между природното и свръхестественото или между магията и религиозния култ. Представата за задгробния живот била изключително неясна, а религията била почти лишена от нравствено съдържание. Тя включвала табута и детайлни изисквания за церемониална чистота, както и ритуали за пречистване, но изискванията не били свързани с морални съображения и дори невинаги с хигиенни. Нечистотата например била свързвана с раждането, с докосване до мъртвец, с рани — независимо дали са нанесени по благороден начин или не. За умилостивяване на боговете се прилагали почтителни жестове, молитви и жертви. Даровете от храна и напитки постепенно били замествани от символични предмети — от глина, дърво и най-накрая от хартия.

Въпреки неопределения си и примитивен характер местната японска религия не била лишена от привлекателни черти. Тя отразявала едно жизнерадостно отношение и рядка съпричастност и обич към природата. Боговете не били жестоки или ужасни същества; дори богът на бурите бил смятан за, общо взето, благоразположен. Като цяло религията на японците била „религия на обич и благодарност“, а не на страх. Целта на религиозните им ритуали била колкото да възхваляват и благодарят, толкова и да умилостивят своите божества^[1]. Тя била оцветена с живописни легенди и поетични фрази, които издават спонтанно възхищение от природния свят.

Привлекателни черти на местната японска религия

Родът, който господствал в равнината Ямато и постепенно се наложил над прилежащите райони, вероятно дошъл от Кюшу и считал за своя прародителка Богинята-слънце. В това вярване нямало нищо особено, защото всички влиятелни семейства водели произхода си от богове и богини. Обаче митовете, свързани с Богинята-слънце, придобили по-голямо значение, когато родът Ямато разширил политическата си власт и се опитал да осигури по-пълно признание за върховното си положение спрямо другите родове. За тази цел било полезно да се разпространява легендата, че вождът Ямато бил назначен от бога да управлява Япония (макар че по-голямата част от нея още не била извоювана от туземците племена). Според тази легенда Богинята-слънце изпратила на земята своя внук Ниниги-Микото. Ниниги „разхвърлял настрани гъстите небесни облаци и пробил пътя си с ужасен трясък“, след което кацнал на западния остров Кюшу, носейки със себе си трите символа на японското царство — скъпоценен камък, меч и огледало. Внукът на този Ниниги, продължава легендата, се придвижил по брега на по-големия остров до Ямато, където започнал да управлява като Джиму, „първия император“. Националната традиция счита за начало на империята 11 февруари 660 г. пр.Хр. Всъщност държавата Ямато била основана поне 600–700 години по-късно и тогава изобщо не приличала на империя. Сагата за Богинята-слънце и нейните потомци станала забележим елемент от националния японски култ чак през 6 в. сл.Хр. и чак в съвременната епоха била използвана в национален мащаб за вдъхване на патриотични чувства сред народа.

Японска погребална култура. През 3 в. сл.Хр. леенето на бронз било въведено в Япония. Глинени фигурки с бронзова обвивка като показаната тук били вграждани в стените на гробниците за укрепване, украса и охрана. Тези статуи се наричали ханива и представяли весели теми: пеещи или танцуващи хора, животни, птици или божества като горното.

Много векове наред Япония поддържала контакти и приемала културни импулси от Корея, което означава, че тя косвено изпитвала влиянието на по-старата и по-богата китайска цивилизация при династията Хан и след нея. Японците нахлули в Южна Корея през 369 г. сл.Хр. и се намесили в корейската политика, за да поддържат равновесието на силите, съюзявайки се ту с едно, ту с друго от трите царства, на които била разделена Корея по онова време. От най-голямо значение за по-късната история на Япония било въвеждането (посредством Корея) на китайската писменост (ок. 405 г. сл.Хр.) и на будизма (ок. 552 г. сл.Хр.).

Японска писменост

Писмеността е необходимост за напредъка на една цивилизация, но японците нямали късмет, че я взели от Китай. Ако те биха могли да измислят или заемат фонетична или азбучна система, проблемът да пишат на своя език би се решил сравнително лесно. Китайските йероглифи — по принцип пиктографски или идеографски, с много малко видимо отношение към произношението на думите, които означават — били развити до високо ниво и били използвани за създаване на шедьоври на китайската литература; но те не били подходящи за предаване на японския език. Японският език има съвсем различна фонетика от китайския и опитът да се пише на японски с китайски йероглифи бил толкова труден подвиг, колкото и да се пише на английски с китайски йероглифи. Въпреки всичко японците героично се борили с тази задача и накрая разработили своя писменост, или по-скоро два вида писменост. Макар че оригиналните китайски йероглифи били значително съкратени и през 9 и 10 в. им било придадено фонетично значение чрез отъждествяване с отделни японски срички, получената система била все още много сложна. Затова да усвоиш писането на японски — или да овладееш 48 фонетични символа плюс 1850 китайски йероглифа — било и все още е трудоемко начинание. Обстоятелството, че писмената система е чужда на структурата, окончанията и особеностите на говоримия език, пречело на яснотата на изразяване. Като компенсация за този недостатък заедно с писмеността японците възприели буквално голям брой китайски думи, които обогатили речниковия и идейния фонд на техния език. Предвид обстоятелствата, при които писмеността била въведена в Япония, човек, желаещ да получи образование, бил почти задължен да научи китайски, понеже на китайски била написана цялата литература, която заслужавала това име. Няколко века японските учени, чиновници и литератори писали на класически китайски горе-долу по същия начин, както образованите европейци употребявали латинския през Средните векове и по-късно. Но докато европейците и пишели, и говорели на латински, малцина японски учени и книжовници могли да говорят китайски.

Японска и китайска писменост. Текстът от дясната страна е пасаж от Менций на китайски с керитен, добавен отляво на всяка колона, за да означи последователността, в която йероглифите трябва да се четат при транскрибиране на японски. Тази адаптация на китайското писмо се нарича камбун. Текстът отляво е същият пасаж на японски. Хираганите, написани между йероглифите показват съответните глаголни окончания и постпозиции. Малката хирагана до всеки йероглиф показва правилното произношение на японски. Забележете употребата на китайски йероглифи в японския текст.

Утвърждаване на будизма в Япония

Японска религиозна скулптура от периода Хейан (794–1185).

В средата на 6 в. будизмът започнал да настъпва в Япония. Говори се, че първият будистки мисионер дошъл от Корея; други проповедници на новата вяра пристигали не само от Корея, но и от Китай, а дори и от Индия. Както в Китай, будистката школа Махаяна със своята развита теология и ударение върху спасението на душата била най-видна. И също като в Китай, в Япония се появили няколко различни секти. Появяването на будизма в Япония предизвикало дори повече вълнения, отколкото въвеждането му в Китай няколко века по-рано. Китайците били поне запознати с мистичните учения в лицето на даоизма, а японците нямали никакъв предишен опит нито с такъв вид задгробна религия, нито с аналогична философия. Част от привлекателността на будизма за японците се криела в неговата новост. Будистките писания повдигали нови въпроси за душата, природата на нематериалния свят, наградите и наказанията след смъртта — и продължавали с отговорите, давани с внушително красноречие. За един момент се разразил остър спор относно приемливостта на чуждата вяра (първата статуя на Буда, изпратена от Корея, била захвърлена в един канал, когато избухнала епидемия от заразна болест). Обаче едно видно аристократично семейство в Ямато — Cora, приело и защитавало каузата на будизма и убедило имперския род да го подкрепи, така че преди края на 6 в. успехът на новата религия бил осигурен. До известна степен този успех се дължал на политическите маневри и опортюнизма. Чрез покровителството над научната вяра кланът Cora се опитвал да издигне своя престиж и ползвайки се от свръхестествената сила на религията — каквато и да била тя, — да си осигури предимство в борбата срещу конкурентните кланове. Будизмът скоро събрал многобройни последователи както сред простолюдието, така и сред аристокрацията и пуснал толкова дълбоки корени, че по-късно преживял всички изменения на равновесието сред борещите се кланове. Неговата популярност вероятно се обяснява с това, че са го вземали за чудодейна защита от беди както на този, така и на онзи свят, а не с философското му съдържание. Както и да е, растящото познаване на будисткото учение насърчавало интелектуалната дейност и допринесло за възпитаването на съчувствие и хуманност.

Будизмът — посредник в разпространението на китайската култура

Един от най-важните аспекти на приемането на будизма в Япония е, че той се оказал много ефективно средство за разпространение на китайската култура, особено изкуството, архитектурата и литературата. Изграждали се храмове и светилища, изработвали се картини и портрети на Буда, събирали се библиотеки със свещени текстове. Новопокръстените от аристокрацията често пътували до Китай, за да учат и се връщали с разширен кръгозор и изискан вкус. Местният японски култ, сега вече наричан шинто, изобщо не изчезнал, но бил силно повлиян от контакта с будизма. Между двете религии почти нямало противоречия. Будизмът в Япония се оцветил с националните традиции и често едно и също светилище се смятало свещено и за двете религии. Японските свещеници, били те будистки или шинтоистки, не представлявали йерархия с повече власт над народа, отколкото свещениците в Китай, макар че будистките манастири придобили икономическа тежест, след като им били дарени земи.

Японци търсят опеката на Китай

През най-енергичния период на династията Тан влиянието на китайската цивилизация върху Япония достига такъв размах, че бележи повратен момент в развитието на японските институции. Изобщо не е странно, че японците по онова време охотно се обръщат към Китай за настойничество. Китай при първите императори Тан бил една от най-цивилизованите страни в света, също и най-могъщата, а в Източна Азия нямал и близки съперници за сравнение. В продължение на 7 и 8 в. правителството в Ямато пращало поредица официални посолства в двора на Тан, главно за набиране на хора, обучени в науката, изкуствата и литературата. Резултатът дълбоко засегнал почти всички аспекти на живота и обществото в Япония. Били въведени китайската медицинска практика, военната тактика и методите за строителство на пътища, както и архитектурните стилове, домашната мебел и дори дрехите. Била приета система теглилки и мерки, появили се медни монети в обръщение, макар че истинската парична икономика изместила натуралния обмен чак векове по-късно. Много произведения на изкуството били внесени и копирани, но после японските художници и скулптори започнали да демонстрират и техническо майсторство, и самобитност. Китайските класици, особено конфуцианските трудове, били изучавани интензивно, защото от всеки добре възпитан човек се изисквало да ги познава. Заедно с тези конкретни и видими нововъведения дошли и опитите да се нагласи социалната структура по китайски образец. Ново ударение било поставено върху семейната солидарност и синовния дълг, включително задължението да се принасят жертви на духовете на предците. Японските вождове и интелектуалци изглеждали решени да преправят страната си по образ и подобие на Китай.

Най-всеобхватният план включвал преустройство на управлението по образеца на династията Тан. То било обявено с декрет, известен като Едикт за реформата Тайка, издаден в 645 г. от владетеля в Ямато под диктовката на група учени-реформатори. Тази декларация, а не легендарните събития от 660 г. пр.Хр., представлява основаването на японската императорска система. С едикта Тайка владетелят поел ролята не на обикновен родов вожд, а на император с абсолютна власт, макар да декларирал вярност към конфуцианските принципи. Цяла Япония трябвало да се раздели на провинции, префектури и подпрефектури, които щели да се управляват от централно назначена администрация, набирана от населението. Верни на китайския образец, реформаторите учредили държавна служба, предлагаща изпити на кандидатите за държавни постове, чийто подбор щял да се базира не на познаването на японските проблеми, а на подготовката по китайска философия и класическа литература. За да придаде икономическа основа на новата администрация и да й даде непосредствено влияние върху народа, едиктът за реформата обявил, че цялата земя принадлежи на императора и че тя ще се раздели справедливо между земеделците и ще се преразпределя на всеки шест години. В замяна всеки земеползвател ще трябва да плаща данъци (в стоки, пари или труд) пряко на държавата.

Укрепване на японското управление

Като цяло програмата за реформи от 7 в. била една от най-амбициозните, предприемани някога от едно правителство. Тя се опитвала да присади върху японското общество една административна система, която била продукт на почти хилядолетна еволюция сред народ с различна културна традиция. Освен това, тя представлявала опит от страна на едно ъгълче от Япония да наложи режима си върху цялата територия. При възприемане на модела за централизиран патернализъм, една страна на китайския образец била нарочно пренебрегната — именно идеята, че императорската власт е обусловена от издигането на общественото благоденствие и че тя може да бъде прекратена — в краен случай с въстание — ако не постига тази цел. Групата от Ямато се опитвала да прикачи бюрокрация от учени-чиновници към управление, опряно на вечната власт на едно семейство, чийто глава заемал пост с нерушима святост. За да се заздрави престижът на императора, по-силно от всякога се подчертавал произходът му от Богинята-слънце. Той бил представен като въплъщение на „пряко наследяване, непрекъснато от веки веков“ и като божествен сам по себе си — съществено различна идея от „Небесния мандат“, т.е. условната и временна власт, в рамките на която бил китайският император. Освен тази фундаментална разлика между официалните китайски и японски теории за крайната основа и границите на политическата власт, съществувала забележима разлика и в практиката. Китай познавал много династии, повечето от тях започвали с въстание или узурпация; но когато на трона седял енергичен император, той обикновено управлявал ефективно и понякога самовластно, както свидетелства историята на първите няколко владетеля от всяка по-голяма династия. В Япония, от друга страна, докато императорското семейство никога не било детронирано, въпреки насилствените или революционни промени в обществото, и докато фикцията за свещеността на императора била грижливо пазена, действителната власт в повечето случаи се упражнявала от друго семейство, организация или клика, използваща свещения императорски пост за фасада. Непрякото управление, често отдалечено на няколко нива от номиналния суверен, било в Япония по-скоро правило, отколкото изключение откак тя направила опит да внедри китайския политически механизъм.

Частичен неуспех на програмата за реформи

Предвид присъщите трудности, не е учудващо, че реформистката програма от 7 в. не била съвсем успешна. Новата административна система съществувала на хартия, но не като работеща реалност. Императорският род, който преди се радвал само на ограничена и по-скоро церемониална власт над другите, не могъл да накара отдалечените области да се подчиняват напълно, а аристократичните традиции били твърде силни, за да се преодолеят веднага. Императорът следвал практиката да назначава родовите вождове за чиновници в собствените им територии, вместо да ги замени с верни служители от столицата. Така местните големци придобили нови титли и запазили много от предишната си сила. Изпити се провеждали за кандидатите за държавна служба, но важните постове почти винаги се пазели за аристократите, докато способните мъже от низшите класи се назначавали за помощници и писари. Обявената политика за уравняване на земята, предназначена да послужи за основа на еднообразна данъчна система, била най-черният провал от всичките. Тя била вдъхновена от китайския идеал за общ интерес към земята, концепция, която осъждала обсебването на земята в изключителна полза на една личност и учела, че земята трябва да се разпределя поравно между тези, които я обработват. И в Китай това било само теория, а в Япония било напълно нереално. По-късно едрите собственици успявали да избегнат данъците и така увеличили бремето върху бедните земеделци, че някои от тях бягали от къщите си от отчаяние. По такъв начин количеството облагаема земя намаляло, а самите императори задълбочили процеса, раздавайки имения на царедворците или дарявайки будистките манастири. По-нататък указът за периодичното преразпределение на земята се отнасял само за нивите, които били заети с отглеждане на ориз — сравнително малка площ. Когато родовете по границата разширявали владенията си чрез завоевания или чрез обработване на пустеещи земи, тези нови територии били смятани за лична собственост, която не подлежала на пряко управление от императора. Затова икономическият напредък намалил, а не увеличил дяла на земята под ефективното управление на централната власт. Вместо да осигури големи постъпления от облагането, дворът ставал все по-зависим от прихода на именията, които били собственост на самото императорско семейство.

Макар централната власт да не постигнала политическите си цели, тя успяла да издигне културния прогрес на значителна висота. Преди 7 в. в Япония нямало постоянна столица дори в Ямато, а всъщност нямало и градове. Впечатлени от великолепието на танската столица, великия град Чанган, японците решили да построят град като него за център на императорската власт. Техният град, започнат през 710 г. и разположен край днешния град Нара, следвал вярно китайския образец с широките си улици и грижливо подравнените площади с еднакви размери, макар да нямал стени и да бил много по-малък от Чанган. Дори така планът му бил много голям за населението, което живеело в него. През 794 г. била построена по-внушителна столица в Киото, който оттогава си останал важен град. Строителството на тези градове под патронажа на императора, с дворците, храмовете и другите обществени сгради, дало тласък на всички изкуства. Учените, заети с писането на истории, трактати и литературна критика, също благоденствали в императорския двор. Понеже бюрокрацията имала малки реални обществени отговорности, членовете й намирали удовлетворение и висок обществен престиж в усъвършенстване на своя класически китайски, преводи на будистки сутри, рисуване или съчиняване на доста пресилени и изкуствени стихове. Изискаността на церемонията и етикета също привличала голямо внимание. Животът в дворцовите кръгове бил празен и лекомислен, но криел и някои художествени и интелектуални таланти от голяма величина. Най-хубавата японска литература от този период била дело на жени от аристокрацията и от императорското обкръжение. Техният принос, забележителен през 10 и 11 в., бил главно в прозата, обикновено във форма на дневник, но включвал и един заслужено прославен любовен роман (Приказката за Генджи). Написан от придворна дама, на която знаем само името Мурасаки, Приказката за Генджи бил маниерен роман, описващ живота и любовта на красивия принц Генджи. Смятан от повечето японци за най-голямото белетристично произведение в цялата японска литература, Приказката за Генджи бил също първият роман в световната литература. Понеже по времето на Мурасаки на жените теоретично било забранено да учат китайски, авторката го е написала на разговорен японски, превръщайки забраната във възможност и създавайки с това една прекрасна литературна творба.

Бентен свири на бива. Японска живопис върху коприна от художник в периода Хейян (Фудживара), 893–1185.